Видях един тенекиен човек, който засаждаше кипариси пред кметството. Наричаха ги "тенекиени хора", но официално бяха нано-боти, а неофициално мултифункционални празноглави контейнери с червени лампички,имитиращи очи. Този беше последен модел - Т408. Не всеки човек можеше да си позволи подобен луксозен слуга и за сега (слава Богу) се срещаха сравнително рядко, предимно във висши държавни институции или в частните домове на заможните граждани.
Та, запалих си аз цигара и поспрях на тротоара, загледан в прецизно изпълняващият задълженията си чешит. Беше съсредоточен в заниманието си и машинално, с еднакъв брой движения засаждаше всяко дръвче, като после се преместваше към следващото, лежащо на райграса.
В краката му се умилкваше един риж котарак, с молещо вирната опашка, но в отговор не получаваше никакво внимание от студенокръвния си компаньон. Тенекиеният просто го заобикаляше или прескачаше и продължаваше прецизно да оформя поредното кратерче, очакващо поредният стълб.
А аз просто си тръгнах..
Минах от там отново на следващият ден,на път към службата. Тенекиеният отново беше дежурен градинар и подрязваше храстчета с ентусиазмът на неодушевен предмет. Котаракът го нямаше.
Човешкото ми любопитство ме накара да се приближа до странната машина и да осъществя контакт с нея, което до сега не представляваше интерес за мен, но днес магнетично ме привличаше тая нелепа авантюра.
- Здрасти! - подвикнах му аз.
Той замръзна. Остави ножицата и се обърна към мен, изпънат като войник,
следващ закодирания в чипа си протокол, заставящ го в подчинение към човека.
- Добър ден, господине! - отвърна тенекиеният.
- Как е?
- Кое, господине?
- Работата..? - измънках, без да имам понятие как да разговарям с подобно "нещо".
- Върви по план, господине!
- Аха!... Какво е това? - посочих с пръст...
- Туи.
- А, онова?
- Кипарис.
- А, ето там?
- Смокини.

- Ахааа -  почесах се а. - Не съм опитвал.

- Казват, че са вкусни.

- Сигурно... А, къде е приятелят ти?

- Кой, господине?

- Вчера с теб имаше един котарак. Твой ли е?
- Не! Пречеше ми.
- Няма ли го?
- Не!
- Защо?
- Защото щеше да ми пречи.
- А къде е? - повдигнах вежди в очакване.
- Под кипарис номер 14 - отвърна тенекиеният с лишеното си от емоция равнодушие.
Облещих очи от недоверие,докато осмисля чутото. И с пресипнал от внезапна сухота в гърлото глас, продължих:
- Какво си направил?
-Зарових го ,господине.
-Защо, за Бога? - изписуках аз.
- Пречеше ми!
Стоях и го гледах поне минута без да мога да реагирам по какъвто и да е начин. После се обърнах и с бавни крачки се отдалечих от тенекиения, докато шока бавно напуска съзнанието ми и мисълта ми заработи адекватно отново.
Гласът му долетя из зад  мен и пръсна хладни струйки по гръбнака ми.
- Приятен ден, господине!