7.

Трифибията беше модерен вид апарат – съчетание от движещата се по земята, върху водата и в небето машина. Тяхната побираше десет пътници и съответния екипаж...

На виртуалната карта, появила се върху екраните пред всеки пътник, маршрутът изглеждаше почти права линия до река Дунав. А после рязко завиваше на юг и след нова чупка – на изток.

Стюардесата обясни на учудената Джейн:

- Забранена зона... Там има само наши охранни части в специалните бази. И археолози, които работят в останките на номадските селища на бугрите...

Джейн се сети за предупрежденията на мистър Крейн и разбра, че е по-добре да не разпитва. Държавата е решила да затвори тая зона – значи държавата знае повече и мисли за всичко. Нямаше смисъл да спори с най-великото творение на американската политическа мисъл - държавата. Пък и известният президент /кой беше?/ нали е казал: “Не питай какво прави държавата за теб, питай се какво ти да направиш за нея”... Е, някаква сдържаност беше нормална дан пред величието на държавата – гарант за демокрацията и свободата на човека...

На големия екран плавно се движеше картината, която можеше да видят, ако трифибията имаше прозорци. Красиви зелени равнини, беловърхи планини, синята змия на голямата река, виеща се нейде на изток...

Сетне за миг се появи образът на Забранената зона.

Нищо особено – пак пролетни земи, пак високи върхове, пак ширнала се красота...

И защо трябваше да е забранена?

В този момент приключението започна...

Внезапно трифибията се залюля, започна да набира височина, после се спусна надолу, понесе се вляво... вдясно... пак нагоре...

- Внимание, внимание – чу се глас – Говори капитанът на полета. Силни турбуленции по причина на неочаквана буря. Моля, затегнете коланите! Приберете всички остри и опасни предмети, наведете глави към коленете...

Джейн и Джон автоматично пипнаха коланите – затегнати бяха, после той прибра очилата си в калъфа, тя се приведе под силната му ръка, стискайки здраво очи...

Известно време трифибията се люшкаше във всички посоки, сетне настъпи потискаща тишина...

И гласът на капитана:

- Внимание... Падаме... Опитвам планиране, надявам се да успеем да намерим подходящо място за кацане...

Младите американци бяха убедени в крайния успех. Е, какво – извила се е буря, но за американската техника предели няма...

Чу се гръмкото изреваване на двигателя...

И рязък удар... После пак усещане за безтегловност... Пак удар... Пак олекотяване... Стомасите се изкачиха към гърлото, очите засмъдяха, в ушите някой натисна с огромна скала...

После времето спря...

Колко минути... или часове... стояха така свити, смачкани от напрежението, вкопчени в ръцете си – не разбраха...

Джон надигна глава...

Трифибията не мърдаше.

И хората в нея бяха застинали...

Десет пътника, стюардесата... Плюс двамата пилоти, които бавно, много бавно, влизаха в салона...

Единият провлачваше десния си крак, другият се опитваше да изчисти повръщаното от предницата на китела си...

Джон изви очи и разбра отде иде миризмата на кисело. И той, и Джейн бяха избълвали съдържанието на стомасите си върху дрехите си, че и на пода и по креслата.

Кога бяха повръщали – не помнеше...

Грабна бързо салфетки от чантата си и започна да трие...

Или поне така му се стори. Защото видя, че и Джейн автоматично се опитва да скрие следите от ужаса, но... Бавно, много бавно... Като на забавени кадри от стар филм...

Останалите пътници също се грижеха за външния си вид, пренебрегвайки напиращите въпроси... Страхът да разберат истината отлагаше всякакви питания...

Двамина от хората в салона не бързаха. Мъж и жена се бяха отпуснали, задържани само от коланите. От пръв поглед се разбираше, че чистотата е последната им  грижа...

А още двама бяха отворили уста и се държаха здраво – единият за крака, другият за ръката...

Чак тогава Джон разбра защо не чува шум – просто ушите му бяха заглъхнали. Изглежда не беше само с него така, тъй като почти никой не поглеждаше към виещите от болка. Само стюардесата се придвижваше към ранените, подпирайки се върху седалките...

А след това шумът се върна...

Викове, писъци, несвързани крясъци, нечии гласове, опитващи се да говорят логично...

- Нееее... Оооох... Аааа... Мамка му... Моля, запазете спокойствие... Всички насам – напуснете бързолета... Ииии... Олеле... Майкъъъъл... Откопчайте коланите и бързо напуснете машината... Оооох... Насам, моля...

Най-после разбра – станало е нещо извънредно, нещо, невписващо се в правилата, нещо извън нормалността...

Джейн вече се надигаше, когато Джон започна да откопчава колана. Сетне двамата грабнаха пътните чанти и се запромъкваха между ранените, мъртвите и обърканите хора към вратата, незнайно как отворена напреде им...

Не бяха първи навън.  Здравият пилот вече влачеше ранения си колега към близката горичка. А наоколо...

Къде изчезнаха зелените равнини, белоснежните върхове, сините потоци...

Наоколо се лееше сивота – огромна сива територия, купища от боклуци, смрад... И разбягващи се дребни космати животинки, в които американците разпознаха внезапно уголемили се познатите им от уроците по реална биология плъхове... На ръст като домашни кучета, бързи, сливащи се със средата...

А някъде далеч се виждаха рошави хълмчета, в които дори от такова разстояние различиха плъхове-великани...

И отгоре – постепенно наслагващ се мрак, над който блестяха ярко червени светкавици и се чуваха глухите тътени на гръмотевиците...

8.

Джон – тихият, послушният, нежният Джон, се втурна към вратата, успявайки пътем да викне на Джейн:

- Чакай...

И изчезна в сивия мрак...

През тънкия процеп на вратата тя го зърна как бяга със странни скокове – после разбра, че е прескачал бляскащи като метал локви, към горичката, до която вече бяха стигнали двамата пилоти.

Препречи пътя им, нещо викаше – Джейн виждаше само чертата на отварящата се уста, после блъсна командира, обърна се и побягна обратно...

- Джейн! – изхриптя той през вратата – Идвай! Идвайте всички... Това нещо може да избухне...

Ужасени, пътниците се втурнаха навън... Паника, хаос, червени светкавици, бляскави локви по земята... Един от тичащите се подхлъзна и падна. Чу се звук – нещо смесено между изпляскване в течност и мачкане на фолио... Човекът се сгърчи, опита се да се надигне, претъркули се... И замря...

Джейн се приведе. На червената светлина ясно се видя – мъртъв е! Просто застинал... С необичайни лъскави ивици, покрили лицето му...

Джон я затегли към горичката...

Как са стигнали – тя не помнеше. Видя странните сиво-зеленикави стволове, видя двамата пилоти, лежащи под едино дърво, видя задъханите спасили се хора наоколо си... И Джон, който явно беше поел в ръцете си ръководството на малката група...

- Взех одеала – говореше той на стюардесата – Раздайте ги... И вижте командира си – май е в криза...

Капитанът на кораба беше застинал като под погледа на Горгоната. Държеше на колене главата на помощника си, стенеше тихо, привеждаше се към него, вдигаше очи към небето...

Не е лесно човек да губи любовта си, помисли си Джейн. Но нали е пилот, отговорен е за пътниците...

Само че в момента нейният Джон беше спасител и герой. Той бавно обхождаше малката група – още петима здрави, освен тях двамата, разпитваше за рани или болки, помогна на стюардесата да завие в одеалото дребната възрастна жена, изгубила преди малко мъжа си, после се отдалечи и отиде до трупа на внезапно загиналия...

Върна се замислен.

- Джейн, - каза той, прикляквайки до нея, опрял гръб на дебелия дънер – помниш ли уроците по химия?

Да, в трети клас имаха цял месец специализарани уроци, сети се тя. И още месец по онова... Физиката. Накрая дори учиха два месеца биология. Общи познания, нужни на съвременния човек. Останалото можеше да намери в интернет...

- Струва ми се – внимателно каза Джон – че човекът се е нагълтал с живак... Помня го – много ми беше интересен, когато мис Грейс ни го показа. Хлъзгав такъв, лъскав, обаче тя ни предупреди – много отровен... Не рискувах с локвите. Но ми изглеждат да са от живак...

Джейн го погледна. Малко, в нужните дози, обаче помнеше нещичко от ученото. Живакът наистина е отровен, но пък не се намира така – на полето...

- Май сме в особен район – продължи Джон – Локви живак, онези купчини там са боклук. Личи си, че е преработван, но е боклук. И тия отровени дървета... Прибави гигантските плъхове... А за въздуха да не говорим...

Джейн замря...

Забранената зона между планината и голямата река...

Джон се замисли. После се изправи:

- Господа, - заговори високо, за да надвика тътена от небесата – мисля, че сме в много опасен район. Капитане, стегнете се! И елате да видим как е трифибията. Ако може – нека се преместим в нея. Навън не сме в безопасност. Досега не е гръмнал, може изобщо да не се случи...

Бавно, капитанът положи главата на помощника си върху своето одеало, зави го с другото и тръгна с Джон към трифибията. Джейн не издържа. Стана и забърза след тях. По-добре да рискува, отколкото да чака така – в неизвестност...

Чу шум зад себе си и се обърна...

И останалите идваха. Носеха одеалата, а тримата мъже бяха взели на ръце пилота. Старата жена се подпираше на стюардесата, русото момиче с вече изкаляни коси, ситнеше до тях...

9.

В салона на трифибията беше тихо. Не се чуваха стенанията на ранените – стюардесата намери аптечка и с обучена ръка сложи инжекции с успокоителни. Сега и вторият пилот, и изпадналата в ступор възрастна жена, спяха...

Джейн тихо разговаряше със стюардесата. До тях седеше и русото момиче, успяло набързо да измие калта от себе си. Бъбреха си за какво ли не – само и само да не засягат темата за ситуацията и опасностите отвън. Тримата мъже седяха в креслата си – мълчаливи, вглъбени, затворени в някакви свои мисли...

Джон и пилотът бяха в кабината.

- А сега? – попита резонно младият мъж.

Пилотът вдигна рамене.

- Досега подобна катастрофа не се е случвала. Имам над двадесет чартърни полета с туристи в тоя район, но такава буря не ме е изненадвала. Не познавам Територията... Някъде има наши бази, има и спасители в тях, но... Надявам се, че вече са разбрали за изчезването и ни търсят...

- Не ми харесаха някои неща – каза Джон внимателно – Тия локви от живак, например... Не съм специалист, но съм убеден, че това е много отровно и опасно. Отде са се взели, за какво служат, няма ли подобни под трифибията, на какво разстояние действа отровата...

Пилотът го успокои:

- И аз не съм специалист, но помня, че пАрите са опасни. Обаче, ако си наблизо. Пътникът падна в локвата и това го уби. Трябва да внимаваме и заобикаляме подобни места. А под трифибията няма живак – на твърда почва сме – успях да огледам наоколо ни...

- Видя ли плъховете? – попита Джон.

Пилотът кимна замислен.

- Нямам понятие какви са тия зверове и защо са толкова големи. Има връзка със забраната дори да се минава над Територията, но не зная защо... Макар че усещам...

И Джон усещаше. Нещо странно, необичайно... И, въпреки това – явно нужно. Защото самата империя беше оградила Територията с бази и беше наложила забрана за минаване.

А това означаваше, че вече ги търсят...

И също така – че са нарушили закона с катастрофата, позволила им да видят неща, които по своите специални съображения империята не разрешаваше да бъдат обществено известни...

Двамата знаеха какво рискуват. Без да говорят, се спогледаха. Не бяха деца, известни им бяха случаи, в които хора просто изчезваха. Хора, нарушаващи неписаните правила в империята. Обикновено бяха заемащи ниски позиции – нямаше как човек с прекалено свободомислие да се издигне над определени граници. Но... Случваше се. И, след прояви, несъвместими с дълга на имперския гражданин, просто изчезваха...

Никой не питаше къде са, защо са ги отстранили, какво изобщо става с подобни нарушители на реда...

Просто не си ги спомняха...

Безопасно беше...

А сега разбраха, че са се озовали в много, много неудобна ситуация. Да, нямаха вина – никой нарочно не попада в подобна буря, никой не търпи катастрофа с цел да надникне в тайните на империята...

Обаче...

Вече бяха в тях...

Или поне в тайната, криеща се зад названието Територията...

Ех, че добре беше преди няколко часа...

Просто чуваха, че между планината и голямата река има забранена зона, наречена Територия, и... И нататък не ги вълнуваше нищо...

Нямаше проблем...

А сега...

Но най-напред трябваше да оцелеят...

И двамата разбираха колко трудно ще е. Още повече, че пилотът трябваше да се грижи за своя любим, а Джон беше официално поел отговорността за Джейн...

- Имаме гориво достатъчно – каза пилотът – Ако отопляваме и осветяваме салона и кабината, можем да изкараме дори десет дни тук. Храна има достатъчно – при малко пестеливост ще стигне за тия десет дни. Водата, обаче... Преобразувателят дава някое количество, но водата от него не е полезна за пиене. Става, не е вредна, обаче...

- Ясно... – Джон протегна ръка – Не сме се запознали. Джон. Жена ми е Джейн...

Пилотът стисна ръката.

- Майкъл. Там – посочи салона – е Тиодър. Живеем заедно, макар че вече е време да поемем общественото задължение. Аз си намерих жена. Познаваш я – стюардесата Кели. Но той още търси и затова забавяме обетите...

Джон кимна. Лични работи. Добре е да знае, но не е негова работа да разпитва. В империята никой не се меси в чужди дела. Само държавата има правото и задължението да следи всичко, да знае, да използва в своя нужда личните информации...

- По бордовия списък възрастната жена се казва мисис Смит. Съответно мистър Смит е загиналият в живака. Момичето е сестра на убития при кацането, казва се Ирис. Имаме още двама ранени. Единият е ударен в крака, другият в ръката. Не са много пострадали, ще могат да се движат... Евентуално. Мистър Колинз и мистър Гарбър. Здравият се казва Нийл Хокинс. И, да не забравя бъдещата ми съпруга, стюардесата Нели Макдоналд, в скоро време Нели Пайпър...

Джон се замисли. Трима здрави мъже, три здрави млади жени, една старица, трима ранени – единият доста тежко...

- Ще трябва да изчакаме – полупредложи, полузаяви той...

Майкъл кимна.

- Радиостанцията е ударена – може само да приема. Огледах я, възможно е да се поправи... Но не гарантирам...

- Да, нека изчакаме спасителите – отпусна се в креслото на втория пилот Джон – Вратата е здрава, илюминатори няма, стъклата на кабината са бронирани... Най-хубавото е, че камерите отвън са оцелели и може да наблюдаваме наоколо си...

После се замисли.

- И, все пак, няма да е лошо да огледаме района... Кой знае какви изненади крие... А може и опасни да са тия изненади......