Докато си бъбреше с кмета, Тертер внимателно крепеше под мишница ценните книги, които по чудо бяха оцелели след мародерската разсипия на родния му дом. Но английската реч подейства твърде странно на младия учен - той изведнъж се оживи, с ловко движение постави съкровищата си между две дъски от стобора и разперил ръце, няколко пъти се завъртя, като детенце, усетило майчина милувка. Искаше му се да прегърне кмета, а също и онази старица, дето креташе в далечината, по прашния селски път.
- Какво става бе, момче?! Ти да не полудя?! – не на шега се разтревожи събеседникът му.
- Разбираш ли, обади ми се помощник директорът на НАСА! На корпорацията, в която работя, беше възложено създаването на новия космически кораб „Орион”, с който след години се планира изпращането на астронавти на Марс. И точно апаратурата, създадена по мой проект, която изпитвам вече година и половина, е одобрена и ще бъде част от „Орион”, представяш ли си?! – задъхано, като скороговорка, изрече Тертер.
- Хей, момче, мом ...