Беше един бавен ден, в които Слънцето едва пристъргвше през небето, а хората монотонно се поклащат под минорните му тонове. Раздиплените облаци се приплъзваха през небосвода, а сенките им пълзяха по земята, поглъщаха сянката на стената, а след това я изплюваха и ставаха все по-малки в пространството. Керпичената стена, на височина беше около два метра, на ширина, съвсем малко по-дълга, а лицето ѝ бе покрито с набръчкан слой стара мазилка. Зад стената се криеше пълната власт над света и ключа към безкрайното щастие. Тези, които решат загадката на стената, щяха да се превърнат в богове и тяхната воля да властва над всеки и всичко. Първия и Втория стояха до стената. Очите им се плъзгаха по внушаващото ѝ присъствие и в пукнатините на фасадата можеха да видят отражението на собствения си глад. Макар те да бяха мръсни и измършевели, техният глад не произлизаше от стомаха, а от техните базални галнглии и ядрото на малкия им мозък.
- Шом стената падне. – Каза Първият. – Ще ям най-екзотичните х ...