Тези луди 18
Мозъкът има една много полезна функция – да забравя. Но защо забравяме само дребните неща? Ще ми се да забравя това, което направих на Бъдни вечер миналата година.
Моето семейство отбелязва този празник по особен начин, защото съвпада с рождения ми ден. Събираме се с баба и дядо, и леля, и свако, и братовчедите, и разбира се, че чудовището, което винаги е наоколо – малката ми сестра, е там.
Самият факт, че съм родена на един и същи ден с Исус, е тревожен. Никога не съм можела да си правя купон на рождения ден, нито на следващия – Коледа. И така, аз празнувам с приятелите си чак на 26 декември. Ужас!
Но миналата година ставах на 18 и, както винаги на семейния празник, бях заклещена у дома. Къщата е доста голяма, но въпреки това се чувствах като хлебарка в кибритена кутийка. Под елхата имаше много подаръци и нито един с моето име отгоре. През изминалите години “Дядо Коледа” ми оставяше поне по два подаръка – за Коледа и за моя си празник. Бях бясна, защото все пак ставах пълнолетна, а никой от семейството не се сещаше за това. Поздравяваха ме за християнския празник, но не и с леко изтърканата, но любима на всекиго фраза: “Честит рожден ден!”.
В осем седнахме на постната трапеза, а аз гледах по-кисело и от оцета, с който майка ми си подправяше бобеца. Малкото зверче нагъваше шоколад заедно с по-малкия ми братовчед. Другият, бесен пубер с безброй много пъпки, режеше с ножче нова резка на дънките си. Дядо стана да вдигне обичайния си тост:
- На този ден преди повече от две хиляди години в една пещера се е родил Божият син и, освен това, което според мен е по-важно, Дядо Коледа ви е донесъл подаръци. Нападайте елхата!
Аз станах и креснах:
- Край! Цял ден кисна тук, а никой не се сети, че имам рожден ден!
В този момент баща ми се опита да каже нещо.
- Не ме прекъсвай татко! – още по- силно изкрещях аз – Нямам подаръци! Нито цветя! Дори и най-малка картичка! Писнахте ми! Вие сте най-ужасното семейство на света! Изнасям се!
Изтичах в стаята си, грабнах един куфар и почнах да мятам бясно дрехите си вътре. Накрая гушнах мечето, което приятелят ми ми беше подарил предния ден и него го сложих в куфара. Профучах по коридора. Слязох като хала по стълбите. Звъннах на едно такси да ме откара някъде,само да е по-далеч от откаченото ми семейство. Майка ми слезе при мене. Беше загадъчно усмихната.
- Знаехме, че ще реагираш така. Ние просто…
- Вие просто! Не, вие сте прости! Мразя ви! Мразя ви! Мразя ви! – закрещях неистово.
Изведнъж вратата на гаража се отвори и баща ми изкара оттам … не семейния ни “Мерцедес”, а новичко “Пежо” кабрио! В първия момент не успях да вържа за какво става дума, но после ми светна:
- Вие … вие сте ми купили кола?!
- Да! Честит рожден ден! – усмихна се майка ми.
Тези чакани думи ми се сториха като гилотина, която ми клъцна главата. Точно тогава дойде таксито. Шофьорът се развика нещо за тъпи шеги – друго не успях да чуя. Изведнъж проумях колко глупаво и детински съм се държала!
- Обичам ви! Вие сте моето любимо откачено семейство! – извиках аз и запрегръщах родителите си.
Тогава разбрах колко много ги обичам всичките, дори и малкото чудовище. Всяко семейство си има своите странности, но моето, колкото и да е ку-ку, ме обича.
© Мира Todos los derechos reservados
Извинявам се, ако не е така