Сама съм, но ми е усмихнато...
Сутринта ще изгрея на една улица, която обичам, защото е тиха и спокойна.
Винаги съм търсила такова местенце, уют и топлинка.
Представям си я... онази покрай морската градина, с кестените.
През лятото обичам да вървя по нея, кестените са разлистили едни големи листа от двете и страни, а аз вървя като през тунел.
Горещо е, а не усещам жегата, листата ме пазят, лекият бриз откъм морето ме гали толкова нежно, както никой досега не ме е галил. Роши косата ми, повдига и полата ми и ми шепне, че съм източно слънце - палавник немирен, винаги ме изненадва със закачките си
Връща ме в спомените, хлъзвам се по тях и се виждам през едно горещо лято, петнадесет-шестнадесет годишна. Лятото, в което се влюбих за пръв път!
Той беше две години по-голям от мен и се казваше Петьо. Живееше през няколко къщи от нашата.Знаехме се от деца, но през това лято се видяхме с другие очи - очите на големите.
Ходехме цяла компания от махалата на плаж. Цял ден тичахме и лудувахме по пясъка и във водата, но закачките ни вече бяха определено различни един към друг.
Един ден Петьо ми каза, че ще ме чака следобед на входа на морската градина.
След плажа, по обяд се прибрах, изкъпах се набързо и зачаках да наближи часа. Толкова бях притеснена... вадех дрехи, обличах, събличах, суетно се гледах в огледалото и все не се харесвах, сменях рокли, поли, блузи, докато накрая облякох една жълта рокля с бели пеперуди по нея и буквално излетях от вкъщи.
Летях и по улиците, докато стигна мястото на срещата.
От тогава ги обичам тези улици край морската градина, с кестените и липите -прохладни, ухаещи на липов цвят, с този прекрасен бриз, тичащ заедно с мен.
Стигнах входа на морската градина. Петьо беше там, чакаше ме. Не беше от най-приказливите събеседници, само ме хвана за ръка и тръгнахме към кино "Благоев".
Имаше още доста време до началото на филма, който бяхме решили да гледаме и Петьо предложи да влезем в кафе- сладкарницата на БМФ (Български Морски Флот).
Докато той чакаше на касата да поръча това, което бяхме решили да пием, усетих как стомахът ми се обръща, сякаш обратно, причерняваше ми от притеснение. Бързо излязох пред сладкарницата, минах отстрани и... повърнах до едно дърво.
Обиколих през съседната уличка и хукнах.Прибрах се вкъщи.
Не казах нищо на мама и татко, легнах си в стаята и се завих през глава, та чак до сутринта.

Та, това е моята смешно-тъжна история с първата ми среща, която ми припомни тази тиха уличка с ласкавия морски вятър.
И ми е усмихнато сега, и ми е хубаво... само дето не може да ме вдигне на ръце този бриз и да ме завърти, защото... е само бриз, вятър, мираж...