Какво са тинейджърите в този така обсъждан 21 век?! Ние сме всякакви - лоши, добри, досадни, луди, влюбени и така нататък и така нататък. Но дали някой ни разбира, и въобще дали самите ние се разбираме? Едва ли...

                                                                 ТИЙН ДРАМИ

 Беше поредният учебен ден, тя се събуди с триста зора и първото нещо, което винаги правеше, бе да се погледне в огледалото. Да, беше малко рошава, но все пак красива.

След като свърши обикновените неща, като да измие лицето и зъбите си, започна дългото тършуване из гардероба. След това вдигна цялата къща на крака, с въпросите: "къде ми е спиралата?", "не помня къде си оставих якето?!", "някой да е виждал тетрадката ми по психология?"... Най-накрая се оправи и тръгна за училище. По пътя винаги беше със слушалки в ушите и слушаше или някоя чалга, или някой рапър, с безсмислени рими.
Когато отвори вратата на кабинета, както обикновено, бе закъсняла за час. Докато учителят ù правеше забележка, тя изпрати въздушна целувка на една от приятелките си и седна на чина. Заби поглед във все още празната дъска и се зачуди как такъв млад и добре сложен мъж може да бъде учител по най-глупавия предмет - химията. Та на кой му е притрябвала тая глупава химия, нима някой от съучениците ù ще стане химик?! Не, няма. Всички си бяха говорили за бляскавото си бъдеще. Едно от момичетата мислеше да замине за чужбина, да открие възрастен чичко, който точно след сватбата да умре и да ù завещае всичко, след което тя ще заживее с младия си любовник. Който впрочем е от същия клас и ще работи като жиголо. В подобни размисли минаха 40те минути от часа на лирическата героиня.
Звънецът би. Всички хукнаха навън, сякаш до сега са били завързани и измъчвани. Тя взе дамската си (училищна) чанта и излезе на въздух с останалите.
- Почти откачих! - хленчеше едно от момичетата.
- Мила, ти и без това си откачена.
- Стига сте дрънкали глупости, имам да ви казвам нещо важно! - обади се тя накрая.
- Нима, слушаме те!
- Вчера, след кафето, като тръгнах да се прибирам... - тя спря, за да вкара малко драматизъм.
- Даааааа? - нетърпеливо попитаха приятелките ù.
- По пътя ме срещна момчето от билярдната зала.
- О, тоя мускулестия батко?
- Да, явно ме е запомнил.
- И?
- Каза, че е паркирал наблизо и предложи да ме закара до вкъщи. Аз, естествено, се съгласих. Колата му не беше нищо особено, но все пак ставаше. Та, поговорихме си малко, каза, че е на 29, дори работи, но не запомних какво.
- Стига ни измъчва, нещо важно случи ли се?
- Много ясно, не ме ли познавате?! През цялото време аз се подхилквах глупаво, а той говореше, говореше... Казах му да спре една пресечка, преди вкъщи. Той се загледа в мен и сложи ръка на бедрото ми. Разбрах, к'во си мисли, наведох се и го целунах по бузата. След т'ва се прибрах, скарах се с майка ми, задето закъснях и седнах във Face-а да початя.
- Само целувка по бузата?
- Да, това е достатъчно, за да ме потърси пак.
- Умница! - поздравително я похвалиха.
Вторият час започна. Хаосът беше на макс. Някои от момчетата спяха, други играеха футбол на телефоните си или гледаха "срамотии" както би ги нарекла баба ми. През това време момичетата разглеждаха списания, лакираха си и си шушукаха за останалите. Е, имаше и изключения, които внимаваха в час.
След изминалите минути, главната героиня мърмореше, че е страшно изнервена и умира за една цигара. Намери училищния дилър, плати му, след което с приятелките ù се скриха зад училището и задружно изпушиха цигарата.
- Егати, тая как ме дразни! Трябвало да пиша есе, що не си гледа работата?!
- Мила, нали точно т'ва и е работата. - засмя се едното момиче.
- Стига, бе! Мисля да ù подаря някъв парфюм от магазина на майка, с кафе едва ли ще мине номера...
Тогава група момчета от класа се присъеди към тях.
- Как си, бе слънце? - попита я единият.
- Мъчно ми беше без теб, но сега съм по-добре. - тя направи фалшива гримаса.
- Знам, довечера ще ти се реванширам, на купона у нас!
- Хубаво.
Часовете минаха в подобни глупави и безсмислени разговори. Тя се прибра с гръм и трясък.
- Какво има за ядене?
- Днес не закуси ли в училище, че си толкова гладна? - спокойно я попита майка ù.
- Ако обичаш, ни ми отговаряй на въпроса с въпрос!
- Внимавай с тона! Да не се караме пак.
- Ох, зарежи, ще ида да си купя пица. - троснато ù отговори тя и излезе.

 Всичко това е един обикновен ден, на една обикновена тинейджърка... Или пък не точно.

 Вероятно вкарах доста преувеличения в текста. Това е цялостната представа на много хора за нас. Но ние не сме чак толкова лоши, разсеяни и груби. Повечето сме нормални, сдържани и добри млади хора, от които зависи бъдещето на България.