Денят ми беше опропастен с обикаляне по всякакви канцеларийки, пълни с плъхове, които се изживяват за божества. Реших да се разходя по централна улица на столицата. Не е лошо при положение, че клаустрофобията ми бе провокирана от малките кабинетчета преди това. В главата ми продължаваше да се върти въпросът „Кой е той?“
Както си ходя чувам зад мен потропване от копита. Твърде странно е да чуеш това сред лукса на разни бутици. Обръщам се и зад мен е беловласия старец, метнал се на едно бяло магаре и си вее с палмова клонка.
- Здравей!
Направих се, че не го чувам, за да не стана за смях сред тълпата, говорейки си с един луд.
- Спокойно, хората ме приемат за нещо нормално. Ето виж.
Поизправи се на магарето и извика:
- Здравейте хора, нека денят ви е щастлив!
Всички се обърнаха, но никой не му отговори. След това той се поклони на една силно гримирана снобка, сваляйки пластмасовия си трънен венец.
- Желая ви щастие, мадам.
Тя го погледна и измърмори:
- От кое щастие?
- Това в бутика отсреща.
Лицето и́ грейна в някаква безумна усмивка на покритото с ботокс лице.
Имитацията на Христос слезе от магарето и тръгна до мен.
- Е, как е? Открили името ми?
- Не, но все още го търся.
- Интересно ми е, къде го търсиш?!
- В съзнанието си.
- Страннооо… Днес през цялото време обикаля разни учреждения в пълно безсъзнание, като лунатик, а сега ми казваш, че си го търсил. Разбери, името ми ще дойде в главата ти, като светкавица, като гръм от ясно небе.
Пред нас застана една циганка с малко дете и започна да бръщолеви на стареца:
- Спаси ма, Божкееей!!! Ша та поминувам цел живот и подир туй!!! Саму да помагъш!!!
- Гутоу бе, чадо. Ко искаш?
- Пет леа, ей за туй малкуту, да му купя бузичка и двайс леа за мени, да купя свещи, да ти ги паля, и пет леа за цигари и ощи двайс, ей тъй от сърце да ми даваш.
Деденцето извади петдесет лева и ги даде.
- Ба, чиче… Туй магари, продаваш ли гу?
- Що трябва ли ти?
- Ми да. Найш, колко гладни дица ма чакат у къщи. Ша има да идем поне две седмици.
- Туй не е за ядени. Пипни го, то е въздух.
Мургавото съкровище, го докосна и магарето отлетя, като облак в небето, а ние си продължихме разходката.
- Виждаш ли? Ако жената беше поискала 1000 лева, щях да и ги дам. Въпреки, че знам, че не помагам, а вредя.
- И защо тогава и даваш?
- Защото имам принципи, на които са ме учили от малък, да помагам на ближния.
- Виждаш ли онова момче в безистена? Наркоманче е. И на него ли ще дадеш пари, знаейки че така го убиваш?
- Разбира се, но ще ми е тъжно за него.
- Ясно, до тук вече отхвърлих два варианта за твоето име.
- Направо подскачам от удоволствие. Остават ти само няколко милиона, за да го откриеш. Искаш ли да влезем в оня бутик за дрехи? Трябва да се преоблека, защото ми е топло в това расо.
- Добре, да влизаме.
Магазинчето беше малко с някакви странни дрехи, които повече ми приличаха на рибарски мрежи. Беловласият отиде до момичето, което продаваше. Всъщност и то беше твърде странно със силиконови устни, силиконови гърди, силиконово дупе и силиконова усмивка.
- Магазинчето ви е прекрасно. Бих искал да си купя нови дрехи.
- Заповядайте, мисля, че всичко ще ви е по мярка.
Девойчето не лъжеше, защото в тези увиснали дрипи, дори и кашалот би влязъл. Погледнах единия етикет и щях да припадна. Една мрежа за лов на сардини, при това скъсана струваше 1200 лева. Доближих моя спътник и просъсках.
- Виж цените!
А дъртака изкрещя:
- Ти, какво искаш, това са уникати, ще са скъпи. Нали, моето дете?
А детето бе клекнало пред него и предлагаше на показ тубите силикон под блузката и отдолу под късата поличка искряха сигнално жълти прашки.
- Разбира се, Господине! Това е най-новата колекция на JWMZ. Моден писък в Париж.
Отново погледнах етикета и на него пишеше JWMZ производител гр.Бургас кв.Победа. Зачудих се, защо французите ще пищят, ловейки риба по Сена.
Идиотичният старец си купи нещо, като потник от мрежа с апликирано голямо, червено сърце, къси панталонки - дълго ръфани от гладен питбул и някакви джапанки от стари автомобилни гуми. Силиконовата принцеса протяжно чука по един калкулатор и съобщи:
- Сметката ви до тук е 3658лв, но понеже днес е… Бех да го, днес кой ден е?!
- Сряда. – и отговорих моментално.
- А, да. Понеже, днес е сряда, в магазина има промоция и правим големи отстъпки, тъй че окончателната сума 3666 лв. и 99 стотинки.
Стоях с отворена уста и се чудех, дали съм пропуснал часове по математика или по български в началния курс. Обаче старчето извади една пачка с банкноти по 100лв и отброи 4000.
- Да се почерпиш, малко съкровище. Нали мога да се преоблека тук?
- Разбииира се! За мен ще удовооолствие!
Безименният ми спътник влезе зад някакъв параван и след минута изскочи, заресвайки си дългата бяла коса.
- УАУ!!! Направо се възбудих, като ви видях!!!
И аз се бях възбудил, но към повръщане. Пред мен стоеше бостанско плашило с голямо червено сърце, увиснали гърди и щръкнало коремче. Под прокъсаните гащи имаше два криви, сухи крака с възлести колене, а до тях висяха също толкова сухи ръце покрити в старчески петна.
Момиченцето се наведе и прошепна в ухото му:
- Затварям магазина след 10 минути.
Той, шляпайки с огромните джапанки застана пред мен и тържествено обяви:
- Ти си отивай! Имам работа тази вечер! Но въпросът „Кой съм Аз?“ остава.
Излязох на шумната улица и се замислих… Кой е той?
Следва продължение
© Гедеон Todos los derechos reservados