Вече цяла седмица валеше. Преди два дни бяха задухали и ветровете. Токът в повечето къщи беше спрял, а и техниците като всичко държавно или се бавеха, или за нищо не ставаха. Небето бе мрачно, такова небе, което, погледнато от обикновен човек, убива всяка малка частица надежда. Небе, смазващо живота, смазващо човешката душа, небе, под което щеше да се случи нещо лошо...
Корабчето подскачаше, люшкаше се, пак се изправяше и продължаваше пътя си по канала. Едно толкова смело хартиено корабче, намазано с полуизстинал парафин.То беше просто парче от вчерашния вестник, сгънато няколко пъти, но това парче хартия, гмуркащо се във водата, беше олицетворение на смелостта, смелостта до глупост.
Подир корабчето тичаше малко момченце. Радостно и с всички сили то бягаше след корабчето, докато небето и дъждът искаха да го погълнат. Момчето беше излязло с чадър, но небето отдавна го беше погълнало, а чадърът беше толкова хубав, беше му подарък, но в момента, когато чадъра се изхлузи от ръката му, момч ...