Думите се превръщаха в мечове, които се забиваха в Неговото изстрадало сърце, а щитът Му беше невинността и доброто. Той преглъщаше горчивите думи и ги заравяше в онази гробница. Искаше да ги прегърне, макар с оковани ръце, очите Му сълзяха, но сълзите бяха от съжаление, душата Му крещеше срещу таз злоба и лицемерие, а Той, а Той се молеше, казвайки: "Боже, прости им, те не те познават". Но те, пак така жестоки, пак злобни, като едни орли черни драскат, грабчат, за да откъснат и последната фиданка на любовта. Той плачеше за света, със сълзите си искаше да угаси този извиращ се вулкан от душите им нещастни. Той не говореше, мълчеше, а човеците се бореха за власт, без да осъзнават, че са грешни, с души сиромаси, с образи жалки, със сълзи кървящи. По устните Му думите умираха, а Той самият страдаше за другите, които Го оплюваха, ритаха, не осъзнавайки, че в себе си изгубиха и последната реликва. Той вдишваше последния въздух от живота... Той умираше, за да възкръснат замрелите сърца, пото ...