Седем часа, сутринта е. Слънцето свенливо наднича през тесния прозорец. Усещам с цялото си същество нежната му ласка и с радост установявам, че светлината му вече изобщо не дразни очите ми. Как съм могъл да пропускам красотата на деня, без да се спирам, за да ú се насладя. Приемал съм я за даденост. Какъв глупак съм бил само! Какъв глупак! Вдишвам жадно от спарения въздух, но се чувствам така, сякаш дробовете ми са пълни със свеж планински аромат, наситен с уханието на вечно зелена борова гора.
Добре осъзнавам, че звучи налудничаво, но повярвайте ми, никога не съм се чувствал така свободен, както сега. Мога да направя едва седем малки крачки в едната или в другата посока на помещението, което вероятно ще е мой дом в продължение на много години, но докато ходя, ми се струва, че преминавам гигантски разстояния в пътешествие, изпълнено с приключение. Не, не съм се побъркал. Не е някакъв жесток ефект на стреса от преживяното. Не. Просто се родих отново. Родих се и сега най-голямото ми жела ...