Дванадесета част

СТРАХ

Омотан в железни вериги,

вцепенен  потънах във страх.

Как да изплувам не зная.

Помогни ми! Сам не успях.

Тази част вече е публикувана. Ще я намерите със следния линк:

https://otkrovenia.com/bg/proza/drug-otkys-ot-prikazka-za-jabata

Тринадесета част

ОТЧАЯНИЕ

Не се оплаквам, но не ми е лесно.

Не гледай, че така се смея!

Самотен, вечер тихо си поплаквам

и търся смисъл да живея.

Четиринадесета част

БОРБА

На прага между живота и смъртта,

ме спря и каза с топъл глас:

„Върни се и обичай другите,

тъй както те обичам аз!“

Тези две части са вече публикувани. Ще ги намерите със следния линк:

https://otkrovenia.com/bg/proza/otkys-ot-prikazka-za-jabata

Петнадесета част

У ДОМА

Не много хора – две очи само.

Не дворец – колиба в полето.

У дома е винаги там,

накъдето ме тегли сърцето.

– Разказвай! – нетърпеливо каза Жабата, когато Момчето подпря патериците на стената, изтупа с ръце полепналото по дрехите му сено и седна на пейката под сайванта.

– Какво да разказвам? Справям се криво – ляво. Доя, давам сено, ечемик... С лопатата още не мога...

– Не, не... питам те за чичо ти.  

– Ааа, чичо ли?! Добре е. Скоро ще го изпишат. Докторите са удивени с какъв кураж е изтърпял операциите, а и след това – няма да изохка, да изпъшка – смее се и все пее!

– Помириха ли се с баща ти? – не от любопитство запита котаракът, а за да знае какво да отговори на котките от махалата, които трети ден обсъждаха семейната сага.

– Тате каза после, че чичо е станал друг човек. Нещо се е пречупило в него. Чух ги и двамата да си искат прошка – било каквото било...

– Каза ми, че има коза и кокошки. Има ли кой да ги храни и пои? – загрижи се Жабата.

– Изглежда, че има – усмихна се Момчето. – Една приятелка беше при него. Като влязохме се държаха за ръце... Неудобно им стана малко... Та тя каза, че ходи сутрин и вечер.

– Поздрави ли го от мен? – запита Жабата.

– Разбира се! – отвърна Момчето. – Зарадва се и много ни говори за теб – колко си умна, добра, състрадателна...

– Че то, аз какво толкова съм казала! – учуди се Жабата.

Малката портичка на дървената ограда откъм обора се отвори и с трясък пак се затвори, след като големият рунтав пес я бутна с една предна лапа и бързо се промъкна. Дотича в тръс, въртейки глава и опашка, подуши Жабата и Черньо, близна Момчето по ръката и се строполи тежко на дъските.

– Денят мина без произшествия – избоботи пазачът на къщата.

Когато преди три години Добрия горски го донесе в една раница, беше пале на два месеца, но вече беше така наедрял, че главата и предните му лапи лежаха на рамото на горския. Дълго се чудеха как да го кръстят. Едно голямо овчарско куче трябва да се кръсти с името на висока планина или връх. Или Мечо – на най-голямото и силно животно в планината. Момчето обаче го кръсти Пухчо. На тази възраст малките кутрета още нямат дебела, груба козина, а са облечени с меко, пухкаво кожухче. След като здраво го намачка от радост, Момчето отсече: „Никакви високи планини и мечки стръвници! Тази голяма и мека топчица ще се казва Пухчо!” След това освен Пухчо, според настроението си, му викаше Пухи, Пухльо, Пухане... Първата нощ Пухчо много плака за майка си. С нищо не можеха да го утешат: мляко, прегръдки, благи думи... Ама свикна. Два-три дни и забрави. Заигра се с агнетата. При тях и спеше. Денем, докато овцете бяха на паша, подскачаше като шиле, бореше ги, хапеше ги на ужким. Вечер му беше малко тъжно, че всяко агне се отделяше с майка си да суче, а той си нямаше... Като си изядеше попарката, се свиваше под яслата, слагаше глава върху предните лапички и си мечтаеше. Мечтаеше си да е голям и силен, стопанката да върви отпред пред стадото, а той – най-отзад. Представяше си как от планината се спуска вълк. Онзи, с когото вечер овцете плашат малките. Даже не един, а няколко, цяла глутница. Овцете се скупчват уплашени, стопанката размахва гегата и вика, а той  захапва един, мята го, после друг... Обикаля около стадото, ръмжи разгневен, хапе, размята... Вълците скимтят, подвиват опашки и бягат! „Браво, Пухи, ти си най-смелото, най-силното куче!” – благодарят му после, галят го по главата... А тя сега каква стана?! Една мършава вълчица за малко да затрие стопанката! Добре че дошъл Лошия! Уж такъв, онакъв, ама спасил Жената. А той само им яде хляба! Голям срам!

– Голям срам! – рече на глас Пухчо.

– Още ли го преживяваш, Пухи? Престани! Колко пъти да ти казваме, че ти вина нямаш?! – смъмри го Момчето.

– Трябваше да я видя онази шугавата, че се отделя.

–  Не си виновен – продължи да го убеждава Момчето. – Ако една овца се отдели от стадото, си носи последствията. То за мъртвите  – добро или нищо, ама тази се правеше на бунтарка. Все мърмореше, че я доят и стрижат.

– Както казва една моя приятелка, пчеличка – намеси се Жабата, – заедно ни е тясно, ама поотделно сме обречени.

– И ние хората сме стадни животни – каза Момчето. – Има и единаци, отшелници, но те са изключение. Живеем в общности, които ни защитават от външна агресия, глад, болести, но трябва да спазваме законите. Който не спазва правилата, вълците го ядат.

– Говорили сме си с котките от махалата за силата на любовта – прокашля се котаракът...

– Какво общо има любовта, Черньо?! – прекъсна го Пухчо. – Говорим за общностите, в които живеем. Ти само за любов мислиш!

– Не ме прекъсвай, Пухане! Остави ме да се доизкажа и ще разбереш – възнегодува котаракът. – Любовта е силно чувство, но има нещо по-силно от нея и това е дългът към общността, в която живееш.

– Прав си, Черньо — съгласи се Момчето. – Един голям поет и революционер в предсмъртното си писмо до жена си и дъщеря си пише, че след Родината най-много обича тях. Това пак е любов, но по-възвишена, по-силна от всичко.

– Има нещо интересно обаче – каза Черньо. – Ние котките се привързваме повече към дома, а не към хората. При кучето е обратно. Ако не е вързано, ще тръгне с човека и ще върви с него до край света. Аз не тръгвам – стоя си у дома.

– У дома, казваш – проговори Жабата. – Къде е у дома, момчета?

– У дома е при мама – отговори, без да се замисли, Момчето.

– У дома е там, където ми е топло, уютно, където ме хранят – отвърна Черньо.

– У дома е там, където са хората, които имат нужда от мен – каза Пухи.

– У дома е там, където е сърцето – тихо промълви Птичката. 

– Малко тъжен стана този разговор, приятели – каза Момчето. – Слава Богу, ние не сме бездомници. Имаме покрив над главите, нахранени сме, обичаме се, помагаме си... Като казах, та се сетих! Обещах на чичо довечера да отида до неговата къща, до плевнята му. Кой ще дойде с мен след вечеря?

– Всички ще дойдем – зарадва се котаракът. Другите не знаеха, че в тази плевня живее една красива и черна като пантера...

– Разбира се, че ще дойдем – потвърди Пухи, – но трябва да внимаваме много, когато минаваме по моста, че дъските са доста прогнили.

– Аз по моста не минавам! –  отсече Жабата. – Ако искате, можем да преминем реката с лодката. Вързана е на отсамния бряг.

– Този каяк е много нестабилен, лесно се обръща – каза Момчето. – Всеки не може да го кара. Аз не се наемам. Ще минем по моста, а ти, принцесо, щом не искаш – изчакай ни тук! Няма да се бавим.

– Да тръгваме – изправи се котаракът.

– Не сега. Нали ви казах – след вечеря. Трябва да вземем едно нещо от плевнята, но без да види онази жена, а тя сега е там.

– Знам какво е това – почеса се котаракът по врата.

– Няма как да знаеш, Черньо – каза Момчето.

– Знам. Не съм толкова глупав! Имам там една приятелка – тя ми каза за въженцето, което е метнал през гредата.

– Мълчи, щом знаеш! Не казвай повече нищо! – смъмри го Момчето.

– И аз знам – каза Жабата.

– Брррр! Въженце, греда... Какво е намислил този нещастник? – избоботи Пухи. – Грях е това!

– Щом всички знаете, ще ви кажа – сниши глас Момчето. – Мислил го е, но сега не. Останахме за малко сами и набързо ми сподели. „Имам още да уча, да обичам и да бъда обичан.” Така ми каза. „Господ ми прости. Голям грях щях да сторя. Сега знам защо да живея!” Стискаше ме за ръцете, пръстите му бледи, студени, а в очите му огън, страст за живот...

– Стопанинът си идва – вдигна глава кучето.

Всички затаиха дъх, зауслушваха се...

– Нищо не чувам – каза Момчето.

– Аз не го чувам – каза кучето. – Виждам го. Но не с очите си.

– И аз го виждам – каза котаракът. – Мисли за нас и бърза да се прибере. Не е тревожен, радостен е.

– Да, радостен е – потвърди Пухи.

– Мамооо, татко си идва – обърна глава към отворения прозорец и извика Момчето.

Жената се показа на прозореца. Едната ѝ ръка беше бинтована до лакътя, а в другата държеше дървена лъжица.

– Тъкмо правя застройката. Салатата е готова, остава само да се овкуси. Къде е баща ти? Не го виждам.

– И аз не го виждам – потвърди Жабата, – но вярвам на Пухчо и Черньо. Ако го виждах, щях да знам.

Жената се усмихна:

– И аз им вярвам на Пухчо и Черньо. Те това го умеят.

Шестнадесета част

МОЛИТВА

Господи, ела на тази маса!

Бъди ми гост, седни до мен!

Благодаря за хляба наш насъщен,

с който ме даряваш всеки ден!

Изминалият ден беше слънчев и топъл. Лятото и есента се държаха за ръце и не искаха да се пуснат. Бяха се срещнали някъде и сега идваха откъм ливадите и градините. Вървяха боси, усмихнати и щастливи: покрай притихналите пчелни кошери, по още топлите плочи на двора, под провисналите сочни гроздове на асмата. Промъкнаха се тихо покрай белите варосани стени и надникнаха иззад ъгъла на къщата.

Вечерята беше сервирана отвън, под сайванта. Край масата, постлана с червена, извезана с шарени шевици покривка, седяха хванати за ръце Добрия Горски, Жената и Момчето. Имаха този ритуал – преди стопанинът да разчупи погачата, да отправят благодарствени думи към Създателя. Не бяха заучени думи, а мисли и чувства, идващи от сърцето. Веднъж ще ги каже един, друг път – друг. Както дойде. Не се питаха, разбираха се с поглед. Жената вдигна очи към мъжа си, той ѝ кимна и сведе глава.

– Ела, Господи, бъди ни гост и благослови хляба, с който си ни дарил! – тихо изрече Жената.

Най-често след тези думи всички казваха „Амин!”, прекръстваха се, бащата разчупваше хляба, подаваше им по едно парче и започваха да се хранят. Но понякога този, който казваше молитвата, имаше нужда да каже и още нещо, както направи сега Жената:

– Благодаря ти, Господи, че помагаш на сина ни да оздравее. Благодаря ти, Господи, че спаси живота ми и върна една заблудена душа в семейството! Амин!

– Амин! – повториха бащата и Момчето и се прекръстиха.

– Исках да кажа и още нещо – каза Жената, докато мъжът ѝ разчупваше питата, – но не знаех как да се изразя. Днес по обед видях в гората една жена с малко дете. Жената носеше само раница на гърба си, а детето притискаше плюшено мече до гърдите си. Разбрах, че са от онези, дето минават нелегално границата. Не видях други хора. Отначало се уплаших, после ми стана жал. Онези също се уплашиха. Снишиха се зад един паднал бук, но като им помахах с ръка и си показах торбичката, ми позволиха да ги доближа, не избягаха. Дадох ѝ на милата каквото имах за ядене. Нали и аз съм майка. Нямах друго. Свалих си чорапите и шала, но тя не ги взе. Искаше да ми целуне ръка...

Жената сплете пръсти и вдигна глава:

– Моля те, Господи, помогни на тези страдалци! Дай им сили да извървят пътя, който са избрали!

– Гледай ти! – завъртя учудено глава Добрия горски. – И аз ги видях. Но първо видях мъжа ѝ. Беше се скрил под каменния мост при кантона. Помислих си, че е бракониер и го задебнах да го хвана в нарушение. А той само се оглежда, ни серкме хвърля, ни въдица. Постоях, постоях, па отидох и го заговорих. Разтрепери се, горкият... Помисли сигурно, че съм полицай, като ме гледа униформен, с пистолет на кръста. Обясни ми на английски, че е емигрант, бежанец. Застреляй ме, казва, не мърдам от тук. Чакал жена си и дъщеря си. Така се уговорили, да се срещнат под моста, ако успеят... Още две деца имал. Загинали. Бомбите разрушили дома им, затрупал и старите му родители. Може да ме е излъгал. Не знам. Ама защо да ме лъже?! Тогава дойдоха жената и детето. Те се прегръщат, радват се, а аз плача!..

– Виждаш ли, тате – Момчето държеше къшея хляб и още не беше отхапало и залък, – тези хора са загубили две деца, родители, дом, а са радостни и щастливи, че са оцелели, че пак са заедно. Други си имат всичко: работа, къща, семейство... а са нещастни, изпадат в депресия.   

– Не е важно какво се случва, а как го възприемаш – каза Жабата, която се беше качила върху широкия, рунтав гръб на Пухчо. – Всичко е между ушите.

Вечерята в дома на Добрия горски не беше просто момент за хранене, а ритуал. Никой не бързаше за никъде. Споделяха си преживяното през деня, мислите, които ги вълнуват, планираха бъдещи задачи. Избягваха да обсъждат други хора. Дори когато ставаше дума за някого, коментираха не човека, а случилото се – кое е грешно, кое е справедливо... „Не съди, за да не бъдеш съден!” – обичаше да казва Добрия горски.

– Не разбирам – каза Момчето, – защо Великите сили допускат тези човешки страдания! Защо не се намесят и сложат край на тази трагедия?!

– Според мен, жажда за власт е това, човешки егоизъм! – каза Жената.

– Това и при животните го няма – отбеляза Момчето, – така да се отнасят към себеподобните.

– Изтребваме се един друг, причиняваме страдания и на хората, и на Земята. Войни, отровни отпадъци... – тъжно продължи Добрия горски. – Забравяме защо сме дошли на този свят. Всеки човек се ражда с мисия – да се грижи за Земята и да помага на хората.

За Жабата, която всъщност си беше принцеса и нейното интелектуално ниво не беше като на Пухчо и Черньо, тези размисли ѝ бяха кристално ясни. За нейните рунтави приятели обаче тези факти бяха непонятни. Не разбираха как така...

– Не разбирам как така ще мърсиш водата, която пиеш, въздуха, който дишаш – каза Пухчо.

– Земята, която те храни... – добави Черньо.

– Някои колеги ми се смеят като кажа, че Земята е жив организъм, като всеки един от нас, че растенията имат чувства, емоции  – добави Добрия горски. 

– Не може да не се сече, скъпи – възрази му Жената. – Нужна е дървесина за отопление, за мебели.

– Не казвам да не сечем, а да го правим с разум – остави вилицата и ножа Добрия горски, запретна разпалено ръкави и вдигна двете си ръце с разперени пръсти над масата. – Гората е като овощно дърво, което има листа, цветове,  плодове... Ти, Черньо, ако си човек – обърна се той към котарака, – ще късаш ли цветовете на това дърво?

– Не, как ще късам! – възмути се Черньо. – Защо да го правя?

– А ти, Пухи, кои плодове ще береш: зелените и гнилите или само добре узрелите?

– То се знае – поклати глава пазачът на къщата. – Не съм чак толкова глупав.

– Ти не си, а ние често това правим. Дори понякога отсичаме овощното дърво от корен. Не ми се говори на тази тема, че ме хваща яд. Нямам нищо против дипломите и образованието. Нека да учи брат ми! Решил да продължи задочното. Няма лошо. Ще разбере каква е биологията на бука, дъба, бора. Но за някои неща трябват очи и сърце. Тя, гората, си говори, стига да можеш да я чуеш, да имаш с какво...

В този миг къщата се разтресе, чу се поредица от няколко далечни тътени и стъклата на прозорците се раздрънчаха. Спогледаха се в недоумение.

– Не знам – вдигна рамене Добрия горски, – но имам лошо предчувствие. Гърмежите дойдоха откъм погребите.

Продължиха да се хранят мълчаливо. Атмосферата стана тягостна. Чуваше се само тракането на приборите.

Изведнъж мобилният телефон на Добрия горски иззвъня и всички замръзнаха. Мъжът първо включи телефона, след това бавно се изправи и всички видяха как лицето му леко пребледня.

– Разбрах… добре…Обличам се и тръгвам.

За миг се засуети, после бързо съблече домашните дрехи и докато обличаше синия дочен костюм, на пресекулки сподели:

– Погребите са се взривили… Предполага се, че е терористичен акт… Боровата гора гори, пожарът се разраства… Има опасност да обхване вилната зона. Отиваме да гасим.

Седна на високия праг, обу гумените ботуши, скочи и се затича към портата. Дори не се обърна.

Седемнадесета част

ЗАВЕЩАНИЕ

Не ми обещавай неща,

които с пари се купуват!

Завещай сетива за това,

което сърцето вълнува!

Тази част вече е публикувана. Ще я намерите със следния линк:

https://otkrovenia.com/bg/proza/iz-tova-i-jabite-v-blatoto-go-znayat-prikazka-za

Осемнадесета част

ЗАВРЪЩАНЕ

 Върнах се и ме обзе тъга.

Бурени сега растат в градинката на мама.

Ще оплевя, ще прекопая… Ти донеси цветя!

По-лесно ще е, ако ги посеем двама.

Тази част вече е публикувана. Ще я намерите със следния линк:

https://otkrovenia.com/bg/proza/zavryshtane-iz-tova-i-jabite-v-blatoto-go-znayat

Деветнадесета част

КОГАТО ОБИЧАШ

Когато си влюбен, когато обичаш,

за тази любов ти живееш,

за нея дори и на смърт се обричаш.

Тази част вече е публикувана. Ще я намерите със следния линк:

https://otkrovenia.com/bg/proza/kogato-obichash-5