Времето вече нямаше значение. Със затаен дъх и блъскащо в гърдите сърце Дамян завъртя ключа в ключалката и се озова в полуосветения коридор на къщата. Внесе вътре багажа си и куфара с виолончелото и нетърпеливо нахлу последователно във всяка от трите стаи, към които водеше коридора. Чакаше този момент едновременно със страх и с нетърпение Не бе идвал от седем или осем месеца, но в последните си няколко идвания тук не беше му останало никакво време да гледа какво се случва с къщата. Сега най-сетне беше сам и имаше цялото време на света.
Застоялият въздух го подразни и той инстинктивно се насочи към двукрилата врата, която водеше от хола към широкия открит балкон. Отвори вратата и гледката го накара да се усмихне по неговия си меланхоличен начин. Сутрешното септемврийско слънце хвърляше меки отблясъци по водата и се отразяваше по светлите стени на сградите, като караше града да изглежда още по-бял. Къщата им беше разположена във високата част на Балчик и още от дете Дамян обичаше да съзе ...