Видях го, докато чаках колежката си. Май бях и подранила, та запалих една цигара... Стоеше на не повече от метър, бръкнал в джобовете си гледаше нанякъде. Погледът му беше някак празен, озлобен. Какво ли беше преживял този младеж? Беше на не повече от 22 години, но изглеждаше някак на доста повече. Но само в лицето! Тялото му беше огромно, но пък съразмерно. Гърбът му, доста голям, напомпан до безобразие, беше като канара. Ръцете бяха големи, може и да имаше мазоли по тях – от многото блъскане във фитнеса. Носеше тъмносини дънки и леко тясна черна фанелка с щампа. Личеше си,че се грижи за външния си вид, защото прецизно беше избръснал брадата си и беше оставил приятно подстригано катинарче. Бих си помислила, че от онези здрави мъже, занимаващи се с нечисти сделки, май ги наричаха мутри. Едва ли обаче беше такъв. От него лъхаше една доброта, спокойствие и душевен мир. Може би ако ме беше прегърнал, щях да се намирам на най-безопасното място. Погледите ни се срещнаха (нормално, аз го гледах втренчено, все едно не е от тая планета) и за миг в очите му видях онова зло. Той не беше от мъжете, които с радост ще подарят цялото си същество на някоя жена. По-скоро беше лошо момче или поне така ги наричат в лигавите любовни романи. Идеалът ми за мъж. От една страна, да. В него имаш нещо магнетично, нещо мистично, тайнствено, което просто залепваше погледа ми върху него. Бяха зелени. Не, не, по-скоро пъстри... Или кафяви. Явно меняха цвета си или аз не съм видяла добре. Моля се да не съм видяла добре, защото ако беше другото, то този мъж беше опасен. Казвам мъж! Не момче. И подчертавам опасен. Не беше от онези мъже, не. Не беше добър, а зъл. Сто процента и отгоре можеше да има всяка, но не коя да е. Не подбираше. За да се изтупва така, едва ли оглеждаше всичко. По-скоро 95 от 100 няма и да забележи. В погледа му се четеше желание, настървеност, амбиция и упоритост. Нямаше как да не забележа и леко самодоволната му усмивка. Триумфът, изписан на лицето му, ме накара да си помисля, че той постига и целите си с някаква лежерна лекота. За какво можех да мисля, освен за фикцията да го анализирам? Какво имаше толкова за анализ, като дори не го познавах. А може би съм го познавала... В друг живот, в друга реалност. Скръсти ръцете си и изнесе левия си крак напред – стопроцентов знак за високомерие и арогантност. Чудесно идилично, както обичам да казвам, имаме си малко несигурно момченце. Малко самочувствие, което може би е с покритие, а може би без. Май е с покритие, като му гледам замисления поглед. На философ ми прилича. На психолог също. И той анализираше нещо също като мен. Макар и доста отвеяно. Най-сетне отмести погледа си от мен, все още зъл и приканваш ме да отида и да се запозная. Овладях се и загасих цигарата си. Избягвах да го погледна отново толкова втренчено. Току виж си помислил, че искам нещо от него. Всъщност исках, малка част от мен искаше да го стисне за китката и да го отведе някъде, за да се напъха и най-тъмното ъгълче на мислите му. Леко тактуваше с крак. Като се загледах и затактувах заедно с него, ритъмът ми се стори като този от песента “Bad to the bone” на Джордж Торъгъд. Ей, да му не види, вярва си момчето. Сякаш всичко е негово. А вътре в душата му (ако имаше такава) сигурно бушуваха адски пламъци. Той просто гореше от тайнственост, от свобода, от сигурност и несигурност. Строгите черти на лицето и стегнатата челюст тип „Рич Форестър“ от Дързост и красота издаваха дисциплина, самоконтрол и дуалистично начало у него. Сигурно името, което носи, отговаря точно на характера му. Черно и бяло, огън и лед, „личностно раздвоение“, неделими частици бяха посадени у този човек. По стойката, по лицето му бяха нарисувани. Дори изпъкналата вена на челото му ми се стори правилна. И ако на някого тези частици му се стореха много и натрупани, то на мен ми се виждаха абсолютно на място. Неделими! Правилни! Идеални! Съчетани! Каквото и да означаваше това, аз исках да го опозная, не просто да гадая по лицето му. Няма как да се случи. Едва ли ще го видя пак. Той сякаш излезе от бездната, в която беше попаднал. Видя човека, когото явно чакаше, точно както аз чаках своята колежка. Тръгна към северното крило и не се обърна повече. Може би бях от онези 95 жени. Но пък ме успокояваше мисълта, че и двамата бяхме чакащи. Дали човек, случка, любов или the wind of change, няма значение – и двамата чакахме.
© Цветомира Пархоменко Todos los derechos reservados
И мен един така ме анализираше и се чудеше каква музика слушам, само че дойде и ме попита и се получи едно много....приятелство
Ако ти е любопитно, описала съм го тук http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=289913