След като я изписаха, няма как да се виждаме. Но сме се разбрали да се чуваме веднъж дневно по телефона. Тя ми се обажда, когато е сама. Винаги чакам с трепет, но и с тревога момента, когато ще чуя гласа й.
При нея нещата не са хич добре. Повечето време прекарва в леглото. Не може дори да се прехвърля сама в количката. Като затворник е там. Детето го гледат бабите, тя го вижда само в неделя.
За нея се грижи нейна втора братовчедка, която е работила десет години като медицинска сестра. През ден идва рехабилитатор, който работи по раздвижването й. Говорил съм с него – напредък няма. Мъжът й, доколкото разбрах, постоянно е крив, сякаш тя е виновна за нещо. Моля се само да не я тормози. Лошото е, че тя вече не може да се защити по никакъв начин. Заради неизвестността постоянно се чувствам напрегнат. А на нея какво й е, не ми се мисли.
Телефонът ми звънва. На екрана е изписано името й. Вдигам.
– Здрасти, приятелче – казва тя с насилено бодър глас. – Как мина работният ден.
– Нищо особено. О ...