Тъкмо Док се беше унесъл, когато викове от улицата го стреснаха. Почти замаян, дочу вик, който го поля със студена вода. Скочи като пехотинец при бойна тревога.
– Вдовицата закла Денко! Докторе, ставай! – удряше по вратата бай Танас.
За няколко минути Емануил беше готов. Грабна спешната чанта и изскочи навън. Кръчмарят и бай Киро го чакаха, размахвайки ръце като вятърни мелници. Разказваха един през друг какво се бе случило. Ту спираха за малко, колкото да препсуват, ту пак тръгваха нагоре. „Ега ти изпращането!“, въздъхна докторът, „С букети от тръни. А рози?“
– Викахте ли полиция? – задъхан по баира, успя да попита накрая докторът.
– Никого не сме викали, ще разкараме сами тоя кретен от селото, само да оживее – прецеди през зъби бай Киро.
Монката спря. Изгледа кръвнишки и двамата. Тяхното селско правосъдие го вбесяваше. Ала този път ураганът му от гняв избухна като вулкан сред скалите.
– Абе вие какво ми разправяте? Докога ще се правите на шерифи? Вижте си дъртите муцуни! Кого ще разкарате?
Извади телефона от джоба да набере 112, но бай Танас хвана ръката му.
– Като видиш, ще разбереш – побутна го да вървят по баира кръчмарят. – Ние вече сме договорили всичко.
– Пак ли? – озъби им се Монката не на шега. – Докога бе, дърти магарета, ще командвате съдбата на хората? Да не сте внуци на Третата мория?
– Като влезеш, ще разбереш – миролюбиво преглътна обидите Киро. – Има един внук тук на мориите, ама не сме ние.
Останал без дъх, Док спря пред къщата на вдовицата и пусна покрай ушите си думите на стария женкар. Тая жена им подпали селото в буквалния смисъл на думата. Оставаше сега глупакът Денко да пукне и кашата щеше стане пълна. Но не беше виновна тя, а мъжете, които скачаха върху нея като петли, сякаш си нямаха свои жени в креватите.
Всички прозорци светеха, пред вратата се бе струпал народ. „Брей, как бързо се разсънват, като има да гледат сеир!“, каза си Монката иронично. „А иначе с кран не можеш да ги довлачиш по баира дотук.“ Щом го видяха, чинно му направиха път да влезе. Кръвта беше навсякъде по пода в стаята, но вдовицата не бе уплашена, а бясна.
– Как не можах да го докопам на точното място, щях да го оправя завинаги – крещеше тя. – Ще си гаси той цигарата на моя задник. Извратеняк! Затова рускинята избяга набързо! Садист!
Картинката стана ясна на младия доктор, както и кой беше четвъртият мускетар. Черната мория се подсмихваше, подпряна на прозореца, галейки перата на своя гарван. Нека малко потренира докторът за софийската клиника. Там какви чудеса щеше да види! Третата погледна тялото на мъжа и отлетя. Нека го вземеше Черната, ако поиска. Този човек отдавна живееше без душа. Безкрайността обаче нямаше нужда от тела, а от души.
Денко лежеше на пода в спалнята бледен. Емануил се наведе и разгледа внимателно раната. Беше му разрязала крака дълбоко, но нямаше да умре, ако побързат да стигнат до болница. Или ако той реши да стане герой и да го шие тук. Беше доволен, че напуска това щуро село, когато вдовицата влетя и нареди:
– И да не му сложиш упойка! Нека го боли!
– Няма да шия. Извикайте лекар от града – заяви убедено докторът.
– А ти какво си – Майка Тереза ли? – с ръце на кръста и войнствен вид го попита жената, готова да го изяде с парцалите, ако откаже.
– Звънете на 112. Трябва да се прелива кръв. Няма да поемам риск – заяви Док. – Нито ще легна на директно кръвопреливане. Да му спасява живота друг.
– Ако ти не спасиш неговия живот, моят отива по дяволите – рече вдовицата. – Искаш ли да ме тикнат в затвора?
„Хубава жена.“, каза си докторът, едва сега забелязвайки как е облечена. Въпреки възрастта фигурата ѝ бе апетитна, а зачервеното ѝ лице излъчваше първичен сексапил. Застанала близо до него, тя го заливаше с аромата на тялото си и младият мъж изпита желание да провери наистина ли е толкова либерте, колкото казваха, но се смъмра веднага. „Я си налягай парцалите, Монка, да не останеш я без крак, я без глава и ти.“
– Кой ще даде кръв? – попита за свое алиби докторът, сигурен, че никой няма да пожелае да спасява един насилник.
– Аз – отговори вдовицата. – Сама съм си крива, сама ще се измъкна от блатото.
Предугадила въпроса на Док, заяви ясно:
– Нулева положителна.
– Всички вън, без Благия и Танас – извика Монката. – Киро, пази на вратата.
Черната мория въздъхна разочаровано и отлетя. И този път нямаше да има работа.
Щом Денко дойде в съзнание, докторът го запита директно:
– Какви са тия цигански номера?
– Г*з душа няма – отговори нахакано той, за да прикрие уплахата си.
Вбесен, Док изпразни малка ампула в спринцовка с дебела игла. Наведе се над мъжа и заби инжекцията със засилка в хълбока му. Денко изрева като звяр от болка.
– Е, нали г*зът душа нямал? – попита младият доктор през зъби.
Пациентът отговори с псувня, а Емануил излезе от стаята бесен. Отиде му вечерта!
Час по-късно всички се бяха поуспокоили. Третата мория изглеждаше доволна.
– Какво смяташ да правиш? – младият лекар запита вдовицата. – Ще подадеш ли оплакване? Медицинското не е проблем. Знам какво да напиша. Или и ти ще напуснеш селото?
– Няма да заминавам никъде – заяви решително тя. – Ще го осъдя за всички жени преди мен. При това солено. Брат ми е столичен адвокат, ще види с кого си има работа.
– Нали знаеш, че това няма да се хареса на мъжете в селото?
– Ха! – запали цигара жената. – Аз съм свободен човек. Няма някой да ме тормози, защото съм го пуснала в леглото си.
– Не само него – вметна укорително докторът. – Живееш на село.
– Аз съм свободна жена – повтори тя натъртено. – Но за едно си прав – не си струва да се занимавам с всеки. Ако имам мъж като теб да ме топли, няма да ми трябват други. – намекна предизвикателно жената и кръстоса изкусително дългите си крака.
– Аз заминавам – отряза я Док. – Закъсня.
Третата мория седеше до главата на Денко. Търсеше душата му, но не я намираше. Поклати замислено глава и отлетя. Скоро този човек щеше да си отиде. Малко дни му оставаха. Нека да го прибере Черната. Гарванът гледаше от прозореца и кимаше съгласен.
Докторът тръгна почти на разсъмване. Бе сигурен, че този път Цигарата си бе намерил майстора. Вдовицата щеше да го осъди и макар че нямаше да си признаят публично, жените щяха да са доволни. Мъжете, които в това село побийваха жените си, щяха да се смирят. „Една жена се оказа по-ербап от мъжете.“, с ирония установи Док.
Трябваше да се опита да поспи преди тръгване. В София едва ли го очакваха с духова музика. Не искаше да мисли за това. Пред него се появиха очите на Барие и болката удари с юмрук сърцето му. Сега не бе време да се влюбва. И то във внучката на Благия. Да му се не види и късмет! А Мария още бе в сърцето му. Пълна любовна каша!
„Смелостта няма пол, но спасява живот и достойнство.“ – записа в тефтера, просна се с дрехите в леглото и за секунда заспа. Вятърът и Герчо засвириха вдъхновено песен.
Третата мория седна на куфара и заразглежда тефтера внимателно. Искаше да запише и тя нещо днес. Много трудно бе да реши кой да живее. Кого да върне отново в света на слънчевата светлина и кого да побутне по-бързо към Мрака. Емануил щеше ли да се научи на това? Спомни си неговия предишен живот. Тогава той пожертва името си за чужда чест и достойнство. Двете ѝ сестри се сбиха коя да бъде част от душата му. Глупави бяха, такива и останаха. Душа като тази на Док принадлежеше само на нея. Защото Тя бе животът в безкрайността, живата вода и силата да я даде на когото желае. Чрез любовта. Какво знаеха двете сестри за нея? Нито прашинка от онова, което Тя, Третата, знаеше. Емануил, Манол. А преди това още. Всеки път избираше Любовта, затова го връщаше от Смъртта. Ако и сега направеше същия избор, щеше да го измъкне пак от ръцете на Черната. А тя скоро щеше да бъде изключително силна. КОВИД щеше да удари света след няколко месеца, за да провери силата на Духа и Злото. Мракът заспа тихо и засънува сняг.
Мария седеше пред отворения прозорец. От няколко дни Емануил не беше звънял. Липсваше ѝ. Как можеше да му каже, че сега не може да го види? Скоро щеше да се роди техният син. Имаше проблеми с мъжа си, с майка му. И със себе си. Можеше да отложи сватбата, когато баща ѝ умря. Ала не бе сигурна в Емануил. Тя отиде при него, той при нея не дойде. Беше ли любов? Тя го обичаше от години. А той? Какво беше тя за него? Какво бе готов да ѝ даде? Любовта не бе сделка, но и не бе благотворителен бал – да хвърли от милост каквото има излишно на другите. Сърцето бе само едно и не бе камък.
Гарванът стоеше на висок клон и разговаряше с вятъра. Облаците спяха, а нощта тихо припяваше приспивна песен. Светът спеше щастлив и спокоен преди бурята.
© Илияна Каракочева Todos los derechos reservados