11 abr 2023, 17:44

 "Третата мория", глава 5. – Олеся 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
504 1 2
Произведение от няколко части « към първа част
20 мин за четене

Глава 5. – Олеся

(есента на 2019 г.)

 

Смъртта на бай Страхил тресна като гръм, който отекваше в селото цяла неделя. Такава тема за разговор хората скоро не бяха имали и се надпреварваха с дивашко настървение да одумват и предполагат какво, аджеба, ще се случи сега. Едни залагаха, че щерката ще зареже софиянеца и ще се върне на село – заради нейната пуста сватба бадева си отиде човекът. СИА (Селска информационна агенция) смяташе, че точно заради това повече няма да ѝ видят очите тук. Монката не чуваше нито едните, нито другите. Споменът за красивото момиче и сладостта помежду им го пареше като коприва, но успяваше да удря по един шамар на мъката, като дойдеше при него, заявявайки: „Може да е за добро. Селски доктор не ѝ трябва!“ и хукваше към поредния спешен случай.

Бе краят на септември и хормоните уж трябваше да заспиват, но вместо това удряха де когото сварят. Заканата на Денко от кръчмата бе позабравена, когато нов гръм, гарниран с цунами и земетресение седем по Рихтер, удари селото без предупреждение.

– Цигарата си довел рускиня за жена! По интернет я намерил! Ама каква е!

Мало и голямо започна да минава по сто пъти пред къщата на Денко, ха дано съгледат новодошлата. След два дни игра на котка и мишка гордият кандидат-годеник се появи с избраницата под ръка. „Хубавите ябълки прасетата ги ядат!“ – бе първата мисъл, която цапардоса Монката по главата, а хормоните му направиха двойно салто с превъртане и се оплезиха от кеф, когато докторът зърна Олеся. За миг дори забрави болката от скоростното заминаване на Мария след сватбата и гнева си към масажистката.

Жената беше като жива кукла. Прекрасни сини очи с дълги катранени мигли, а под тях сочни устни като ягоди омагьосваха без предупреждение. Русата ѝ коса бе сплетена в кокетна прическа. Онова отпред и отзад хвърли мъжете в завист, а жените – в недоумение. Как тоя кратун бе докопал такова бижу! Как такава жена се бе съгласила да дойде в тяхното диво планинско село? И вятърът се чудеше, но дори СИА мълчеше тайнствено.

Гарванът на Черната мория кацна на един висок клон и също се замисли дълбоко.

Докато народът цъкаше, Монката наблюдаваше. Жената приемаше интереса към себе си отчаяно примирена, с тиха усмивка, сякаш нямаше избор. Докторът минаваше сантиметър по сантиметър нагоре и надолу по апетитното атлетично тяло, напомнящо балерина, търсейки знак да разгадае онова, което мозъкът отказваше да приеме и пращеше от догадки като презряла диня. Погледът му се закова на ръцете ѝ в дантелени ръкавички. Беше краят на септември, вярно, но в топлия юг, по дяволите! Тя не ги сваляше, докато се здрависваше. Защо? И носеше поло. Поло? Времето беше топло, подходящо за риза с разкопчани най-малко няколко копчета. Прекрасните крака бяха в панталони и затворени меки обувки. Тук имаше нещо гнило. За всяка рускиня планинският климат на Южна България е Калифорния. Какво точно бе хванал надутият пуяк Денко, сърфирайки по интернет? А в каква опасна каша се бе забъркала тази жена? Гълъбът тревожно пърхаше.

Монката приближи нахакано и поздрави красавицата на руски. (Как бе благодарен на дядо си, че го научи, когато беше хлапе.) „Някой ден ще сваляш мадами по морето с него.“ – беше му обещал той тогава. Е, до морето не стигна, защото „зеленото море“ на тютюна, който отглеждаха, ги връзваше цяло лято на село, но сега можеше да блесне и да засенчи цялата конкуренция, барабар с годеника. Или да я измъкне от кашата, в която се беше забъркала. Някакъв спомен прелетя покрай него, а Бялата мория тъжно поклати глава. Той беше наистина! Нямаше грешка. От ледения вятър на смъртта този път нямаше да може да го опази сама. Третата се подсмихна. Знаеше го. И гарванът го знаеше дори.

Младата жена се смути и зарадва едновременно. Докторът беше чаровник, дума да няма. Беше и доста по–млад от черния Денко до нея, захапал цигара. Но… Не бе дошла за любов в забутаното село. Имаше мисия на живот и смърт. Да се излекува с болка…

Поговориха за това-онова и се разделиха. Младият мъж усещаше още нежния ѝ парфюм и възбудата му пречеше да мисли нормално, а в нейните уши отекваха думите на жените по негов адрес: „Доктор за милиони! Всичко може да излекува – от кокошка до човек или мъж.“ Не забелязваше подозрителния поглед на годеника си, нито възторга на другите мъже. Огромна мъка я бе накарала да напусне Москва, балетната школа и да дойде в планинското село за спасение. Или смърт. Вече ѝ бе все едно. Искаше всичко да свърши. Така бе предсказала гадателката, на която даде много пари преди месец. „В малко планинско село в България мъките ти ще свършат завинаги, но с много болка преди това.“

Мина седмица. Докторът и рускинята се засичаха постоянно, случайно или не. В село от 500 къщи накъдето и да се обърнеш, все някого ще настъпиш. Времето ставаше все по-топло въпреки есента, а Олеся продължаваше да носи ръкавици, поло и панталон. Един следобед Монката я предупреди за опасността от претопляне и припадък, ако не промени облеклото си. В отговор очите ѝ се напълниха със сълзи. Следващите дни не я видя повече, а искаше да бъде по-близо до нея. Бе мъж, бе свободен, тялото му искаше женска сладост. Но чужденката не бе негова още. Мария също не беше вече.

„Поредната забрана за щастлива връзка.“, недоволно констатира Емануил. „Някой усърдно затрупва пътя ми не с камъни, а с огромни скали, помисля ли да тръгна към любовта.“ Така беше по време на студентските му години, това стана с Мария, това се очертаваше и сега. „Докога?“, недоволно възкликна докторът, поглеждайки към небето.

Облаците се търкаляха презглава, а гарванът философски бъбреше с вятъра за юга.

Загадката около Олеся не му даваше мира и една вечер, засичайки бай Владо Шофьора на площада, го помоли да го закара до старческия дом. Време бе да сподели този случай с Док, а и не го беше виждал отдавна. Как живееше там, сред чуждите хора? „И аз ли ще свърша така?“, запита се той. Третата мория отрицателно поклати глава усмихната.

Защо нито веднъж Док не бе пожелал да слезе в селото? „Защото не му е до вас.“, ядно прошепна Черната. „Трябва да се подготви за смъртта.“ Не че тя напираше да му вземе душата, просто времето бе дошло и Тъмната нито можеше, нито искаше да промени това. Третата ѝ сестра имаше власт над безкрая. Само тя можеше да върне от другия свят някого. Ала едва ли щеше да го направи за Док. Той бе допуснал много грешки в живота.

– Нямаш проблеми, Монка – засмя се шофьорът. – Тъкмо ще дадеш идея за подарък, че доктор Георгиев чуква не след дълго цели деветдесет и пет.

– Сериозно? – изненада се младият мъж. – Как бързо минава тоя живот!

– На теб ти е още морето само до кокала – завистливо отбеляза другият. – Ние какво да кажем, като сме вече до шията, а?

– Да кажете, че трябва да плувате – подкачи го Емануил, загледан в облаците.

Докато пристигнат, бъбриха за последните селски събития. Разговорът не подмина и късметът на Денко с рускинята. На Монката му бе интересно какво мисли един неутрален човек по темата, макар че неутрални мъже при вида на хубава жена нямаше.

– Тая жена няма да остане дълго при нас – авторитетно заяви шофьорът. – Оня може да се прави на мил, ама всички го знаем какъв е. Балерината няма да издържи. Ще си хване пътя обратно като предишните. От мен да го знаеш, докторче.

„Как ненавиждам това обръщение!“, раздразнено се смръщи Емануил. „Какво да направя, че да почнат да ме зачитат за Док?“ Гарванът закри глава с крилото си.

„Да се държиш точно като такъв.“ – усмихна се между облаците и клоните на дърветата, които подминаваха, Третата. Същото мислеше и вятърът, танцуващ по небето.

– Какво имаш предвид? – поинтересува се Монката, макар да бе чувал това-онова.

– Е как какво? – замълча с неудобство другият. – Не знаеш ли защо го наричат Цигарата?

Монката повдигна рамене, а бай Владо забрави или не пожела да довърши, пък и вече влизаха в двора на „Погребалното бюро“ – бившия санаториум за белодробно болни.

Младокът изкачи стълбите до втория етаж (ако се брои партерът – трети). Кой тъпанар бе настанил 95-годишен тук? Почука и щом чу познатия тембър: „Споделете и почерпете!“ – с усмивка влезе. Знаеше, че е наложително да повдигне духа на стареца.

Доктор Георгиев седеше до прозореца и бършеше с парцалче някакви предмети. За момент ги задържаше в ръце, сякаш говореше с тях, после пак ги поставяше обратно на мястото им. Погледна Монката изненадано, сякаш не го позна. „Старческата деменция и него не е подминала.“ – с тъга отбеляза младият лекар и извади от чантата кексчета с ягодово сладко, подарък от признателна пациентка. Помнеше, че при възрастен с празни ръце не се ходи. Дали и на него някой щеше да донася сладкиши на старини?

Старецът опипа радостно пакета, отвори го, отхапа от единия мъфин и примижа от удоволствие.

– Могат да се ядат без протези, ммм…

След второто спря, пийна глътка вода и се втренчи с избледнели очи в младия си колега. Забарабани по масата с пръсти, както обичаше да прави, когато е нетърпелив.

– Кажи сега от каква каша не можеш сам да излезеш?

Монката чистосърдечно призна всичко, което предизвикваше у него въпроси относно Олеся. Не пропусна и подозренията, свързани със странното ѝ облекло, както и намека, който завинти като тирбушон в душата му шофьорът. Док се облегна на стола, подреди още веднъж предметите пред себе си, отхапа от ново кексче и заговори бавно:

– Денко е проклет, като пийне – става агресивен и налита на бой. Затова всички жени му избягаха. Една даже подаде жалба в полицията – беше я бил с дъската за хляб по главата. Ама той бутна пари на баща ѝ и всичко потулиха. Така че скоро ще дойде при теб по тази причина, а ти ще можеш да видиш какво има по тялото ѝ. Защо е хукнала балерина от Москва точно в нашето село? Възможностите са три – двете диагнози са лечими; едната – по-бавно, другата за няколко дни. Дано не е третата. Но трябва да видиш всичко със специалната лупа и ако е, което си мисля, да приготвиш лекарството, като го опечеш много прецизно във фурната – старата, на Кольо Благия в градината.

Младокът кимна – беше разбрал. Говориха до полунощ и младият доктор с тревога установяваше, че на моменти Док не бе в час. „Инсулт ли рита вратата?“, питаше се неспокойно той. Премери кръвното му налягане, погледна очните дъна, чу го на слушалка. Уж всичко изглеждаше нормално за възрастта, но загубата на ориентация го плашеше.

„Монетите на дните му са преброени.“ – сякаш някой нашепна в ухото му. „Глупости!“ – отхвърли очевидното младокът и легна да спи на свободното легло в съседната стая. Ала сънува ужасен сън. – Док изгребваше вода от лодка, в която седеше, а тя отново се пълнеше. Над главата му кръжеше гарван, а суша не се виждаше наоколо.

„Това са глупави сънища!“, каза си младият лекар. Ала имаше лошо предчувствие.

Черната мория галеше челото на Док, докато спи. Беше време да отпътуват по дългия път на безвремието. А Емануил трябваше да се превърне в мъж. За да се бори за живота на хората в селото след една бременност време. Когато ужасът в образ на вирус щеше да увисне като Дамоклев меч над всички. Войната в Украйна също беше зачената.

Сутринта докторът слезе с колата на Дома до селото. Кой идиот бе турнал дом за възрастни хора по чукарите? „Хич не е до чистия въздух.“, мислеше Емануил. – „По-скоро като ги хвърлят децата им в джендемите, да не може да стигне доктор до тях и по-бързо да се спасят от бремето.“ Беше прав, но безсилен. Да можеше да се види с Мария отново!

Тълпата пред здравната служба накара сърцето му да изтръпне. Хората говореха на висок глас възбудено и се блъскаха да видят нещо в средата, сякаш бяха на цирк. Жените плътно бяха заобиколили някого, а мъжете едва удържаха човек, който крещеше вбесен:

– Не е ваша работа! Тя ми е годеница, ясно? Ще ви избия всичките!

Денко беше пиян. Наближавайки, докторът различи гласа му и изтръпна. Разбута жените и стисна зъби. Док и този път се оказа прав. Лицето на Олеся беше в кръв и отоци. Беше я бил зверски – най-вероятно с ръбест предмет – няколко шева щяха да „разкрасят“ нежното лице на балерината. „Те ти, Монка, черен поп!“ каза си ядно и изпсува.

Вкараха я в манипулационната и той затвори врата. За по-сигурно курдиса бай Киро и Благия за охрана. Нямаше нужда от сеирджии точно сега. Проми и обработи раните, направи четири шева, опитвайки се да пощади лицето, доколкото можеше. Шиеше с най-тънкия номер игла, избра животински конци. „Когато шиеш, бродирай на ситна панама.“ – съветваше Док. Щом приключи, вдигна дрехите ѝ, за да провери кожата за обриви – оказа се точно това, в което и Док се съмняваше. Щеше да се оправи, но бавно. Трябваше да се махне от Москва. Иначе всичко щеше да започне отново.

– Къде да отида сега? – попита жената с подпухнали устни.

– При мен – отговори по-сигурен от когато и да било Монката. – Щом обривите се оправят, свалим конците и избледнеят шевовете, ще заминеш – но не и в Москва. Иначе пак ще заприличаш на дракон – засмя се кисело докторът, а му се искаше да я целуне дори в този балонен вид. Имаше нещо магично в аромата на кожата ѝ. Действаше като гореща вълна. Караше го да спре да мисли дори за Мария, която изчезна веднага след сватбата.

– Можеш ли да ме излекуваш наистина? – попита невярващо балерината и се опита да се усмихне въпреки ситуацията.

– Мога и още как – успокои я младокът. – Не е страшно, ала изисква време.

– Но аз ходих при най-велики професори – обясни изненадана Олеся.

– Е, понякога за лечението на някоя болест е нужен само един селски доктор – обясни той. – И букет балкански билки.

– Багажът ми… – не довърши чужденката.

– Бай Киро ще уреди въпроса. Сега ще повикам баба Лефтера и с нея ще отидеш у дома. Не се бой, Денко повече няма да стигне до теб. Никога.

Денят тръгна като луд с картечница на пазар. То не бяха пукнати глави, счупени ръце, болки в корема, гнойна ангина, за капак и една хистерична криза. Вечерта докторът едва стоеше на крака. Пътят до къщата на Кольо Благия му се видя по-дълъг от всякога.

– Само да я пипна, ще я убия, така да ѝ кажеш на руската к*рва, разбра ли? – извика след него Денко от прозореца на къщата си. – А с тебе ще си оправям сметките, като станеш мъж – закани му се той с бутилка ракия в ръка.

– Хубаво – обърна се Монката към отворения прозорец. – Нямаш проблеми. Като изтрезнееш, заповядай да се разберем.

В квартирата завари баба Елефтера да бди като квачка над спящата болна. „Така е по-добре“, каза си Емануил. „Иначе ще тръгнат приказки, по-оплетени от тези на Шехерезада.“ Но тялото му беше младо и искаше сладост. Нима бе виновен, че бе мъж?

Взе душ, облече чисти дрехи и започна да приготвя лекарство за екземата – внимателно претегляше, бъркаше и печеше съставките. Още една битка беше спечелена. Третата мория разбъркваше заедно с него сместа и тихо припяваше. Таласъмката Грациела и Герчо свиреха своя нов, почти с есенен вкус концерт и селото заспиваше блажено в кадифения мрак. Вятърът танцуваше лудо, а китайският вирус пътуваше натам.

Монката искаше Олеся да остане по-дълго при него и да се случи сладост между тях, но разбираше прекрасно – нейното място не бе тук. В това диво село балерината от Москва какво щеше да прави? Да сади репички и спанак? Петербург или София звучеше добре. Там имаше работа за красиви жени като нея. След месеци нямаше и помен да остане от белезите по тялото. А душата си трябваше да излекува сама. Което щеше да бъде трудно, но не невъзможно. Като борбата му със спомена за горещата сладка Мария.

Бе след полунощ, когато докторът отвори зеления тефтер и записа нова рецепта. „Лекарство против Страх – Кураж“. Знаеше, че щом заспи, тайнствената непозната щеше да се появи. Животът насън ставаше по-предпочитан от реалния, което го плашеше.

– Какво искаш от мен? – запита я скоро той. – Щом си част от живота ми, защо си само в съня ми?

– За да те науча да побеждаваш – отговори му тихо с глас като слънчева утрин тя.

– Ти? – иронично запита той. – Ти ли ще ме научиш?

– Да – отговори кратко тя. – Ще започнеш да решаваш задачи.

– Загубена кауза – пресече я Монката. – Скаран съм с математиката.

– Не мисля така – отговори гласът. – Подготви се, скоро започваме!

– И после какво? – не се стърпя той. – Ще се разтвориш във времето?

– Ще стана твоята сила, а ти ще управляваш съдбата си. И не само своята.

– Хайде де, сега кой ми я управлява?

Гласът не отговори. Вместо това усети аромат на разцъфнало ябълково дърво, което помнеше може би от предишен живот. Така ухаеше кожата на Мария. Подобен аромат, но много по-фин, излъчваше тялото на Олеся. Значи не бяха случайни жени в живота му. Това заключение го успокои и той прегърна нощта като любима жена.

Бялата мория гледаше звездите тревожно. „Кога ще удари китайският вирус света?, попита Черната. „Рано през пролетта“, отговори другата. „Ще можем ли двете да го спасим?“, обърна се към Тъмната сянка Бялата. „Не, ще се наложи да дойде Третата.“

А тя отдавна бе тук. В минутите между мрак и разсъмване влизаше в мъжкия сън, сливаше своята сила с неговата, да го запази. Трябваше да спаси хиляди души след време. „Хората не осъзнават, че са щастливи.“, гледайки го, прошепна тя. – „Бих искала да умра хиляди пъти, ала не мога. Смъртта е благословия, спасение от безкрайната самота. Голгота не е Смъртта, а самотата в безкраен живот.“ Гарванът на рамото ѝ трепна с криле нервно.

Тя си спомни времето, когато прадядото на Емануил – Манол, трябваше да спаси селото от глад. Тогава мъжът продаде златните накити на жена си и майка си, за да купи брашно. И една делва мед за децата. Всяка сутрин мереше в чашки медена вода за малките. Даваше им да пият. И оцеляха. Не че получи „благодаря“. „Хората са неблагодарници от столетия.“, тъжно констатира морията. – „Странно как са ангели като деца, а после душите им стават камъни.“ Третата мория подви крилете си като люлка, залюля се над главата на спящия мъж и сложи ръката си над главата му. Силата от душата ѝ трябваше да се слее с неговата изцяло. Но беше необходимо още време, за да стане мъж.

Мария също не спеше. Лежеше до съпруга си гневна. Бе допуснала страшна грешка с тази прибързана сватба. Може би трябваше да даде шанс на Емануил да се влюби в нея. Беше се уморила да го чака години. Но сега не беше щастлива в София. И беше сама.

» следваща част...

© Илияна Каракочева Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Твоя воля. Когато искаш, имаш настроение. Романът не иска хляб и вода. Седи и чака търпеливо. Поздрави! Благодаря, че попоглеждаш.
  • Ще чета, ама накрая. Сега попоглеждам оттук, оттам...
Propuestas
: ??:??