"Третата мория", глава 7. – Боклуците (Втора част)
Черната мория идваше тук само когато нямаше никакъв избор. Както сега. Тя имаше милост към слабите и отхвърлени старци, за разлика от децата им, които бяха сменили сърцата си с камъни. Облаците се сгъстяваха бързо.
Още в коридора се чуваха истеричните крясъци на двете каращи се жени.
– Не съм длъжна да взема боклуците, които баща ми е събирал цял живот! – викаше изрусената дъщеря на доктор Георгиев.
– Не сме длъжни ние да съхраняваме личните вещи на починалия, щом има наследник – не се предаваше управителката на дома.
Щом видяха доктора, млъкнаха. Той влезе и погледна въпросния чувал. Бе завързан здраво с бяла панделка. Развърза го и седна на близкия стол. Измъкна плюшено кученце с вързана картичка на лапата: „На Док с благодарност, че излекува брат ми. С обич: Ева.“ Бръкна пак и извади ваза с лилави пеперуди. На нея бе вързано сърце с надпис: „На доктор Георгиев от признателните Вера и Мартин, че спаси сина ни Марио.“ Монката изваждаше един по един „боклуците“ от чувала и спасени съдби оживяваха пред очите му. Един чувал върнато здраве, отнета болка, дарени усмивки. Това не бяха „боклуци“, а лекарски подвизи, извършени от доктор Георгиев през живота му. Паметници за добротата на една светла душа. Малък музей на победите над смъртта от Док във времето.
Емануил бавно върна експонатите обратно и завърза внимателно чувала. Излезе от стаята, свърши своята работа, подписа документите, метна торбата на гръб и си тръгна. Не каза довиждане нито на госпожица Георгиева, нито на управителката. Нямаше какво да говори с тях. Гарванът се опита да кацне на рамото му, но Черната мория го върна обратно. Дори смъртта имаше право на благородство и обич. Птицата отлетя в небето.
След дългия работен ден Монката вървеше към къщата и си мислеше колко неблагодарна е професията на селския лекар. Цял живот спасява човешки живот, а накрая доказателствата за извършеното добро е чувал с „боклуци“, които никой не иска.
– Какво носиш, докторе? – посрещна го, седнал под лозата, Благия. – Да помагам?
Гръм и Тряс също подадоха облаковите си глави между листата на дървото любопитно. Таласъмът Герчо се преметна през глава и подуши чувала, но отскочи назад.
– Живота на Док – отговори кратко младият мъж и затвори вратата зад себе си.
След няколко дни, когато влезе да почисти стаята му, Благия с изненада съзря наредени върху етажерката с книги множество странни предмети с вързани картички. Зачете някои от тях и се разплака. Спомни си част от случаите, които старият доктор бе разрешил, а професорите не бяха успели. Селският доктор никога не бъркаше диагноза.
Седнала на перваза на прозореца, Третата мория четеше благодарностите от картичките. Очакваше вечерта, за да постави първата задача на Емануил, новия Док.
Етажерка с „боклуци“ се появи и в кабинета на доктора, да му напомня, че мисията да даряваш здраве не е невъзможна. И да го подсеща, че всички сме земни и преходни.
На погребението хората от селото отидоха с цветя, а Монката – с изпразнения чувал от „боклуците“ на стария доктор. Вместо сбогом и прощални думи, той изрече високо и ясно:
– Док, обещавам да напълня чувала догоре, преди да умра.
Черната Мория се усмихна тъжно. Бялата Мория стисна ръце. И двете знаеха, че Монката ще спази своето обещание. Третата мория пусна белия гълъб в небето като душа.
Когато вечерта прегърна селото в тъмното си кадифе, а късната есен се потопи в близкия извор, Емануил написа в своя зелен тефтер. „Лекарство против страх – кураж.“
Отново набра номера на Мария, тя отново не вдигна. „Или е много щастлива, или е много нещастна.“, каза си той. „Ако само си бе поиграла на обич, щеше да говори с мен.“
Легна на леглото, затворил очи. Бе сигурен, че е буден, когато почувства топла енергия, а после усети гласа, напомнящ този на Олеся и Мария. Зарадва се, че има гост.
– Твоята първа задача, Док. Умна жена е омъжена за съпруг, грижовен баща, който не я разбира. Тя иска да твори, да се занимава с музика, но е принудена да копае градината на село и да му се подчинява, защото има синове, които обожават баща си. Какво трябва да направи? Да продължава да търпи, за да има обичта на синовете си, или да си тръгне?
Монката се замисли. Можеше да направи много неща. Или нищо. Дали синовете ѝ щяха да я разберат? Или щяха да ѝ ударят клеймо „лоша майка“, без много да мислят.
– Е? – подкани го топлият глас. – Решавай.
– Не е лесно – опита се да се измъкне той. – Има ли значение какво ще реша?
– Да, разбира се – отговори топлият глас. – Ти ще решиш съдбата ѝ.
– Док казваше, че първо трябва човек да обича и цени себе си. Значи тази жена трябва да напусне мъжа си и да живее така, че да бъде щастлива.
– А как да е щастлива без децата си? Те обожават баща си и няма да я подкрепят.
– Сега – няма. След време ще я разберат. Трябва да замине. А мога ли после да променя съдбата ѝ?
– Не – отговори тихо гласът. – Тя ще си тръгне утре.
Док обмисляше казуса пак, заспивайки. Ала не виждаше друго разумно решение.
В съня си стоеше с костюм, подобен на космонавт, и обръщаше болен пациент от непозната болест по корем. По предписание така трябваше да му помогне да диша, ала не се получаваше. „Ти си глупак!“, изкрещя си в своя сън. „Бягай и свари орехи, босилек, дюли, смокинови листа и мащерка! Разкарай тези протоколи! Човекът умира!“
Сякаш нов кадър от филм се смени и видя себе си в кабинет. Уволняваха го за своеволие. В съня си изпита спокойствие. Беше постъпил правилно. Филмът продължи.
Трети кадър – върви под ръка с красива жена и дете. Хората наоколо са с маски. Но той е щастлив. Знае, че с него, жена му и сина му всичко ще бъде наред. Нов филм.
Близък кадър – наредени ковчези на малкия площад в селото. Няма свещеник. Той стои сам, а вятърът брули душата му. На едното му рамо е кацнал белият гълъб, на другото – черният гарван. Хвърля камък по гарвана и картината се променя. Мъртъвците седят върху ковчезите, пият ракия и си казват „Наздраве!“. „Боже мой!“, мисли стреснато Емануил, „Нима наистина мога да променям съдбите на хората?“ Филмът продължава.
Докторът иска да разкъса съня и да излезе от него, ала не може. Времето вече е посадило това в неговия живот и то ще се сбъдне. Ала можеше да променя края на казуса.
В просъница чу прекрасна музика. Не отвори очи. Някъде наблизо свиреше вятърът с малки щурчета между листата на крехки листа. Шумолеше и пееше като тих нежен глас. Беше като прегръдка в безкрайността. Успокояваше го светло. Пречистваше душата му.
Хвана телефона с надежда поне сега Мария да вдигне. Имаше нужда от обич.
– Ало – гласът ѝ долетя сякаш от космоса. – Ти ли си, Емануил?
– Липсваш ми – каза ѝ истината мъжът. – Върни се при мен, моля те!
– Много е сложно, не мога точно сега – тъжно му отговори тя, преглъщайки сълзи.
– Нищо не е сложно, ако го искаш горещо – прошепна младият Док.
– Грешките ни в живота не са пуканки, да ги хвърлиш в коша и да купиш други – със сълзи в гласа изрече тя и затвори, стискайки до болка ръцете си. Боже, защо се омъжи?
„Грешките, докторе“, обясни на себе си Емануил – „ще те научат друг път да рискуваш. Ако бе по-решителен, с Мария щеше да бъдеш сега ти в София, а не другият.“
Горчеше в душата му. Прииска му се да е католик, да отиде в църква при непознат свещеник и да се изповяда. Да не знае смял ли се е, докато го е слушал, отсрещният човек.
„Време е да отлитам към столицата.“ – пак си повтори докторът. – „Какво губя?“
Влезе в национална платформа за конкурси. Зарови се в нея като миньор, търсещ злато. „Който търси, намира.“, обичаше да казва дядо му. – „И аз ще намеря.“, обеща Док.
© Илияна Каракочева Todos los derechos reservados