В поредната прохладна и свежа сутрин, слънцето проблесна и всички се забързаха към свойте дела. Детето на 5 се събуди. Но вече на 28. Измивайки лицето си и бързайки да се облече възможно най - бързо, за да отиде на така немечтаната работа. Бързайки, но правейки го толкова бавно, опитвайки се да забави така незабавящия се момент. Коремът му се свиваше на топка, буцата в гърлото го стягаше, а краката му потреперваха. Усещаше как недостигът на кислород става все по - силен. Дишай, Светлине, дишай! - все си повтаряше бягайки към претъпканият трамвай. Нещо го тормозеше. Познаваше тревожното чувство, срещал се бе десетилетия с него. А всъщност май изобщо не го познаваше в дълбочина. Но тревожността очевидно го познаваше много добре. Толкова добре, че той вече се отъждествяваше с нея. Тя беше станала неговата сянка и той все така бягаше напред, надявайки се да я надмине и да се скрие в съседната улица, та никога повече да не я срещне. И така те се гонеха, ту към работа, ту на връщане. Дори в ...