Част 1

Отворих очи. Започва се. Станах от скърцащото легло и влязох в банята. Днес щеше да бъде специален ден и трябваше да се приведа в приличен вид, доколкото беше възможно. Сресах се и измих това, което беше останало от зъбите ми. Хвърлих един поглед в счупеното огледало над мивката и този път ми се стори, че съществото, което ме гледаше оттам, беше дори по-грозно, отколкото го помнех. Няма значение, не му оставаше много. Върнах се в малката дневна на Дейзи. Беше тясна, но подредена. По стените имаше рафтове, отрупани с книги. Дейзи обичаше да чете. И аз обичах да чета някога. Често, когато се прибирах, я намирах с някоя книга, седнала в любимото си кресло. Усмихваше ми се, оставяше книгата и дотичваше при мен. Скачаше в обятията ми и ме целуваше... ах, как ме целуваше. Защо точно мен, никога не успях да разбера. Дейзи беше бедно момиче, но беше красива и с добро образование. Лесно можеше да си намери свестен съпруг, с когото да бъдат щастливи, да живеят в голяма къща в някой хубав квартал и всяка сутрин тя да го изпраща с целувка, преди той да потегли за скучната си, скъпоплатена работа. Вместо това, тя беше избрала да живее в тази дупка, с беззъб алкохолик с  черно минало и още по-черно бъдеще. Колкото и странно да ми беше всичко това, се радвах на късмета си. Никога никоя друга жена не би останала с мен, дори да ù плащах за това. Дейзи беше мила. Дори да я отвращавах, никога не го показа. Или поне аз никога не го забелязах. След затвора всичко ми се струваше като приказка. Не ми пукаше за мизерията, в която живеехме, не ми пукаше, че изкарвахме с дни без храна или електричество. Дейзи беше всичко, от което имах нужда... и чаша уиски от време на време. Чудя се, как може човек да има толкова малко и все пак толкова много за губене. Винаги съм имал по нещо за губене. Отнеха работата ми, отнеха дома ми, отнеха бъдещето ми. Но за Дейзи щяха да си платят. Когато ме тикнаха зад решетките, бях съкрушен. Знаех какво ме очаква там. В затвора на три пъти бях на косъм от смъртта и тогава си мислех, че съм видял всичко; че повече нищо не може да ме нарани. Но ето, че грешах. С Дейзи се запознах няколко месеца след като излязох. След още няколко месеца се нанесох при нея. Най-накрая покой. Най-накрая се чувствах нормален. През следващата година и половина всичко се случваше като на сън. За първи път в живота ми някой държеше на мен. Макар и непознато, чувството беше изненадващо приятно. С времето свикнах с нея и вече не можех да си представя нещата по друг начин. И точно тогава тя си отиде.... или по-скоро никога не беше идвала. Не съм сигурен. Вече в нищо не съм сигурен.

Бях си намерил работа извън града за няколко дни. Някакъв строеж; щях да взема добри пари. Дейзи се радваше за мен. Винаги беше позитивна и винаги се усмихваше. Шибани оптимисти. Когато ти избият почти всички зъби с метална тръба, се научаваш да не търсиш добрата страна на нещата. За щастие Дейзи не беше като мен. Беше по-добра и това ми даваше надежда. За мен. За нас. Пак се отплеснах от историята. Цял живот се разсейвам, но този път ще направя, каквото трябва да се направи. Ще направя поне едно нещо, както трябва. И така, за няколко дни бях извън  града. Далеч от Дейзи. Когато се върнах, разбрах, че се е чукала с някакъв, докато ме е нямало. Няма значение как точно го научих. Не искам да си спомням. Знам само, че болеше повече от всички неща, които ми причиниха за трите години в затвора. Чарлс Бишъп. Притежаваше най-голямата петролна компания в града. Притежаваше и града. А сега беше взел и моята Дейзи. От всички жени, които можеше да има, той беше предпочел моята. Късмет, а? Тя ли беше отишла при него, той ли я беше намерил някак, нямам представа. Нямаше и особено значение, защото очевидно не беше станало против волята ù. Защо? Защо? Защо? Защо ми даде надежда? Защо ме излъга, че всичко ще е наред? Защо ми обеща щастие, а после ми отне всичко? Усещам, че съм казал последното на глас. Нищо. Така е по-добре. Трудно ми е да го приема. Не мога да се съревновавам с най-влиятелния човек в града за каквото и да е. Не мога да се съревновавам с никого за нищо. Но не мога да оставя нещата така. Зъб за зъб, макар и вече да нямам зъби, а това, което той ми отне да е далеч по-ценно.

На малката масичка в дневната лежи старият Рюгер на баща ми, с три патрона в барабанчето. Това е всичко, което ми остана: ръждясал револвер с три патрона и един Ариел Скуеър, който чакаше на улицата. Може би нямаше да запали от първия път, но щеше да свърши работа. Взимам пистолета и се връщам в банята. Увитото в мушама тяло във ваната се размърдва. Устата ù е запушена. Ръцете и краката ù са вързани. Колкото и да се опитва да се измъкне, няма да успее. „Поне това ще направя, както трябва”. Стрелям. Малко кръв плисва по стената, а тялото във ваната застива. Сбогом, Дейзи. Беше мъртва още в момента, в който устните ти допряха тези на шибания Чарлс Бишъп. Сбогом, Дейзи. Дано си по-щастлива там, където те пращам. И майната ти, задето ми причини всичко това. Сбогом, Дейзи.

Част 2

Застрелях единственото нещо, на което някога съм държал. Време е да пийна. Излизам навън и се качвам на мотора. Барът, в който ходя обикновено, е празен. Чудесно. Спирам да пия след четвъртото уиски. Все пак трябва да успея да улуча копелето. Имам само два куршума. Ще свършат работа. Странни мисли минават през главата ми, особено след като знам, че след няколко часа ще последвам Дейзи от другата страна. Никога не ми е пукало за това какво ме очаква оттатък. Сега е различно. Дали и тя ще е там? Дали ми се сърди? Усмихвам се. Няма нищо там, за където съм тръгнал. Също както и тук. Само хаос и тъмнина...

Имам още работа на този свят, обаче. Чарлс Бишъп ме чака. Ще си поговорим, ще си поиграем, а после ръка за ръка ще минем през портите на ада. Ще го тегля, ако се наложи. Знам къде да го намеря. Проучил съм всичко, до последния детайл. Избрал съм мястото и времето. Остава само да натисна спусъка. Уморен съм вече, а още нямам 40. Но също така нямам зъби, нямам пари, нямам къде да живея, а и нямам желание да продължавам да го правя. Време е да се оттегля. Оставям мотора на около триста метра от сградата, където работи Бишъп. Искам да походя малко. Като за последно. Поглеждам си часовника: 5:35. Имам време. Избрал си е хубав имот, без съмнение. Красива, десететажна, стъклена сграда. Поглеждам към нея. Той е някъде там. Вече си представям смъртта му.  Малкото паркче, заобикалящо мястото, ухае на живот, нещо, което скоро няма да може да се каже за мен. Докато крача покрай дърветата, си мисля за живота преди затвора. Нищо особено. Нищо, което да си струва да се запомни. С Тъпия Лари веднъж откраднахме кола, а аз го оставих да кара. Май на мен трябваше да лепнат прякора му. Лари блъсна дете, получи условна присъда, а на мен дадоха три години. Щедро. Боклуци като нас трябваше да пратят на електрическия стол. В затвора умряха всичките ми надежди някога да изплувам на повърхността. Когато излязох, бях пречупен  психически и физически, а единственият ми приятел беше евтиното уиски, което ми пробутваха в бара. После се случи и онова дребно недоразумение с Дейзи. И ето ме тук, на път да застрелям Чарлс Бишъп, златното момче на този прокажен град. Сетих се, че бях забравил да оставя някаква бележка, но пък нямаше какво толкова да кажа, още по-малко пък имаше кой да ме чуе.  Скрих се зад едно дърво и зачаках. В 6:05 Бишъп излезе от сградата, заобиколен от охранителите си. Усетих приятно напрежение в стомаха. Напомняше ми за моментите, когато се прибирах у дома и Дейзи ме посрещаше на вратата. След малко тя ще ме посрещне пак, но този път нямаше да е същата врата и нямаше да е с целувка. Сепвам се.  Моментът е настъпил.

Изскачам от скривалището си  с пръст на спусъка. Имам няколко секунди преди да ме усетят. Стрелям. И отново. Никога не съм бил добър с оръжията, но изглежда съм успял да го улуча. Просва се на земята. Чувам изстрели. Усещам пронизваща болка в дясната ръка... после в крака... в стомаха. Лежа на земята и чакам да видя живота си като на лента. Вместо това виждам мрачното небе и облаците, чакащи да изсипят обещания дъжд. Жалко. И всичката вода на света не би могла да пречисти греховете на този град. Унасям се. Няма да успея да се порадвам на най-голямото си постижение. С три куршума отнех три живота. И тримата го заслужавахме. Най-вече тя. Тя беше виновна за всичко. Но вече нямаше да може да нарани никого. Бишъп нямаше да е затрупан с пари, докато други просеха по улиците за коричка хляб. Замислям се. Моето съществуване не беше вредило на никого. Но не беше и имало смисъл. Не изпитвам наслада от отмъщението си. Не ми и трябва. Хората щяха да ни забравят и тримата, точно в реда, в който си отидохме. Първо нея, курвата от гетото, която беше избрала най-неподходящите хора, които да чука. После Бишъп, едрият бизнесмен, филантроп, покровител на всичко красиво и невинно. И най-накрая ще дойде и моят ред. Побърканият бивш затворник, който имаше проблеми с алкохола. Беше му изписано на челото, че ще свърши така. Ще ме споменават известно време с отвращение и страх, после ще ме забравят. Ще забравят цялата история и ще продължат със собственото си съществуване. Някоя друга курва ще заеме мястото на Дейзи. Някой друг ще наследи компанията му и ще краде и лъже също толкова успешно, колкото и покойният Бишъп. Някой друг грозник с разбито сърце ще застреля любимата си. После и те ще потънат в забрава. Започва да вали. Мрачен ден за такива мрачни събития. Нищо ново обаче. Воня на уиски. Дано не воня на уиски на погребението си. Дано не ми сбъркат фамилията на некролога. Ха-ха. Никой няма да си прави труда с некролози. Подобаващ край на живота ми. Стига съм плямпал, органите ми един по един спират да функционират. Не усещам болка или може би просто съм свикнал с нея. Оставям след себе си три куршума отмъщение. Три куршума лудост. Това е заветът ми. Ще ми се градът, в който израснах и в който ще гния след като умра, да имаше сърце. Щях да пусна един от куршумите си право в него. Уви.

Всичко утихва. Притварям очи. Свърши се. Здравей, Дейзи.