Пешеходният мост над река Марица все още не е превърнат във влакова композиция, но това не значи, че свободно можеш да се надвесиш над перилата му. Закрити са до сантиметър от шарени сергии с високи стелажи. Понякога, когато имам повече свободно време, ходя да си купувам бельо оттам, а не от пълничката продавачка на улица „Капитан Райчо“, на която съм иначе редовен клиент.

Сега е нощ и сергиите са заключени. Летният вятър кара веригите на катинарите да потракват по спуснатите ламаринени покриви.  Мракът се стича по стените на моста като разтопен шоколад. В тъмнината реката помръдва лениво като протягаща се насън котка. С Крис се спускаме по виещите стълби в началото на моста. Той върви отпред, аз държа ръката му и го подръпвам, ако забърза прекалено. И двамата се кикотим. Пийнали сме си, пафнали сме от джойнта на Алекс и сме решили, че ще е страшно яко, ако се изкъпем в река Марица. За да разберете до каква степен идеята ни е продукт на канабиноидите в мозъка ни, ще ви кажа, че водата на милата ни река е черна не само нощем, а и посред бял ден. И миризмата, носеща се от нея, в никакъв случай не е на шоколад.  

Прескачаме последното стъпало и краката ни потъват в ронливия бряг. Предния ден е валяло и сандалите ми затъват в кал.

– Ууух, гаднооо…– устните ми са разтеглени в идиотска усмивка. Отблясъците от високите улични лампи върху водата се удвояват и утрояват пред очите ми, въртят се като разгорещени латино танцьори.

– Внимавай – подхвърля Крис зловещо – плаващи пясъци!

– Какво, къде? Сериозно ли?

– Ей там. И една космата лапа стърчи от тях...

Сръчквам го силно в корема и той едва не пада. Залита към мен и ме целува по врата.

 – Май не беше много добра идея, а? – промърморва той. Усещам топлите му устни до кожата си.

– Добре де, няма нищо. Само ще си натопим краката и се махаме – казвам. Премигвам и светлините спират танца си. Студената тишина на мястото постепенно прочиства главата ми. Вятърът обвива голите ми рамене, изпъва мускулите ми, отрезвява ме.

Крис се надига и ме дръпва напред. Още няколко залитащи стъпки и тъмната вода се опва пред краката ни. Продължава да помръдва леко. Миризмата на тиня и канали е толкова силна, че започвам да дишам през устата.

– Съвсем за малко ще вляза – казвам носово – искам да видя дали наистина има тролове.

– Внимавай да не те ухапе някой – предупреждава Крис. – Алекс каза, че са им много остри зъбите.

– Миленка го е ухапала него и му се е сторило, че е трол – захилвам се. Свалям сандалите. Протягам крак и го потапям във водата. Краят на август е и е топла.  Не е никак плитка обаче – кракът ми потъва почти до коляното. Изохквам стреснато и Крис ме стисва за лакътя.

– Добре ли си?

– Да, да...ама е много дълбоко!

– Я по-добре не ходи там...кой знае какви мръсотии има…– този път гласът му звучи съвсем сериозно. Вече не се смее. Разширените му очи са вторачени в мен, веждите му се присвиват загрижено надолу.

– Щом съм казала, че ще направя нещо, значи ще го направя! – тропвам с крак като Бианка от „Укротяване на опърничавата“. Играли сме тази пиеса в края на изминалата учебна година и характерът на героинята е полепнал по костите ми като обгръщащата ме в момента влага. Врътвам се с вдигната нагоре брадичка и нагазвам в тъмната вода. Сребърни кръгове се въртят около бедрата ми, под стъпалата си усещам почва, растителност и дребни, остри камъчета. Преглъщам и продължавам напред. Крис ме следва, без да пуска и за миг ръката ми. Десетина минути шляпаме покрай брега, без да говорим. Аз си представям кръгли, космати тролове с остри зъби, които дебнат в подводните храсти, а Крис се взира унесено в бледото отражение на луната в черната трепкаща повърхност на реката. Накрая решавам, че съм си наложила достатъчно ината и тъкмо се каня да му предложа да завиваме обратно, когато той внезапно залита и се сгърчва със задавен вик. Ръката му изпуска моята.

– Ааа...АУ...ау!

– Какво? Какво стана? – дъхът ми спира, цялата изтръпвам от неочакваната болка във вика му. „Пазете се, че зъбите им са дълги...като скалпели...и крака могат да ти откъснат!“

– Кракът ми...нещо се заби в него...какво е това...мамка му! – той протяга ръце към водата. Виждам стиснатите му зъби, изопнатото лице, чувам ускореното му дишане. Потапя длани в реката, опипва нещо отдолу, аз се обливам цялата в пот. Пръстите ми се впиват в дланите.  Крис се напряга още повече, виждам очертания му под фланелката издут бицепс, изпънатите жили на потопената до китката ръка. Дръпва рязко и едва не пада върху мен.

– Ааа...неее...нее... – заглушава стенанието и се вкопчва в рамото ми. Хващам го здраво, за да го удържа прав.

– Крис, какво става?! – крещя.

От тежестта му стъпалата ми се забиват дълбоко в дъното на реката. Той диша така шумно, че направо ми проглушава ухото. – Извинявай...извинявай, бебчо... Боже...адски боли...затова...

– Крис, изкарваш ми акъла! КАКВО ТИ Е?

– Не…не знам. Някакво желязо. Беше ми се забило в крака. Дебело. Измък..измъкнах го...но мисля, че кървя много...

– Божичко! Бързо да излизаме! Да излизаме да те видя!

– Да...хайде...ох…ау…едва стъпвам.

Обръщаме се, но не успяваме и крачка да направим напред, защото в този момент се чува остър плясък. Водата пред нас изригва нагоре на топли гейзери, които обливат лицата ни. Подскачам, кашлям, премигвам. Трия очите си, мръщейки се от отвратителната воня, залепнала за кожата ми, и вдигам поглед. Смаяна, осъзнавам, че пред нас във водата стои човек. Очевидно току-що е скочил от брега, защото е целият мокър. Широките му, раздърпани дрехи са залети от изхвърчалите във въздуха потоци и лепнат по тялото му. Висок е и потресаващо слаб. На главата му е килнат сплескан каскет. За миг ми заприличва на оживяла тръстика. 

Хвърлям поглед към Крис. Винаги, когато се озова в неясна, уязвима ситуация, се вкопчвам за него. Той винаги знае какво става. И на секундата предлага разрешение на проблема.   

Този път, обаче, не казва нищо. Нито дори помръдва. Втренчил се е в непознатия с увиснала челюст. Явно в момента умът му броди в същите неизследвани галактики, в които се губи и моят. Човекът пред нас потръпва, вятърът бръсва разчорлената му коса и отмята един кичур назад. Слабото тяло се привежда напред. Не мога да видя очите на мъжа в тъмнината, но долавям студенината им. Ръцете му са протегнати към нас и в едната от тях блести нещо.

В момента, в който осъзнавам какво е, нови вълни от адреналин се втурват към сърцето ми, сграбчват го и го запращат бясно нагоре. Усещам лудото му туптене в гърлото ми; тежи в трахеята ми като заседнало парче хляб. Отварям уста, опитвам се да си поема въздух – нищо. Опитвам пак. Чак на третия път успявам да изкашлям невидимия натиск и кислородът се втурва със свистене в гърлото ми.

Усещам топлата, мокра от пот ръка на Крис – стиска моята с все сила. Приятелят ми диша още по-тежко от преди. Впил е поглед в ръката на непознатия, в ножа. Нож, но не какъв да е. Огромен „Рамбо“ с кокалена дръжка, такъв, какъвто имаше навремето баща ми. Лъскавото му острие е дълго близо двайсет сантиметра. И по уверения начин, по който белите пръсти се свиват около него, си личи, че не го държат за първи път. Собственикът му знае добре как да го използва.

Минават няколко дълги секунди, в които никой не проговаря. Чувам оглушителното ни дишане, плисъка на реката, свиренето на вятъра в клоните на крайбрежните дървета. Ръмженето на двигателите по далечния, нереален като мираж булевард.

– Хайде – прекъсва накрая тишината непознатият. Гласът му е висок, креслив като на гларус – давайте парите. Всички пари и дрънкулки, пръстени, обици, каквото имате.

„Не може да бъде“, мисля си. Изведнъж ме напушва идиотски, истеричен смях. Прехапвам устни, за да се овладея. „Крадец? Скапан крадец? Това ли било?“

На Крис явно положението също му се е видяло идиотско – може би заради комичния тембър на гласа на нападателя ни, а може и най-накрая да ме е погледнал и моята физиономия да му е издала донякъде чувствата ми – защото се навежда и също прехапва устни. После пак вдига глава към непознатия.

– Приятел – казва прегракнало, – виж какво, дай да излезем от водата и да се разберем на брега, защото едва си стоя на краката...

Непознатият се хвърля напред и с едно мълниеносно изсвистяване опира ножа в бузата ми. Изтръпвам цялата от докосването на студеното острие. Така и не успявам да осъзная докрай заплахата обаче, защото Крис светкавично блъсва ръката му и успява да отклони ножа от лицето ми. Мъжът веднага се извърта и срязва успоредно дланта му, по цялата горна част. Кръв бликва от раната; Крис изпъшква и се дръпва назад. Простенвам. Цялата треперя, коленете ми се подгъват.

– Моля ви – шепна – моля ви...

Приятелят ми вече е разбрал, че не участваме в сцена от „Комиците“. Съдейки по пребледнялото му лице, по-скоро в главата му се върти интериорът на „От Ада“ с Джони Деп. Виждам треперещите мускулчета на челюстта му. Виждам отбранително вдигната му ръка, присвитите рамене, прехапаната долна устна. Хватката му около дланта ми се разхлабва, пръстите му увисват надолу, отпуснати и безжизнени.

„Виж ти!“, минава през зашеметения ми ум. „Не си бил герой, значи.“ В този момент всички лъскави костюми на вселенски защитник, с които съм кичила Крис досега, изведнъж се свличат от него, като стара кожа на змия. И този, който остава отдолу, е истинският Кристиян – слаб, беззащитен, обикновено деветнайсетгодишно момче. Момче, което е готово да се разплаче от най-малкото. Което се бои от света точно колкото мен – и е точно толкова неподготвено да се справи с него.

Измъквам бързо златния пръстен от безименния си пръст, слагам го на треперещата си длан си и я протягам напред.

– Ето – промълвявам.

Мъжът се пресяга, взима пръстена и го пъхва в джоба си. Свалям и златните обеци, давам му и тях. И гривната си. В този момент съм щастлива, че тази вечер съм изпразнила кутията със скъпарии на майка ми. Да е доволен психопатът и да ни остави на мира.

– Парите – заповядва той. Бръквам в джоба на късите си панталони и изравям една смачкана петолевка. Това е всичко, което имам. Той я прибира и свива недоволно устни. Поглежда към Крис, който стои до мен, мълчалив и неподвижен.

– А твоите, пич?

За разлика от мен, Крис има пари. От една година работи в английска компания за компютърни игри. Толкова добре му плащат, че е предпочел да остане там една година и чак след това да кандидатства в Художествената академия. Съмнявам се обаче в момента да му се свидят стотината лева, които държи в портфейла си. Какво са сто лева срещу живота, или осакатяването ти?

Той продължава да мълчи и да стои, все едно го е вкаменила медузата Горгона.  Мъжът излайва срещу него:

– Абе, ти глух ли си? Къде ти са парите?

– Добре, добре – смутолевя изведнъж Крис. Прокашля се, после посяга назад, измъква портфейла от задния джоб на дънките си. Тъкмо да го подаде на мъжа и портфейлът се изплъзва от несигурните му пръсти. Пада с плясък във водата.

– Какво правиш бе, тъпак! – кресва мъжът – ей, дебил смотан...

– Съжалявам…  – Крис преглъща – без да искам...

– Без да искаш, а? – мъжът замахва и раздира с ножа фланелката и кожата под рамото му. Този път е на лявата ръка. Крис подскача и дъхът му изсвистява през стиснатите зъби. Кръв се пропива в ръкава му. Призлява ми.

– Айде стига, бе! – изревава Крис. – Ще спреш ли с тоя нож! Ще ти дам скапаните пари!

– Как ще ми ги дадеш, като са се разпаднали вече в тая вода? Да не съм идиот, а!

– Портфейлът е с цип, не са се намокрили! Ще го взема!

Той се навежда и бръква във водата с лявата ръка. Започва да опипва дъното. Мъжът го следи с немигащи очи и вдигнато оръжие. Аз имам чувството, че сърцето ми е спряло. Толкова много кръв има по приятеля ми, все едно е минал през филипински дуел с балисонг. Очите ми се напълват със сълзи. Иска ми се да ги изтрия, но ме е страх да посегна нагоре. Страх ме е да помръдна и сантиметър.

Крис продължава да бърка из водата, в която се стичат капки кръв и се разтварят в чернотата. Най-сетне спира. Явно е намерил каквото трябва. Взирам се в широкия му, приведен гръб, в изопнатите мускули. За миг те се напрягат още повече, очертават се ясно под тънката фланелка, като замръзнали вулканични скали. В следващата секунда той е прав, а в ръката му лежи квадратна метална кутия със стърчащи от нея остри лостове. Крис замахва и стоварва предмета в лицето на непознатия. Прави го толкова бързо, че човекът не успява изобщо да реагира. Чува се ужасно хрущене и мъжът се свлича надолу; рухва първо на колене, от лицето му шуртят потоци кръв, после се килва и тупва настрани във водата. Още докато стоя зяпнала, без да мога да повярвам, Крис се спуска към мъжа, вдига го, извлачва го на брега. Човекът е в безсъзнание. Ножът му не се вижда никъде, явно го е изпуснал във водата. Приятелят ми преравя джобовете му и намира мобилен телефон – истинска рядкост в онези дни. Дори и Крис още не си е купил.

Коленичил върху земята, той го включва и набира номера на полицията. Обяснява набързо ситуацията и местоположението ни, после хвърля телефона настрани. Отпуска се задъхан на тревата. Гледам го, без да помръдвам. От лицето му се лее пот, очите му са присвити, челюстта му се свива спазматично. Сълзите преливат от очите му, просветват за миг на лунната светлина, после се стичат по бузите му и се сливат с потта.  Крис посяга, сваля фланелката си, после допълзява пак до непознатия и връзва с нея ръцете му.

– Като нищо може да се свести – обяснява ми пресекливо – не ми се бие повече с него. Честно.

Отпуска се и ляга пак върху брега. Раменете му се тресат. Накланям се към него, погалвам го по косата, притискам лице към неговото.  

– Как го направи? – прошепвам. – Как се сети, миличък? На мен никога нямаше да ми дойде наум!

– Как няма да се сетя, това проклето желязо ми проби крака!

– Уникален си, Крис. Уникален – сълзите ми се смесват с неговите. Той се засмива за миг и притиска устни до врата ми.
– Уникално умирам от болка. Може ли да ми погледнеш крака, моля те?–
– Да...да...веднага.

Раната е доста дълбока. Единият от лостовете е пробил прасеца на Крис от дупката с неравни краища се стича черна кръв. Свалям и моята фланелка и я стягам около раната. Учудвам се как въобще е могъл да се движи.

– Ти на линейка май не се е обади, а? – питам
– Полицаите ще извикат. Да ги изчакаме да дойдат. 

Те идват доста бързо. Арестуват непознатия, а нас закарват до Хирургиите на Пещерско шосе. Докато лекарите се занимават с Крис, аз стоя в коридора, облегната на стената и наблюдавам олющената сива боя по вратата на спешния кабинет.

Няколко дни по-късно разбираме, че името на нападателя е Найден Милев. Трийсет и пет годишен, неженен, водач на известна пловдивска банда крадци. Прекарал е детството си в изправителни домове, впоследствие е обвиняван неколкократно в дребни обири, побои и изнасилвания. Абсолютен рецидивист. 

Свидетелстваме срещу него, осъждат го на пет години затвор. След обявяването на присъдата очакваме „включване“ от негови приятели от подземния свят и няколко месеца сме не на шега притеснени. Но нищо не се случва. Явно не са долюбвали особено шефчето си и опандизването му доволно ги урежда. Нито чуваме, нито виждаме повече господин Милев, нито когото и да било от „компанията“ му. През цялото ни време заедно обаче никога вече не стъпваме до Марица. Не говорим и за случилото се.

Само веднъж, няколко месеца по-късно, докато седим с приятелите на една от дългите дървени маси в заведението „Тони 2000“, дочувам Крис да казва на Алекс: „Гадни са тия тролове, човек, но точно те ме спасиха. Нямаше да преживея иначе унижението. Така че – хайде, наздраве за тях! И дано никога не изчезнат от реката!“