САМОТАТА НА СИЛНИТЕ,част втора

                                     ТРЪН ОТ РАЯ

Забележка.Всяка съпоставка между героите и действителни личности от българския политически връх е неудачна,неуместна и съвършено произволна.Някои от тях са политици и управници просто защото и това е професия.Някои са нещастни и излъгани,боли ги и се отчайват защото такава е човешката природа и само Бог знае докога ще грешим и дали ще получим опрощение.

  Книгата е написана преди повече от двадесет години и затова героите ми не говорят по мобилни телефони,не ползват интернет и скайп,а общуват лично или с хартиени писма.

  Глава първа,СЛЕПИЯТ КОН

 ...Полегат черен път без растителност.Сбита пръст,твърда и без пукнатини.Без следи,без мравуняци.Никъде нямаше бяг.Нито летене,нито пълзене.Само пръст,дори без камъни.До върха беше така.

  А там стърчеше мрачен и страховит зъбер,зловещ и самотен.Зад него хълмът преминаваше в шеметна пропаст ,сякаш дълбана от огромни челюсти на чудовища от други измерения.Ако някой някога е искал да създаде ада на земята,той сигурно се беше опитал на това място ,но нещо му беше попречило да стигне до края на делото си...Беше сътворил полуад.

   И ето,в този ден,един от многото във вечността,полуадът сивееше, всмукал в себе си тежки,навъсени облаци.Но горе на скалата беше ясно и без полутонове като в детска рисунка.

  От подножието към зъбера се движеше странна двойка.Дребна съсухрена старица с разбъркана бяла коса водеше изпосталял  сляп черен кон.Дори не можеше да се каже че го води ,защото липсваше юзда или въже което да ги свързва.От време на време тя се опираше на хълбока или шията му, говореше нещо и той бавно,опипом следеше с мъртвите си сетива гласа й.

  Старицата беше облечена в бяла,твърде широка за нея пола пристегната с колан и светла бродирана блуза,облекло каквото никой отдавна вече не носеше.Краката й бяха боси и необичайно нежни.Тя се препъваше,изоставаше,спираше се да изтрие потта от челото си.Тогава конят също се заковаваше на място и примирено чакаше втренчил омъртвелите си очи в пръстта.Хълбоците му треперливо се движеха с неравното дишане на свистящите алвеоли.Дори от разстояние се чуваше мъчителното хъхрене при всяко издишване.

  Старицата най-после се приближи и го прегърна през шията.

-Ще стигнем...-прошепна тя,също с хриптене-Ще стигнем точно на време...Вече никой няма да ни попречи,ще видиш...Както някога...

 Сухите й посинели пръсти галеха шията на коня.Тя притисна чело към главата му и го целуна.Нейните очи бяха също така неподвижни и чужди като неговите и не беше сигурно дали вижда изобщо.

-Целуни ме пак,каза конят-Някога го правеше много често,помниш ли?

  Тя въздъхна и тръгна отново.

-Можеше да ме целунеш,промърмори спътникът й-Какво ти коства да целунеш бедния стар кон който толкова години те носеше на гърба си...Но красивата госпожа се гнуси или срами...

-Върви...-каза тя-Хайде,върви,моля ти се!

-А когато се срещнахме,ти танцуваше по росната трева...

-Не танцувах,поправи го тя-Бях се загубила и вървях без да зная накъде.Бях много малка и трябваше да се прибера по светло.Видях те и без да мисля много,се качих на гърба ти.Исках само да си почина и бях сигурна че ти знаеш пътя към дома ...Или изобщо пътя,каквото и да означава това...

  Продължаваха да се изкачват.По пръстта не оставаха следи от стъпала или копита,нито се чуваше звук.

-Никой не беше се приближавал до мене толкова!Не знам защо ти позволих.Казах си:”Тя е прекалено малка и съвсем лека и не може да се справи сама...”

-Когато пристигнахме,дядо ми каза:”Я вижте,тя язди Горделивеца!Смело момиче,той още не е обязден,как се е качила на него?”

“Благодаря ти!”,прошепнах на ухото ти аз и те целунах.

“И аз ти благодаря ,Момиче от росата!”

 Не знам защо ме нарече така...

-Трябваше някак да те нарека,замислих се как ли може да ти е името...и то изведнъж се появи!Това,което никой не знаеше ,се случваше нощем...

-Отначало мислех ,че сънувам.Ти заставаше до прозореца и ме гледаше.Аз отварях едното крило...Бях толкова малка че минавах между железните пръчки,вертикално забити в перваза за да попречат на нежеланите гости да влезат.Качвах се на гърба ти...Ти ме носеше внимателно,плавно, а аз се сърдех!Знаех,че можеш да бягаш!Как бягаше само,беше най-бързият кон на света!Молех те да се понесем заедно по тревите,да оберем росата...Но ти не искаше...

-Беше много малка.Не беше готова.

-Една нощ ми каза:”Дръж се,сега ще видиш нещо ,което никога не си виждала!”Изтръпнах от щастие защото разбрах ,че часът на твоя галоп е настъпил.Беше прекрасно ,ставаше все по-бързо и по-бързо...

  Бяха се изкачили до зъбера и едва си поемаха дъх.Тя седеше на пръстта и притискаше ръце към челото си.

-Но това,което се случи ,не можеше да се случи на друга!Ти полетя!Не можех да повярвам ,но ти летеше!Никой кон не лети ,освен в приказките.Видях целия свят отгоре...Знаеш ли,никога не се качих на самолет.Беше безсмислено,аз вече знаех всичко за летенето.

  Другото прекрасно нещо беше, че ти ми говореше!Разказваше ми за красиви тъжни хора,за приказни омагьосани места...За самодивите,моите сестри ,които не помнех, защото хората ме откраднали от тях още като бебе.Това беше голяма тайна,хората,които ме отгледаха,никога не трябваше да научат,че я зная...Вятърът вееше в лицето ми и сякаш чувах всеки глас, отекнал някога в тази Вселена...гласа на всяка форма на живот,осъзнат и несъзнаван...Учудих се колко много същества не подозират че живеят,че могат да бъдат свободни...

 На сутринта помислих ,че се събуждам.Наистина беше се случило нещо.Знаеш ли какво?Бях станала девойка!Излязох навън и те видях.

   На хълбока ти имаше засъхнала кръв...Кръв от моето съзряване.

-Много пъти летяхме заедно докато ти растеше...

-После от тебе ме отнеха някакви мъже,някакви деца...Аз вече нямах с кого да летя.Никой не се съобразяваше с това,че съм самодива...Никой не го знаеше.Искаха от мене да съществувам само за тях.Зървах те отдалече.Питах се дали летиш и дали си сам...Дали има друга...

-Не исках да летя сам!Не исках да летя с друга...

-Да,ти се движеше по земята,носеше товари,измъкваше коли от тресавища...понякога недоволно цвилеше...Но беше вързан ,а често имаше и наочници!

-Не можех другояче.Никой не държи кон ,който е летял и който няма да лети...А и се бояха,че ще ги напусна и няма да им помагам...

-Годините минаваха и аз разбрах че времето на летенето приближаваше...Новият цикъл не трябваше да ме сварва далеч от тебе или с някой друг...Исках да изоставя всичко и да те намеря,както правят самодивите.Не знаех дали имам право да го сторя,дали все още съм самодива...

  Направих го.Ти беше неузнаваем.Още не знаеше че пак ще летиш.Гледаше ме с тъжен,незапален от желание поглед и не вярваше че мога все още да събудя нещо в тебе...Аз исках да го сторя,но се колебаех.

  И тогава сякаш някой ми каза:

“Целуни го,той заслужава!”

...И пак летяхме, но не както преди.Сега знаехме какво е удоволствието от летенето и го търсехме.Търсехме шеметни пропадания,диви водовъртежи,бели вихрушки,стремглаво извисяване сякаш по лунен лъч...Помниш ли какво ставаше след това?Бяхме сякаш изпразнили целия живот от клетките си...И все пак искахме да продължим,да продължаваме вечно...И продължихме-въздъхна тя.-До днес.Вече знаем ,че след днес няма да можем.Ти ослепя ,а аз едва се държа на краката си...

-Време е-каза конят-Знаеш защо дойдохме,нали?

-Да-каза тя-Но сигурно няма да мога да се кача на гърба ти...

-Не бой се,ще коленича!

-Не,не!След това няма да можеш да станеш...

-Ще мога!Ако не успея,ще се влача по колене...-той се опита да го стори и ставите му болезнено изскърцаха-Хайде,качвай се!

-Добре.Ще опитам, щом искаш.Но ще видиш, че не може.

  И тя бавно,с пъшкане се настани на изпосталелия му гръб.Той  опита да се изправи,почти успя, но залитна.

-Не слизай-каза й с хриптене-Сега ще стана,сега ще...

  И наистина успя.Пое бавно към ръба на скалата.

-Готова ли си?-попита я-Кажи ми какво виждаш.

-Светлина-излъга го тя-Само светлина.

-Значи,там...е слънцето!

 И той пристъпи напред.С всяка крачка ставаше все по-силен и по-буен,гривата му се сгъстяваше и потъмняваше,копитата му тракаха силно и властно по скалата.На гърба си вече не носеше старица,а млада девойка с дълга руса коса,с възторжено разтворени  ясносини очи... Отначало сякаш наистина полетя.Открояваше се на ярката светлина ,докато изведнъж започна да пада.В един миг достигна рязката граница на тъмнината и престана да се вижда...Някъде долу,в подножието на скалата,един мъж и една жена  с посивели коси дълго чакаха да се появи отново в небето...