Помните ли онази тръпка? Онази тръпка, коя изпитвате, когато виждате любимия човек? И съжалявате ли за изпуснатите възможности? Нека ви разкажа нещо. В моя живот имаше един човек, който ме разтърсваше из основи. Който ме караше да изтръпвам, да онемявам и да ми се подкосяват краката. За съжаление все още е така, все пак несподелената любов до една степен си остава вечна. След него се хващах за всеки като удавник за сламка. До себе си имах момче, което ме обичаше истински. Обикна ме за много малко време и ме прие такава, каквато съм. Обикна както доброто, така и лошото в мен. За него нямаше значение дали съм с грим или без, с каква коса съм и дали съм по пижама или облечена официално. Той се интересуваше от това, дали съм добре и това, дали съм щастлива. Правеше всичко за мен. Но някак си след онзи така властен, груб и дори егоистичен „дявол“, който бях обикнала, това момче бледнееше пред него. След това момче се появи друго. В моите представи той беше силен характер, подобен на точно о ...