Мъглата приседна в краката ми като вярно куче.
Вятър разреса косите на нощното време.
Този свят полудял не успя да научи,
че не искам да крета без тебе до мене.
Видях как вятърът си играе с мъглата, а клоните и листата на дърветата не помръдват. Сигурно бяха застинали от изненада. От бледосивото небе надничаше луната, но после се скри. Сигурно ú е станало неудобно от тази разюздана игра на хлад и сенки. Светлината ли? В три през нощта има светлина. Разсеяна като мен, разпиляна в незначителностите на въздушните кули и теченията на неангажираща нищо и никого мисъл. Стоиш до прозореца и просто зяпаш. И винаги има от какво да зяпнеш. Странно, но аз зяпнах от глад. Може би заради тази непрокопсаница, разсеяната светлина, която създаваше усещане за бяла нощ и ненужна романтика. Романтика ли казах? Каква ти тук романтика на гладен корем! Спретнах си среднощна закуска. Припи ми се чай от каркаде в синхрон с препечени филийки и маргарин. Колко непретенциозно! И тогава нещо прищрака, фокусът се ...