Драги читатели,

Апелирам към Вас да приветствате появата на това уникално издание! Всеки брой ще Ви поднася по един необикновен пътепис, от който ще ви заболява корем. Ще се убедите, че не Ви заблуждавам. Историите са съвсем истински, с минимална художествена украса  и са толкова информативни, че ако решите да последвате стъпките на пътешественика, поучавайки се от преживелиците му, нямате шанс да попаднете в същите капани. Затова пък имате свободата да се хващате на воля в други!

И така, Пътепис №1:

"Как не трябва да се пътува до Италия"

  В далечната 1989 г., малко преди падането на вековния Живков, нашата държава разреши на гражданите си да посещават страните от западна Европа. Сигурно тогавашните управници са смятали, че българските туристи или няма да имат пари да пътуват, или ако все пак намерят, ще се окажат отвратени от ужасната капиталистическа действителност и ще побързат да се приберат в родината преди да са фалирали тотално.

  Но, както историята доказа, били са дълбоко дезинформирани от информаторския си щаб.

  Девойката М. бе една от първите, която се възползва от уникалния шанс. Тя бе улеснена от факта, че родната й сестра, с риск да дискредитира всичките си роднини, бе емигрирала преди година в Италия в едно затънтено градче. Затънтено, затънтено, но културно, музикално и гостоприемно за всеки разпространител на зания в тези области, готов да обучава жителите му почти без пари. Все пак, за година бе успяла, късайки от залъка си, да поспести някоя и друга лира, за да покани любимата си сестра на гости.

  Пътуването трябваше да се извърши с влак до Белград, после с друг до Венеция, и накрая  - местен трен до гара, близка до въпросното градче.

  М. кипеше от ентусиазъм и едвам дочака шефът да разпише молбата й за отпуска, за да напълни раницата, да увеси фотоапарата на врата си и да се хвърли със скок на най-горното легло в спалния вагон до Белград. Не може да се каже, че случи на спътници. Останалите двама бяха туркиня с невръстното си дете, което се съдираше от рев - сигурно защото беше наакано, а майка му - нехаеща за подсеченото му дупенце, придремваше на пресекулки. М. бе много състрадателна и неколкократно се опита да успокои хлапето с дъвки и бонбонки, но успехът й се измерваше в секунди. Така и не мигна до сутринта.

  Влакът, естествено, закъсня. Но това нямаше никакво значение, защото връзката за Венеция потегляше в десет вечерта. Тоест, на нашата пътешественичка и предстоеше да убие половин денонощие в размотаване из югославската столица, макар цялото й същество да крещеше "Легло, легло!". Да, ама пари за хотел не бяха предвидени. Значи - алтернатива! Трябваше да намери спокойна градинка с пейки, да се тръшне и да изличи с прекрасни сънища спомена от миризмата на ако в купето.

  Излезе от гарата и пое в неопределена посока. Пари за карта също не бяха предвидени, ама нали с питане и до Истанбул се стигало. Спря един индивид, излъчващ почтеност и благонадеждност и го помоли да я упъти към най-близкия парк.  Той я огледа, видя каквото видя и предложи да я заведе. След двучасово ходене и изтощителни опити за разговор на българо-сръбски М. най-сетне прозря нездравия замисъл на любезния господин, благодари му учтиво и го заряза с финт на един светофар. Слава Богу, беше добре с ориентацията. Бе запомнила пътя обратно до гарата, но имаше отчайващо много време... нямаше как, трябваше да отвори сетивата си и да се възрадва на удалия се случай да разгледа града. Не, че разбираше какво вижда, но в един миг, с крайчеца на окото си, зърна голямо зелено петно! Заветният парк!
 

  Почти тичешком стигна до него, намери си подходящо местенце, хапна малко от сухата си храна и легна върху раницата. Тъкмо да се унесе, на съседната пейка се стовари цял отбор пращящи от хормони юноши, решени да задяват всичко от противоположния пол, проявяващо признаци на живот. Колкото е да се стараеше да прилича на умряла, М. определено представляваше екзотична гледка, а и дишането я издаваше. Не й се размина подсвиркването, дюдюкането, даже подръпването за дрехите. Последва дори опит за присвояване на част от имуществото й, но тя успя да го парира с няколко добре прецелени плюнки и мощен и изненадващ спринт към изхода на парка.

  Някак си денят премина. М. се дотътри до гарата, търпеливо изчака пристигането на нейния влак, намери кушет-вагона и купето си и се свлече в несвяст, без дори да свали раницата от раменете си.

  И така - ПЪРВО УКАЗАНИЕ! Ако сте сама жена в Белград - не говорете с непознати и не миткайте безцелно из улиците. Не говорете на български! Сърбите очевидно смятат, че с нас може да се злоупотребява безнаказано и сигурно имат основание. Абе, май трябваше да се огранича с: "НИКОГА, АМА НИКОГА НЕ ПЪТУВАЙТЕ С ВЛАК ДО БЕЛГРАД!"

  Продължаваме нататък. М. се събуди чак в покрайнините на Триест и о, чудо! Гледка за милиони! Едва свари да нащрака половин филм. Беше се залепила за прозореца и мечтаеше за всяка от чудните къщички, покрай които минаваше влакът.  Докато се усети, стигна до Местре. От там до Венеция са около 20 минути, но в този участък гледката е разочароваща, дори депресираща. Но, най-сетне - крайната спирка! М. обиколи  гарата със смесени чувства. Очакванията й определено надминаваха реалността. Гара като гара. Е, по-големичка, но миришеща дори по-зле от нашенските и не по-малко мръсна. Намери разписанието на влаковете, откри онзи, който трябваше да хване, за да стигне до сестра си и се оказа, че има около час време да поразгледа града. Този път, каза си, няма да се отдалечавам! 

  Ала в мига, в който прекрачи портала, краката й се подкосиха! Такава красота просто не можеше да съществува. Тръгна по тесните улички. Беше пълно с народ, чуваха се езици всякакви, а тя се дивеше на невероятните сгради, сенки, кривини, детайли и цялостна атмосфера. Продължи заедно с потока от туристи. Никак не й се виждаше странно, че разбира какво си говорят. Че за какво друго, ако не за удивителната Венеция! Ка Гранде, Понте Риалто, гондолите, големият площад Сан Марко с базиликата и двореца на дожите - всичко, всичко поглъщаше с очи и душа, а фотоапаратът й прегря!  Не усещаше тежката раница на гърба си, нито отеклите си от ходене крака. Влезе в някакъв музей - така и не разбра кой, прилепи се към група туристи, водени от екскурзовод и с искрен интерес изслуша разказа му. Накрая той се обърна към нея и каза така, че всички посетители да го чуят:
   -Нека сега благодарим на милата госпожица с раницата за вниманието и да я помолим друг път да не краде екскурзоводски услуги!

  М. беше шокирана от изненада и унижение! Опита да се защити, казвайки, че е от България и почти нищо не е разбрала (лъжа!). Ала нахаканият екскурзовод първо се подигра с манталитета на бедняците източноевропейци, отскоро наводнили всички туристически градове, които само си стискали дребните стотинки и крадяли интелектуален продукт. И цялата тази тирада  - сочейки М. с пръст като нагледен пример. После най-безцеремонно й показа пътя към изхода. 

  Какъв срам, Боже! Идеше й да убие мазното леке, задето я злепостави пред толкова народ! Тя наистина не знаеше, че преди да слушаш лекция на екскурзовод, трябва да се запишеш в група и да си платиш.

На тръгване понечи поне да направи някоя снимка на стенописите, ала този път пазачът я хвана за врата и я изхвърли навън.

Ами, време е за ВТОРО УКАЗАНИЕ. В ИТАЛИЯ НЕ Е ПРИЕТО ДА СЕ ПРИСЛАМЧВАТЕ И ДА ПОДСЛУШВАТЕ ЕКСКУРЗОВОДИ! НЕ МОЖЕ ДА СЕ СНИМА В МУЗЕЙ! Набийте си го в необразованите балкански глави! Освен това трябва да се купуват сувенири и да се консумира!!!

  М. реши да изпробва последното, позволявайки си едно парче пица от улична сергия за скромната сума от 5 000 лири. Отвори уста, готова да усети вкуса на оргиналната италианска пица. Моментът на захапването донесе ново разочарование. Все едно ядеше гума, поръсена с вкиснати домати и полуизгнил босилек.

  Веднага даваме УКАЗАНИЕ ТРЕТО: В градовете с голяма концентрация на туристи, не купувайте никаква храна от сергии!! Не е истинска, не е вкусна и е приготвена с единствената цел да ви ограбят, да ви отровят и да ви накарат да си плащате и за доктори и лекарства! По-добре не яжте, или жертвайте по-голяма част от бюджета си, за да похапнете в нормален ресторант!

  След това попарване, М. осъзна, че е прекарала в очарование, унижение и отвращение около четири часа във Венеция! Ами сега? Беше изтървала влака си и нямаше как да предупреди сестра си! Трябваше бързо да намери начин да се придвижи. Затича се към информацията на гарата, набързо обясни случая, а служителката любезно отговори, че само след 2 минути тръгва друг влак в същата посока. Късмет! Ами билет? - попита М. Служителката я увери, че може да си го купи във влака. М. въздъхна облекчено и хукна към съответния коловоз. Хвана трена почти в движение. Настани се удобно и зачака на мине кондуктор. И той мина. Но вместо да се усмихне и да и таксува билетче, взе да й се кара как така не знаела, че трябвало да го купи предварително! Тя отново заобяснява, че е чужденка, но той не щеше да чуе. Глоби я, та да й дойдел акъла в главата.

Да видим вашият дали ще дойде... ЧЕТВЪРТО УКАЗАНИЕ: Никога не си изпускайте влака! Или самолета! Винаги си купувайте билет предварително, иначе ви излиза по-скъпо (с глобата). И, за Бога, в Италия не говорете на италиански!!! За да не унижават вас, накарайте ги да се чувстват дребни, нищожни и невежи, като им говорите на английски или немски, например!

Е, пътуването на М. почти завърши. Сестра й, след като не я откри в първия влак, се сети, че вероятно ще е в следващия. Но тя слезе чак от петия.

Казват, всичко е добре, когато свършва добре, но М. отново бе назидавана задето сестра й едва не получила инфаркт от притеснение. После, естествено, се смяха, плакаха, пак се смяха и така...

ПЕТО И ПОСЛЕДНО УКАЗАНИЕ: Винаги си носете мобилния телефон включен! Това е основна мярка за безопасност и за вас, и за вашите роднини! В онези години нямаше такива технологии, но сега, няма никакво извинение! И не се стискайте заради роуминга! Спокойствието струва пари!

Толкова за Белград и Италия!

За други страни - в следващите броеве!