Денят изглежда обещава да бъде особен и мога точно да ви обясня защо. Тази девойка ме стреля с поглед. В обедната почивка аз усвоявам малкото ресторантче в пресечката зад пазарния площад и няколко приятели от нашата кантора ми помaгат в това мероприятие. Сервитьорката, въоръжена с меню, се приближава до нашата маса и казва, че се нарича Хелън и че днес тя ще ни обслужва. И ето тук се прицелва право в мен. С очи. А после, естествено, следва колективно намигване. Ако денят беше обикновен, вероятно изобщо нямаше да ѝ обърна никакво внимание, но едва щом като тя се отдалечи, на мига моите колеги започват да се подхилкват и да пръскат дружески шегички.

     Девойчето сигурно е на не повече от двайсет, двайсет и нещо. Кльощава, дългокрака върлина и не много на себе си. Но е млада – абсолютно и ослепително млада, и аз отново се превръщам в хлапак.

     До края на обяда в общи линии пофлиртувах две-три минути и с тях дойде щастливото настроение, с което моята грохнала старческа душа ще сумее да издържи всичките изтощителни часове на съвещанието. По пътя към дома имам достатъчно време да си представя нов живот с Хелън: двамата  с нея се преселваме в голям апартамент над нейния ресторант, вкъщи тя носи само престилка и табелка с нейното име, и ние се обзавеждаме с огромен сандък, пълен с всякакви секс-играчки...

     Такава ми ти фантазия, нищо повече.

     Честно казано, не забелязах какви са очите ѝ, но виж – нейната фигура ми се стори къде по-интересна, отколкото в действителност.

 

***

     Ребека виси на телефона. Съдейки по бойкия тон, най-вероятно разговаря със сестра си. Матю се е разпростял на дивана и се преструва, че с нещо се занимава. После се преструва, че ме гледа. Но очите му всъщност едва се повдигат и на секундата отново се разтичат по екрана на телевизора.

     Аз искам да му кажа нещо такова, бащинско, но тук неговата майка произнася: “До скоро, Ру...” и се появява в обозримото пространство все още с телефон в ръката. Странната ѝ широка усмивка ме смайва и заковава на място.

     Тя е красавица. И сега, и когато беше на двайсет, и винаги.

     И разбира се, гледайки това тънко изящно лице и златисти къдрици, съзерцавайки дългоногата ѝ фигура, която поддържа в оптимална форма, изпитвам остър парещ срам. Аз съм лайно и идиот. Ето какво си мисля, когато тя ми говори:

     – Някой работи с огледалото.

     Половин секунда, за да събера мислите си, после питам:

     – Огледало ли? – мрънкам под носа си.

     – Нов модел огледало – казва тя, а усмивката ѝ вече не е просто усмивка. – Той е местен и ти добре го познаваш.

     – Познавам много хора и...

     – Досещаш ли се кой? – прекъсва ме Ребека и настоява с поглед.

     Няма нужда да гадая, затова махам пренебрежително с ръка. Всъщност в нашата Вселена има само един човек, на когото това може да се припише...

 

     Няма да се преструвам, че сякаш разбирам докрай принципа на огледалата. А някога в ученическите си години дори харесвах точните науки.

     М-даа... какво си спомням за светлината, освен че тя едновременно се проявява и като вълна, и като частици? Видимата светлина – това е вид електромагнитно излъчване на неголяма част от електромагнитния спектър, в който освен нея влизат още радиовълни, инфрачервено излъчване, ултравиолетово излъчване, гама-лъчение и тем подобни. Няма да изпадам в излишни подробности и ще се опра на шибаната квантова механика: светлината функционира като поток от елементарни частици, особен вид бозони, движещи се винаги със скоростта на светлината, които се наричат фотони. Фотони! Това са най-фундаменталните частици на всеки тип електромагнитно излъчване, било то радиовълни, пренасящи сигнала на Wi-Fi, микровълни, размръзващи или затоплящи храната в микровълновите фурни, или пък видимата светлина, която ни помага да видим обкръжаващия свят. Фотоните и електроните са най-разпространените по численост частици във Вселената, които се намират едновременно навсякъде. На такъв някакъв принцип, ми се набива в мозъка, че работят и огледалата-портали. Някой установил, че нашата Вселена представлява само един от безкрайния брой светове, наслагвани един върху друг, и че всеки електрон разделя съществуването си между трилиони различни места. И ако ви достига достатъчно ум и енергия в допълнение към милиарди долари, можете да проектирате машина, която да проникне от вашето мъничко като троха царство в необятното количество други.

     Тази машина нарекоха “огледало” поради факта, че е плоска и обезпечава стопроцентово отражение. А и още за това как тая пуста дяволия действа.

     Човек се изправя пред своето така наречено “огледало”. Той вижда отражението си, а огледалото вижда в неговото тяло неповторимо разположение на молекулите. Това е много важно, дори критично важно. За навигация по безкрайните скрити бездни на хипервселената е необходима конкретна цел. Тази цел трябва да бъде обемна, сложна и малко вероятна до краен предел. Прашинка тук не отговаря на нито едно от тези определения. Варовикова плоча – още по-малко. Даже някоя знаменита скулптура – някаква прекрасна гола фигура, изваяна от най-ценния и най-редкия мрамор – не обладава достатъчна сложност. Но човешкото тяло е чудо с ниска вероятност, умножено по нищожна вероятност. Шейсет трилиона клетки и всяка е набичкана с една и съща ДНК. И ето това именно вижда огледалото. Затова то усърдно кръстосва по хиперпространството, издирвайки идентични системи, и ако някой двойник в същия момент стои пред подобна такава джаджа отсреща, възниква връзка. Стоящият вижда образ, който много прилича на неговия собствен. Само че този образ може да е облечен по друг начин, а възможно е също и да има малки разлики в лицата. Например, различен белег за двамата. Не съвсем същия път на косата. Мънички особености, произтичащи от дребни различия в двата живота… Които в останалото са практически аналогични...

     “Ето къде е заровено кучето”¹ – това огледало не е просто огледало.

     Ако е възможно да се изпрати светлина от една вселена в друга, същото може да се направи и с плътта, и с кръвта. Необходим е само най-мощния импулс на енергия плюс още някаква по-сложна апаратура и готово – огледалото действа и като проход, ами буквално сякаш използваш врата. Правиш голяма крачка напред, мигновено по кожата ти пробягват ледени тръпки – и вече попадаш в стая, която много прилича на твоята... Тоест с изключение на някои съвсем дребни и незначителни разлики.

 

     Вече съм в леглото. Ребека обещава скоро да се присъедини към мен. Но гимнастиката за нея е нещо като свещенодействие и аз, честно казано, обикновено нямам нищо против. На четиресет години, а тя все още притиска едновременно двете си длани към пода. Дългите ѝ крака почти не са отпуснати и над тях се възвисяват нейните еластични, стегнати и практически голи задни бузи.

     Обаче днес не гледам жена си, а телевизионния екран. В местните новини все още преживно дъвчат потресаващата сензация: Джоузеф Джейкъбс – това... Джоузеф Джейкъбс – онова... А за всеки случай, ако някой е позабравил, репортерите продължават да изброяват неговите активи. Първата си акция Джоузеф Джейкъбс, или когото всички познаваме като Джей Джей (от абревиатурата на двете му имена – J. J), купил още като тийнейджър. Първата си компания придобил още преди да навърши двайсет и една години, а неоспорим милиардер станал преди трийсетгодишна възраст. Първата акция, издадена накога от “Джей Джей Корпорейшън”, навлязла в живота за два долара. Сега същата тази акция струва колкото, да кажем, нов кросоувър Lexus. Ако бях купил в самото начало десет от тези акции и ако следващите две десетилетия бяха… Абе, накратко казано, сега ние с Ребека щяхме да си купим на практика всяка островна страна по свой избор, а после да се отдадем на деспотичен разкош.

     Разковничето е там, че това би могло да се случи.

     И то – много просто...

 

***

     Веднъж в училищната столова ядях нещо тайнствено. Джоузеф седна срещу мен без всякаква покана. Той ми подхвърли специалната си усмивка, след което попита:

     – Е, как си, Майк?.. Ще ми дадеш ли назаем неголяма сума пари и ще позволиш ли да се разпоредя с нея по моя преценка?

     Бих могъл да отговоря с “не” по сто убедителни причини.

     Но за да му откажа, имах нужда не повече от една. Затова заявих директно:

     – Знаеш ли... съвсем не те харесвам и двамата много добре знаем това. Така че... защо не се разкараш и за в бъдеще не се опиташ да не полазваш в личното ми пространство, а?

 

***

     Изминаха повече от двайсет години, а аз все още си спомням онези свои думи. За пореден хиляден път не мога да не се запитам: “Ами, ако бях му дал?..” И изтръпвам, и клатя глава, и... спасявайки своята душа, продължавам да изучавам задника на жена си.

     – Единственото действащо огледало в частна собственост – обяснява водещият, – мистър Джейкъбс ще го използва, за да събере в нашия прекрасен малък град своите алтернативни “аз”. Това ще бъде месец на забележителни събития, който ще завърши с грандиозен фестивал в негова чест и техните рождени дни...

     – Самодоволен цирей! – избухвам аз. – Самовлюбен надут пуяк!

     Ребека присяда редом до мен, напипва дистанционното и изключва телевизора. И веднага намира за необходимо да ми спомене:

     – А това много те ядосва.

     Сякаш сам не зная, какво чувствам.

     – Той е направил за града ни колосано много неща – напомня ми тя.

     Не казвам какво мисля. Просто позволявам на тишината да възцари в спалнята. После полугласно уведомявам Ребека:

     – Повече не искам да разговаряме за това нарцистично копеле – Джоузеф Джейкъбс...

     Тя става, за да провери дали вратата е заключена, което сега не се случва толкова често. А когато се връща в леглото, изпитателно се взира в лицето ми.

 

***

     Е да, естествено, в офиса се разговаря само за това: “Какво ще кажете за фестивала и огледалата?” Нашият самоназначил се всезнайко твърди, че Джей Джей вече е резервирал и бронирал всички свободни номера в най-добрите и престижни хотели. Ето как нарича той с мазен тон нашия съсед-милиардер: “Джоуи”. Както, всъщност, и повечето вече го наричат така. Впрочем, нали това е градче в Средния Запад с четвърт милион жители и ако сте местен и от добре обезпечено семейство, то почти сигурно вече сте се запознали с него. По всяка вероятност сте учили в едно училище. Или той през това или онова време е ухажвал вашата родна сестра, братовчедка, а защо не и майка ви. А може би сте били поканени на благотворителен концерт, където под дружни аплодисменти са му поднасяли медал, бронзова или медна статуетка, придружени с мемориална орехова дъсчица. Джей Джей е стиснал поне една четвърт от десниците в града и познава по име множество хора.

     Безспорно, у него има подход. Той е такъв един любезен, светски и неотразимо чаровен. Лесно създава впечатление, че вие сте неговия нов скъп приятел, макар дори току-що да е прочел името ви само на хартия. Не толкова уж значима причина, за да харесате даден човек. Но ако отхвърлите неговите пари, влияние и местни корени, тогава възможно ще видите главния аргумент, поради който хората направо така обожават нашия мъничък, дребен на ръст Джей Джей, но с неповторима обаятелна усмивка и осанка, проницателен ум, завидно самочувствие и неограничени възможности.

     По дяволите, дори аз се научих да приемам и уважавам своя бивш съученик. И макар да го наричах “самовлюбен цирей”, но фестивалът размърда моето любопитство. Даже се поинтересувах за подробностите около него. Почти ме заинтригува...

 

     В обедната почивка вместо в ресторанта, аз се напъхвам във фитнес клуба. В замяна на мазнини и сол, поглъщам двайсет минути въртене на педалите и вдигане на тежести. Всички телевизори в дългата зала излъчват горещата новинарска емисия – трийсет-четирийсет изображения на нашия многоуважаван Джей Джей разказват за неговите планове. Учени, занимаващи се с подобни дивотии, твърдят, че в пределите на съприкосновение съществуват десет трилиона вселени, които едва-едва се различават от нашата. И в тези почти допиращи се вселенни огледала неизменно присъства най-нова технология, безумно скъпа, съсредоточена в ръцете на немного щастливци. От което следва, че нашият скъп Джоузеф възнамерява да издирва същите такива Джоузевци като него. Богати. Неприлично богати и неприлично независими от нищо и от никого. Според изчисленията, визита се очаква да ни натресат четирийсет-петдесет, а може би и няколкостотин повече негови копия, което не е чак толкова странно. И тук буквално виждам как те тържествено се возят по улиците на града – всеки на задната седалка на червена лимузина маха за поздрав на камери и крещящи фенове… Това изглежда така нелепо и безобидно, така увлекателно, че упражнявайки коремни преси, започвам да се смея и ме охваща лекота, и облекчение, и щастие...

     Моето щастие продължи десет минути.

     Обличам се след бързия, редуващ се горещ-студен душ, а от съседната кабинка дочувам как си бръщолевят двама младежи.

     – Какво би направил, ако имаше такава джаджа? – пита единият своето приятелче.

     След което веднага сам отговаря на поставения си въпрос:

     – Аз бих сменил мястото си с моя двойник. Завалията, още преди да може с очи да мигне и хоп – вече съм в неговия дом...

     – Аха... А защо?

     – Как защо, мен?.. Да пробвам неговия живот, например.

     – Да пробваш неговата жена ли?

     – Н-нее бе, казах… – и тук на секундата се закикотва неудържимо. – Хи-хи-хи... аха, същото исках да кажа... Ха-ха-ха... всяка нощ бих пробвал с нова жена...

 

***

     В училище Джей Джей участваше в ученическия крос. За това не така често си мисля, но сега ясно си спомням как изглеждаха бегачите. И поради причината да не ги бъркат, на ново появяващите се Джоузефци ще им връчват номера като на маратонците. Нашият Джоузеф ще бъде “ J. J № 1”. Осталите номера ще се раздават според реда на появяване от огледалото. Доколкото дочух, всичко ще бъде доста издържано и с вкус: ще направят дребни номерца, избродирани върху малки квадратини и скъпи вълнени материи, така че, пришити към всеки костюм, да изглеждат елегантно.

 

     Високият ръст и сила направиха Ребека звезда на женския волейболен отбор. Нашето училище всяка година устройваше банкет за своите спортисти и аз тъкмо обмислях как да я поканя да бъде моя дама. Но Джей Джей пръв изскочи иззад вратата на спортния салон и тя му каза “да”. Така че, в края на краищата, на тържеството поканих своята ненавистна братовчедка Рейчъл. Тържествена реч на банкета произнесе един пенсиониран собственик на опаковъчна фирма, който надълго и нашироко обясняваше колко добра полза са му донесли занятията по “атле-етика”, добавяйки излишно “е” и дословно сякаш влагаше в тази дума тежест и фалшива значимост. Аз бях футболист в резервния състав и рядко ме взимаха в първия. И ако не се смята странния маниер на произнасяне на “атле-етика”, нищо повече не си спомням от ораторската реч онази вечер. Затова пък много добре помня как зорко следях с поглед Джоузеф и Ребека: той непрекъснато ѝ говореше или пък нагло шепнеше нещо в ухото ѝ, а тя не преставаше да се смее (твърде много – още повече, ако го слушаше само от учтивост).

 

***

     Вкъщи се прибирам по-рано от съпругата.

     Матю е разбил лагер пред телевизора. Презапасил се с всякаква нездравословна “фаст фуд”, недиетични напитки и заобиколен с всевъзможни електронни смарт-джаджи. Машинално гледа някакъв боевик, навярно за пореден триста и някой си път. Той дори не ме поглежда, а избоботва с напрегнат глас:

     – Звъня некъф тип по телефона.

     – Какъв тип?

     – На мама – казва ми той. – Преди десетина минути.

     И отново му задавам критичния въпрос:

     – Какъв тип?

     Сега очите му ме забелязват. Нашият син умело съчетава спокойната външност на майка си с нервната тревожност на баща си, въпреки че много добре умее да прикрива и едното, и другото. Той скоро ще навърши петнайсет. Най-омерзителната възраст, особено ако твоя живот дава много материал за сравнение. Ето за какво постоянно си припомням. И разбира се, тайничко.

     Матю докладва:

     – Не си каза името.

     – Така-аа... и какво точно каза?

     – “Предай привет на твоето мамче от мен” – ето това каза…  А, и още: “Предай ѝ, че е звънил Номер Девет”...

 

***

     Телефонът повече не звъни. Уикенд, късна сутрин, почти обед, както обикновено, всичко, както обичайно, и ако не познавах  добре това семейство, бих решил просто, че това е една щастлива, макар и тиха компанийка.

     В леглото зад затворената, но не и заключена врата, може спокойно да си призная очевидното.

     – Разтревожен съм – съобщавам полугласно.

     Ребека кимва с глава и казва:

     – Не се тревожи.

     Веднага. Без колебание и заобикалки.

     Но за мен това не е така лесно и просто. Както винаги. Аз поклащам глава и изричам:

     – Знаеш ли, все си мисля, и мисля... Може би трябва да си вземем отпуск? Да попътешестваме малко...

     – Може би... През следващия месец?

     – Може би.

     Ребека ме поглежда в очите. Гледа ме и толкоз.

     – Какво? – питам я напрегнато. – Ти нали през цялото време само за това и говореше, че трябва да се отправим на круиз по морето и...

     – Матю има занятия в училище – прекъсва ме тя.

     – Матю може да поживее у твоите – уточнявам раздразнено, – или у моите родители.

     Ребека се надига от постелите, обляга се на възглавницата и обстойно разглежда своите колене. После пита:

     – Знаеш ли, от какво се страхуваш?

     – Не, не зная – признавам си. – И не желая да зная.

     Тя сякаш иска нещо да ми каже. Във всеки случай това ще бъде праволинейно, честно, безпощадно – точно такова, от каквото в момента имам нужда. Двайсет години брак са ме убедили, че жена ми е силна именно в това, в което аз съм най-слаб от всички, и че не ми достига достатъчно смелост и гордост да отхвърля уж случайните понякога минути, когато тя ме прикрива под своето крилце.

     Но едва отваряйки уста, изражението на лицето ѝ се променя.

     – Лека кола! Чуваш ли? – пита тя стреснато.

     Как да не се чува! Изгасям постоянно включената нощна лампа. Заедно се промъкваме до прозореца с лице към улицата и надничаме през процепите на щорите. Не един автомобил, а два набиват спирачки до тротоара пред нашата къща. Две лимузини – едната черна, другата бяла – като клавиши на пиано. В двете стъклото на десния заден прозорец се спуска. И в двата прозореца се забелязват очертанията на една и съща глава – под широкото гордо вдигнато чело и гениален мозък се виждат тясна брадичка и уста, и аз наистина мога да усетя тези устремени към нас еднакви двойки сиви очички.

 

***

     За последен път разговарях с Джоузеф – нашия Джей Джей – в заключителните минути на един местен благотворителен обяд. Това беше преди две години. Току-що му връчваха някаква особена, неотдавна въведена награда, а в отговор той измъкна милион долара от куфарчето “за дребни разходи” за децата, станали жертви на насилие. Признавам, това можех само да одобря. Разбира се, много е лесно да се разтягат локуми за сметка на чистите понякога подбуди на богатите хора, но когато си въобразявам, че съм милиардер, нищо по-добро от това, което той прави, не мога да измисля. Деца в неравностойно положение, приюти за бездомни животни и хора, пансион и хоспитал за болни възрастни самотници, нарко-комуна и рехабилитационен център за алкохолици, социални и трудови бюра за обезпечаване и временна заетост на безработни, и болници, и градски училища, и библиотеки... Ето само няколко от неговите грижи и заслуги, от което веднага се вижда колко ни е провървяло, че имаме такъв изключителен гражданин сред нас.

     Както и да е, аз се пречупих да разменя няколко реплики с нашия скъп Джей Джей.

     Дузина-две елегантно облечени персони с чашки кафе и алкохол в ръцете се опияняваха от неговата мъдрост. Почетният гост беше в смокинг и нищо не пиеше. Той изглеждаше приятно отпуснат, сякаш готов да задреме. Очарователният му и уверен глас сипеше като из ведро съвети за използването на изкуствения интелект, за ядрните реактори и други високи технологии, които в най-близко време предстояха да станат решаващи. Ако нещо се беше споменало за огледалата-чудо, такова не чух. Защото се държах в задните редове на сборището и всмуквах през сламката на коктейлната чаша своето равнодушие. Изведнъж изневиделица и уж на шега попитаха нашия многоуважаван гражданин кой ще спечели тази година футболната купа. Та нали той толкова неща вече беше предсказал – така че кой ще я спечели? И с абсолютна непринуденост Джей Джей се провикна:

     – Майкъл Коен!..

     Честно казано, беше истинско чудо да дочуя как от знаменития му язик се отронва моето име. Аз прекрачих по-близо и избуботих:

     – Е-е?

     – Майк разбира повече от футбол, а аз – не.

     Мистър Джейкъбс се ухили на своето невежество и на всички наоколо им олекна. А той ми протегна ръка:

     – Как си, Майк? Как вървят работите?.. Колко години, колко зими изминаха, а?!

     – Да, порядъчно – изплюх аз.

     В талантите на Джей Джей влизаше умението плавно и мигновено да превключва. Внезапно всички около нас все едно че изчезнаха. Останахме само ние двамата – стари училищни познати.

     – Какво правиш, Майк? С какво се занимаваш?.. Все още ли си в застраховките?

     – Все още – отвърнах му хладно.

     – А Ребека?..

     – Добре е. Прекрасно.

     Но той не питаше за това. Разбрах по неговото ухилване, по ехидните искрици в сивите му свински очички. И тук завърши своето питане:

     – Тя тук ли е, с тебе?

     – Не.

     – Да, като че ли не я видях...

     Аз кимнах, пропускайки намека покрай ушите си, и му съобщих:

     – Синът ни е болен. Тя остана вкъщи.

     – Ах, да-аа... Матю!

     В това, че знаеше името на нашия син, нямаше нищо невероятно. Паметта му беше почти фотографична, с която често обичаше да се хвали още в училище.

     – Е – промърмори Джей Джей, отново хващайки ме за ръка и топло я притисна, – много се радвам, че пак се видяхме. Пази се, Майк!..

     И изчезна. Буквално сякаш се разтвори във въздуха, а аз останах да гадая какво собствено означаваше разговора ни. Него го интересуваше нашето семейство? Мен или Ребека? Или пък Джей Джей беше видял в мен удобно средство да се изплъзне от стадото поклонници? Те сега се скупчиха около мене и една твърде младолика дама в рокля с ниско изрязано деколте застана почти плътно до тялото ми и игриво подмятайки вежди, ме попита:

     – Е-ее, а какво относно купата?.. Кой ще я спечели, а?

     Аз бях резерва в отбор, победил – всичко на всичко – точно само в два мача, когато учих в старшиите гимназиални класове. Но тази дама беше по-своему миловидна, а нейните напомпани гърди старателно се тикаха направо в очите ми. Е, разбира се, приех вид на познавач и без колебание директно подхвърлих:

     – Клѝвланд Брàунс.

     Мамка му, имах примерно петдесет на петдесет шанс да отговоря правилно, а “при прочие равни условия”² това си беше абсолютно верничко попадение.

 

***

     В офиса се дъвчи само една и съща тема. И съгласно последната оценка, тази тема към настоящия момент наброява минимум петдесет появили се отникъде голове.

     Даже нашият главен отделя време за съобщаване на последните новини. Семюел – среброкос импозантен мъж с млада втора жена, който за да ѝ намери занятие, ѝ дава значителни суми за издръжката на проспериращо бюро за обслужване за всякакви видове церемонии и празници.

     – Сюзи устройва тази вечер грандиозно парти в имението на Джейкъбс – с гордост докладва Сем. – За двеста души. Но в това число са включени дами и избрани представители на пресата... Тоест не само Джоузефци, искам да кажа.

     Семюел Берг е почти на шейсет и пет и в местната застрахователна сфера той се явява жива легенда. Практически е бог. Има изящен външен вид на човек, който добре понася козметичната хирургия и редовно се среща с Джей Джей № 1. Ето защо почти вярвам, когато Сем говори:

     – Сега едва ли не на всеки час се появява някой пореден.

     – Нима? – възкликва някой. – А нашият Джоузеф просто си стои там и чака?

     Сем поклаща глава.

     – Не-а... Изглежда, че всеки нов Джей Джей дежури до появата на следващия. Всъщност ако сам реши – остава тук. Но много от тях се отказват и се връщат обратно в своите светове, така казва Сюзи. Ако обаче е готов да остане, новият Джоузеф е длъжен за известно време да стои сам в стая с огледала, демонстрирайки му хипервселената. Задължението, трябва да подчертая, не е особено тежко, тъй като сервитьори му носят лека закуска и напитки, а той беседва с домашния Изкуствен Интелект, узнавайки всичко, което е възможно за нашата мъничка Земя.

     Всички сме хипнотизирани, смаяни и до известна степен ужасени. Това ни изглежда като някакъв невероятен безпредел, по особен начин абсурден, вреден и гибелен, но пък дяволски загадъчен и любопитен.

 

     Разбира се, ние с нетърпение очакваме да узнаем всичко за провелия се снощи декадентски светски прием. Но Сем на следващата сутрин не се появява дълго в кантората, предоставяйки ни неприятното усещане да се сваряваме в собствения си сос от незадоволено терзаещо любопитство.

     Вече е почти единайсет, когато нашият началник най-накрая се измъква от асансьора, едвам-едвам влачейки краката си. Сем се е превърнал в грохнал немощен старец. Провел е цяла нощ в безсъние, зачервените му очи са му натежели от умора и сега подчертано избягва нашите погледи. Въпреки това сред нас се намира тъпанар, който не е способен да приема предупредителните сигнали. Този имбецил се приближава до него и без всякакъв такт го пита директно:

     – Е, и как всичко мина снощи във вилата?.. Сюзи добре ли си прекара времето?

     Семюел Берг днес сутринта изглежда на всичките си шейсет и пет години. Но на замаха му всеки младок би завидял – той повали на земята глупака само с един хирургически точен десен право под брадичката.

 

***

     Ние започнахме да се срещаме лятото след завършване на училище. Аз вече имах известен опит с други момичета, а Ребека си придаваше наивен вид, че това много ѝ помага. Почти вярвах, че ѝ бях първия и единствен. Чудесно лято беше за мен и отлична първа студентска година. И тя, и аз учихме в местния колеж и много обсъждахме да се оженим скоро.

     Говореше за това в основни линии Ребека. А когато забеляза, че аз повече си премълчавам, ме обвини, че не се отнасям сериозно към нещата помежду ни.

     Какво можех да отговоря? Тогава ѝ казах:

     – Абсолютно сериозно гледам на нашите отношения.

     Тя ме погледна по особен начин, а после попита:

     – Ти изобщо искаш ли да се ожениш за мен?

     – Въобще-е… да. За в бъдеще.

     Не бяха най-мъдрите слова в моя живот. И още не успял да се огледам как тя ми върна пръстена с опал и нещо изплю на тема да си останем приятели, подразбирайки такава дружба, когато да се виждаме веднъж в полугодието. Във всеки случай така я разбрах. Тя искаше направо да ѝ предложа женитба, а аз – в никакъв случай. Бях твърде упрям и твърде млад, и можех да си намеря нещо по-добро... Тоест така си мислех. И за достигна тази своя цел, ухажвах всяка девойка, която казваше “да”, и преспивах с момичета, които казваха “да”.

     Така мина половин година и ето тогава точно Джей Джей се върна в родния ни град. Той трябваше да бъде в Станфорд на пълна стипендия, а се намираше в супермаркета при Анди Крамър и си избираше ново зимно палто в средата на октомври. Аз погледнах тук за разпродажбата на летни ризи и тениски. Тоест срещнахме се двамата по ето такава глупава случайност.

     – Привет, Майк! – каза той, разтърсвайки ръката ми.

     – Ти... какво правиш тук?! – попитах го изненадан.

     После добавих, твърдо знаейки, че това ама никак не е възможно:

     – Тебе какво... изритаха те от Станфорд?

     – Аха, именно – отвърна Джоузеф без дори да премигне.

     Аз не повярвах.

     А той заяви:

     – Твърде много се занимавах с други неща. Капиталови инвестиции и дела на корпорацията, която създавам... Такива подобни работи.

     Той не спомена за своето старо предложение да превърне скромните ми спестявания в цяло състояние. Нямаше нужда да разкопава ненужни вехтории.

     – Планирам да придобия някои неголеми компании, разработващи високи технологии, и да ги обединя после в една. Компании, които даже не подозират, че между тях има нещо общо, а такова съществува. Във всеки случай ще има...

     – Желая ти късмет – казах аз, защото така е прието да се говори, когато някой преуспява, – а и съм уверен, че ще постигнеш много.

     “Но много – това колко означава?” – попитах сам себе си.

     Тук Джей Джей ме погледна по друг начин. Сякаш самодоволно се облиза. А може би аз сам търсех на неговото лице такова изражение. Или пък може би този спомен възникна у мен няколко дни по-късно, когато случайно срещнах сестрата на Ребека, която сметна за необходимо да ми съобщи със зло ехидно гласче:

     – Отгатни с кого сега е бившото ти момиче?

     Честно казано, аз и по-рано не можех да търпя тази злобна кучка Рут.

 

***

     Два дни по-късно се забивам в спортния клуб след работа и чувствайки се приятно уморен след дигане на тежести и след бягането по пътека, се спускам на тротоара точно в същия момент, когато покрай мене преминава една огромна лимоненожълта лимузина. Номерата ѝ са на друг щат, което вече не е така изненадващо. Ние сме малък град със скромно население – скромно във всеки смисъл на думата. Ако ви потрябва кортеж от лимузини, поръчайте ги някъде другаде. А сега тези чудовища толкова се пръкнаха по улиците, че никой вече не обръща внимание на две-три такива в потока от по-скромни автомобили.

     Жълтата лимузина плавно се плъзга покрай мен, после рязко набива спирачки.

     С леко жужене стъклото на задната врата се спуска надолу и един много познат глас произнася “Ма-айк!” – нито толкова дружески, нито с лека насмешка. След това същият този глас казва:

     – Хайде, старче, скачай в колата! – и настоятелно ме подканва с ръка.

     Само че някак си това не ми звучи съвсем същия глас.

     Имам избор. Чувствам се някак не много на себе си – леко ми е притеснено и срамежливо, но едновременно ме изгаря вътрешно страшно любопитство. Ето защо и избирам да слезна от тротоара и рискувайки да попадна под колелата на някой профучаващ наблизо автомобил, искам да погледна вътре в салона, в здрача зад затъмнените матови стъкла.

     И аз преброявам там петима Джей Джей…

     Не, шест.

     Шестима мъже – шест абсолютни двойници – седят един срещу друг. Всичките са облечени в небрежни ризи и спорти панталони, с лица без мустаци и бради. Косата им – от малко твърде къса до малко прекалено дълга. Просто казано прически, които причиняват най-малко количество проблемни грижи у един зает делови човек. И у всекиго номер – всичките различни – пришит към левия горен джоб на ризата над здраво биещото сърце.

Те вкупом изговарят “Майк” на един дъх и едновременно.

     Ситуацията вече не е просто необичайна.

     Всичките започват да говорят, после веднага рязко млъкват и се смеят на своето единогласие. След това най-близкият до мен Джоузеф пита:

     – Ти къде?.. Да се повозим, а?

     – Ние просто се забавляваме – обяснява друг. – Обикаляме градчето и си спомняме добрите стари времена.

     Аз не мога да отместя очи. Или просто да премигна.

     – Ела с нас! – приканват ме всичките в хор.

     И аз съм готов да потегля с тях. Сядам в салона и се притискам между двама Джей Джей, а третият командва на шофьора:

     – Тръгвай!

     Лимузината с плавна неизбежност набира скорост, прави два завоя и вече излизаме на Главната улица по посока на изток, следвайки някакъв по-рано набелязан маршрут.

     В колата се води бърз и объркващ разговор. Шест десни ръце сочат към фасадата на едно старо магазинче и всеки пита: “А помниш ли как мама...” – и рязко млъкват, за да се посмеят чудесничко след това. Очевидно няма нужда да си спомнят същината на подхвърлената историйка с майката. Сетне Джоузеф вдясно от мен избухва:

     – Стоп!.. А къде е “Водолей”?!

     Отдясно се вижда нов гараж с паркинг – висок, масивен и бездушен.

     – В моя също го разрушиха – тъжно отбелязва друг Джей Джей.

     Още двама потвърждават печалното известие. Четвърти говори нещо за порнография. А Джоузеф от лявата ми страна обявява с явно задоволство:

     – А аз купих моя. Купих, престроих, и сега там се помещава “Градски център за изящни изкуства”.

     Навеждайки се малко напред, аз разглеждам номерата на техните ризи. Сто и единайсет и последователно така до сто и петнайсет. После сто и седемнайсет. А къде е Сто и Шестнайсти? Или си е намерил нещо по-интересно?.. Искам да попитам, но ми е пропаднал гласа.

     Споменава се заглавието на някакъв филм и същият Джей Джей пита:

     – А къде сте го гледали за първи път, братлета?

     Един от веселата компанийка въобще не е гледал този филм.

     Двама са го зяпали преди много години на DVD.

     Но трима за първи път са го видели във “Водолей”.

     После Сто и Дванайсти пита:

     – А с кого? – и всички предпазливо мълчат весело се споглеждат.

     Трима Джей Джей многозначително и хитро ме стрелват с поглед, игриво подмятайки вежди.

     С Ребека. Ето го отговорът.

     – Към какво клоните? – избоботвам нервно.

     Джоузеф отдясно – Сто и Петнайсти – дружески  ме хлопва по рамо и обяснява:

     – Ние преди малко стъпихме тук и се опитваме да установим къде нашите животи се разминават. Ето в такава игра сега играем.

     – А, така значи! – успявам аз промълвя. – И колко от вас са ухажвали съпругата ми?

     Сто и Седемнайсти пита:

     – А коя е твоята жена?

     – Ребека Мейсън – досеща се Сто и Единайсти.

     Аз бързо кимвам.

     Настъпва секунда мълчание, след което петима вдигат ръце. Тържественият израз на лицата им донякъде е разрушен от момчешко злорадство. У тях се надига да избухне разтърсващо кикотене. Някой казва:

     – В старшите класове.

     А трима други си признават:

     – И после също.

     Аз поглеждам тази троица.

     – Вие с нея сте се оженили? – питам напрегнато.

     Двама отговарят бързо с “не-еее...”

     – Така, и за кого тя се омъжи? – принуждавам се отново да попитам.

     – За тебе – отвръща един от тях. – Година след като напуснах Станфорд.

     – Не си спомням – заявява още някой.

     Тук трети Джоузеф ловко възвръща другите обратно в играта.

     – Ето тук се и разцепихме – заявява той. – Изглежда някъде в четвърти курс на колежа.

     И бързо ме поглежда. Очите му казват всичко.

     Сто и Тринайсти.

     Хубавичко ще запомня този номер. След това се облягам назад и пропускам покрай ушите си неприятното жужене на този нелеп и абсурден разговор. Сега е важен само неясният ход  на моите объркани мислички...

 

***

     Ние се оженихме в трети курс на следването.

     Нямаше нищо особено романтично или особено драматично в това, че отново се оказахме заедно. Просто то трябваше да се случи. Година по-рано събрах мислите си и се осмелих да отида при нейните родители – Ребека все още живееше при тях. Сядайки на бабунестия диван в тясната стаичка, която им служеше за гостна, аз ѝ казах, че съм бил глупак и егоист, и че не очаквам всичко отново да се върне, но много се надявам на това. А ако тя няма нищо против, бихме могли понякога да обядваме заедно или да отидем във “Водолей” на някой нов филм.

     Ребека се зарадва, но успя да съхрани благоразумие.

     – Трябва да започнем с главното – ми заяви тя категорично и направо. – Моята цел си остава същата. Искам твърда определеност. С теб или без теб.

     И ето тогава ѝ потвърдих:

     – Аз също искам определеност.

     Изрекох това с безусловна увереност на човек, който най-накрая е разбрал волята на собственото си сърце.

 

***

     Матю седи пред телевизора. Нахлузил на главата си слушалки, на коленете – отворен учебник, но имам впечатление, че не чете, нито слуша музика и дори не гледа този глупав сериал. Той просто седи тук и чака. А сега очакването приключи и може да ми излае: “Много закъсняваш!” – с гневен тон на четиринайсет и половина годишен подрастващ.

     Признавам и подхвърлям лъжа от сорта “задържаха ме”, но веднага се окопитвам. От какъв зор трябва да се извинявам за закъснението пред собствения си син?

     Матю ме удря с поглед.

     – Какво има? – питам го аз.

     Но тогава в главата ми нахлува по-важен въпрос и в мен избухва паника.

     – А къде е майка ти?

     – В спалнята – изстрелва той.

     Тишина.

     А после с мрачна заплаха добавя:

     – Вече половин час виси на телефона.

     – С кого?

     – Че... с него – изръмжава Матю.

     – С оня, който звъня преди?.. Номер Девет ли беше?

     Моята тъпотия окончателно го вбесява. Матю клати глава, утробно проскърцва и мотолеви нещо не съвсем ясно, после обяснява:

     – Не зная с кого. Но все пак с НЕГО!!!

     Застивам на място, очаквайки чувствата ми да се определят.

     Моята апатия привежда Матю в ярост. Той гръмко хлопва учебника, след което казва:

     – В училище има един тип, Люк Шапирò.

     – Шапирò?!.. Защо това име ми се струва познато?

     – Защото в училище си учил с неговите предци – обяснява синът ми. – Неговата майка била тогава най-добрата мамина приятелка.

     – Да-да, спомням си. Рижавата Клер... Е, и какво тя?

     – Оня започнал да обикаля покрай дома им, Номер изглежда… не зная… Осемдесет и нещо. Тоя тип се появил от своя свят с пълна торба диаманти и си купил нов мерцедес, после отишъл при тях, поканил майката на Люк и…

     – А неговите родители?..

     – Е да, все още са женени!

     Момчето ми е злобно и аха-аха да се разплаче. Много отдавна не съм го виждал такъв.

     – А сега тя напуснала къщата им. И даже разправяла, че възнамерява да се отправи с този шибан педал в неговия…

     – Внимавай как се изразяваш! – намръщвам се аз.

     Матю гледа през мен и довършва:

     – … в неговия шибан свят. Иска завинаги да напусне нашата Земя.

     – Твоята майка никъде няма да замине – успокоявам го аз.

     Най-накрая, събирайки сили, отивам до спалнята и нареждам на момчето да остане на място, което всъщност дори не се и изправи.

 

     Вратата на спалнята е затворена, но не и заключена.

     Чувам невисокия глас на Ребека, после замлъква. Но тя не се старае да крие нищо от мен. Дори буквално не забелязва как влизам. Седи облегната на планина от възглавници, редом до нея – кутия със салфетъчни  носни кърпички, а в свободната ръка мачка намокрено и разпадащо се квадратно розово листче хартия. Главата ѝ е наклонена настрани. Тя слуша гласа, който започвам да мъничко да различавам, когато се приближавам до леглото. В последния момент ме поглежда. Мокрите ѝ ресници трепкат и печално продължава да ме гледа право в очите.

     Не знам какво сега ще направя.

     В такива моменти е лесно да се повярва, че в почти безкрайната плетеница от вселени ще направя практически всичко, което може да се въобрази. Но като стоя тук, намирайки се в този живот, който чувствам като мой собствен и единствен, най-доброто, което ми се струва, е да взема слушалката от ръката ѝ, да я притисна към своето ухо и да кажа със спокоен и равен тон:

     – Здравей, Джейкъбс... Това Майкъл Коен се обажда.

     Секунда мълчание и ответен женски глас:

     – Привет, Майк.

     – Рут?! – подвиквам изненадан.

     – Можем ли по-късно да си побъбрим?.. Някой друг път? – изсъсква балдъзата в ухото ми. – А впрочем защо не върнеш слушалката на сестра ми, а?.. Мога ли да те помоля за такава услуга, Майки?..

     Мигновено се подчинявам.

     И успокоявайки ме с поглед, Ребека шепнешком ми обяснява, прикривайки слушалката с длан:

     – Сто и Шестнайсти се е женил за моята сестра… Неговата Рут починала миналата година от рак на гърдата. Исках да я предупредя... нашата Рут... като ѝ кажа, че утре трябва да отиде непременно на изследване. Само това е, Майк... Само това. 

 

***

     Нашият Джей Джей е женен от петнайсет години. Мисис Джейкъбс беше тукашна девойка с честолюбиви идеали и големи амбиции, и брак с най-богатия ерген на града се явяваше  осъществане на една такава бленувана мечта. Сега тя живее в Ню Йорк и Париж, а вкъщи рядко се прибира, оставайки почти невидима. Разводът би бил твърде шумен, скандален и груб. И нашата знатна златна двойчица се ограничи с открит брак. Джоузеф можеше да се среща с когото си поиска, а мисис Джейкъбс се посвети на политически кампании и висшата мода. Всички, които можеха нещичко да знаят, твърдяха, че семейство Джейкъбс отлично се понасят взаимно, особено когато ги разделя океана.

     Те нямаха деца, което позволяваше на нашите консервативни съграждани да се примирят с такава ситуация.

Нашият Джей Джей навярно го устройваше живота на такъв щастлив и прикрит плейбой.

     – Той не е стереотипен мъж – ми каза веднъж Ребека, обяснявайки защо ми е провървяло, като убеждаваше в това нито мене, нито себе си. – Той е ужасно отвлечен и същевременно изцяло погълнат от своята персона. Но обаче зад гениалния му ум и неоспорим чар няма почти нищо.

     Аз не се сдържах и попитах:

     – Ум, обаяние и пари, че какво още му трябва на човека?

     А жена ми хвърли на мен унищожителен поглед и добави подчертано:

     – Скъпи, жалко, че сега не се виждаш...

 

***

     След два дни местният рибар, Саймън Фѝшер, улови човешки труп.

     Покойникът още не беше успял да се вкочени и преди да попадне при съдебните медици, арестуваха Люк Шапирò-старши за убийството на Джей Джей № 88. Дадена новина, още повече шокираща, в нашето тихо и спокойно провинциално градче се разпространява едва ли не със скоростта на светлината и вече в края на деня става известна абсолютно на всеки (включително и на бездомните кучета и котки), а на това, което до този момент е било щателно разигравано като публичен спектакъл, идва края. И забравата. В замяна на пресконференции и изкусна реклама, се възцарява хаос на нагло атакуващи репортери и лудо снимащи камери. След някой-друг ден в местните мотели не остана нито една свободна стая, а бедничките лимузини не ще могат вече да се размотават по нашите улици, набити с автобуси и фургони с телевизионни антени и емблеми с надпис “Най-свежи новини”.

     “Нищо друго не можеше и да се очаква”, твърдяха някои. Нещо неизбежно трябваше да се обърка и нашият Джоузеф беше длъжен да го предвиди от самото начало. Още повече, достатъчно подозрителен човек би могъл да заяви, че всичко това е само част от някакъв голям пъклен план: сензацията за струпване от няколкостотин милиардери на едно място вече започваше да става скучна и затова на някой му е трябвало труп и човешки страсти, за да обезпечи този глупав фестивал с нов и дълготраен интерес.

     Аз съм подозрителен човек, но само в това, което непосредствено ме касае.

     – И така, колко от тези типове ти са се раззвънели по телефона? – в края на краищата питам Ребека.

     Никаква съответна реакция от нейна страна и добавям преди да успее да ми отговори:

     – Обзалагам се, че ти звънят и на работата... Когато знаят, че не съм наблизо.

     – Именно – съгласява се тя.

     После повдига рамене и уточнява:

     – Ами-ии... може би половин дузина. Моята асистентка приема всичко вместо мене: телефонни позвънявания, електронната поща, обикновената поща... Е, това е всичко.

     До известна степен отговорът ѝ ме удовлетворява, но не и достатъчно.

     – Какво от теб им трябва? – настоявам аз. – Освен, разбира се, оня Джоузеф, който те предупреди за Рут.

     – Впрочем, днес за същото позвъни още един – осведомява Ребека. – Двеста и шейсети, според мен.

     – Той също ли беше женен за нея?

     – Не. Онази Рут за известно време работила при него като секретарка и умряла, а той смяташе, че би трябвало… е, сам разбираш… нашата Рут непременно трябва да се постарае да избегне това.

     – М-да, благородна постъпка – съгласявам се.

     Ребека кимва и скършва ръце на гърдите.

     Аз сядам редом до нея на дивана. Матю днес нощува у един негов приятел. Вкъщи сме само двамата. Но най-доброто, което извличам от ситуацията, се ограничава от моето покашляне, след което питам жена си:

     – А колко от тях са женени за теб?

     – Колко от кого? От Джоузефците, които звънят ли?

     – От всичките тях – изяснявам раздразнено. – Ти имаш много приятели и сътрудници. В момента нали за нищо друго не говорят. И някой навярно нещо е споменал.

     – Изглежда няколко.

     – Са се женели за тебе – завършвам, просто защото да напомня за какво иде реч.

     – За тази, която прилича на мен – уточнява Ребека.

     – И как според теб това се случи? – питам настоятелно и директно. –  Мен ме е нямало, за да завоювам твоето сърце, или ти просто си предпочела тях... него пред мене?

     Тя ми хвърля убийствен поглед, след което заявява:

     – Всичко е така, както беше, ясно?.. В училище бях с него, а после – с тебе. След това за кратко отново се срещах  с него. После се върнах при тебе. И се омъжих за теб. Нали така?.. Ти спомняш ли си тази история?

     – Няма никаква причина, за да…

     – Замълчи! – изкрещява тя разтреперена, но бързо се овладява.

     Пауза, в която въздуха трепти от напрежение.

     После Ребека казва със сравнително равен тон:

     – Спомни си!.. Ние сме в дома на моите родители. Те са на гости у леля Роуз за цяла вечер и ние на воля се отдадохме на чувствата, забравили за здравия разум...

     – Спомням си.

     – И тогава не ни се получи...

     – Да, помня...

     – Във всякакъв смисъл... включително и физиологично.

     Тук жена ми се обляга на гръб и продължава да ме гледа изпитателно, докато мен не ме осенява здравата мисъл.

     – Така-така... Стоп!.. Нима искаш да кажеш, че си забременяла от него?!

     – Не съм забременявала! – изджавка тя. – Поне не от него...

     – Да, зная... А тази, която прилича на тебе.

     Ребека ме оставя да се горещя две дълги минути, след което със сравнително спокоен тон продължава:

     – Болшинството Джоузефци… тези, които си спомнят за мене… искат да знаят как се е наложила съдбата ми. Искат да ми разкажат за децата, които никога няма да видя. И тем подобни дивотии. Този първият, който се обади… Джей Джей № 9 или 10 беше?..

     – Девет... – въздъхвам тежко.

     – Да, точно така, девятка беше. Та значи той се е развел с… по всяка вероятност с нея – Ребека  № 9. Те имат две дъщери. И по-голямата сега завършва Станфорд с отличие. Което очевидно за баща ѝ означава много.

     Пауза.

     – Хм... – леко клатя глава с две кратки повдигания на рамене.

     – Какво така въздишаш?

     – Не знам какво да кажа – едвам се отронва от устата ми.

     – Джоузеф Девети е наистина като болезнен трън под нокътя... Искам да кажа нахален, придирчив, саркастичен тип – признава тя. – Той буквално си мисли, че не ще мога да му устоя и ще го последвам където и да иде, защото по някакъв си начин ще съумее да се преобърне и преобрази, тъй като е прецакал нещата в онази, другата вселена.

     Сега вече знам какво да кажа, но просто преглъщам с полупритворени устни поредната порция тежък въздух.

     Ребека се изказва заради мене. Поклащайки глава, гледа в пода и говори:

     – Това е трудно за всички ни – за теб, за мен, за Матю... Да, Майк, тежко е не само за тебе. Повярвай ми, не само за тебе...

 

***

     На следващия понеделник Семюел не се появява в офиса и още преди втората почивка за кафе всички вече знаят защо. Втората му млада жена се преселила в хотел само на три пресечки надолу по улицата от дома им и ще живее там, докато нейното приятелче не я забере през огледалото за среща с нов живот в онзи свят, който по презумпция според описанието на мнозинството колеги, изглежда много по-съвършен от нашия.

     – Това същият Джей Джей ли е, на когото мисис Берг угаждаше и забавляваше оная вечер на приема? – попита някой.

     Нашият всезнайко поклаща отрицателно с глава и усмихвайки се, съобщава:

     – Не, тоя е новичък. Триста и нещо си.

     Джоузефците сега буквално се стичат като река от огледалото. Този фестивал вече не изглежда така увлекателно-оригинален като в началото. Не изглежда и просто абсурден. Не, той достигна стадий на непреходна тъпотия. Е, колко милиардери могат да бъдат натъпкани в един не толкова голям град? В кой момент на това петънце земя клъстерът от самовлюбени богати типове ще достигне нивото на критична маса и ослепителната светкавица ще изгори и убие всичко и всички наоколо?

     – А къде е сега Сем? – пита друг любопитко.

     – При своите адвокати – докладва всезнайкото. – Освен ако не се мотае във фоайето на хотела, в очакване на подходяща възможност да застреля Джоузеф с правилния номер.

     – Искаш да кажеш “с неверния”! – подхваща трети шегаджия и всички се смеят с мрачна усмивка.

     И тук някой без всякакъв такт лепва поредната глупост:

     – Ако се замислим, така може да се опари не само Сем.

     Внезапно всички се обръщат към мен с многозначителни погледи.

     След което същият този тип прави крачка напред и произнася “Майк!” с особен предизвикателен тон. Този нищожен мерзавец обичайно е твърде нисък за моя радар. Но днес определено го засичам. Той се озъбва в глупава самолюбива усмивчица и от някакви сънни дълбини възниква до ухото ми глас:

     – Какво прави жена ти?.. Ребека здрава ли е?

     Всички веднага напрегнато се наежват.

     – Това пък какво беше? – изръмжавам му в лицето. – Ти мислиш, че ще пусна някой от тези Джоузефци да нахранят рибите?

     Гаднярчето не може да сдържи ехидната си усмивка, дяволито намига и подхвърля:

     – Нали така, Майк, ако хубавичко помислиш, значение има само един Джей Джей...

     Вместо отговор, аз се изплювам на земята. Не, няма смисъл да си цапам ръцете с тази отрепка и да устройвам кърваво зрелище на зяпачите в офиса. Отеглям се с високо вдигната глава и оставям копелдака да се разплуе в самодоволната си глупава усмивчица.

 

***

     В обедната почивка решавам вместо натъпкване с храна, да се занимавам с тежести. Но преобличайки се и влизайки в спортната зала, се отказвам от своята идея. Четирима Джей Джей бягат рамо до рамо на кростренажорите, а пети извайва коремните си мускули. Движенията на бегачите са еднакво плавни, но най-близкият Джузеф е по-пълен и забележимо по-бавен. Мен ме забелязва Джоузеф с коремните преси и ми маха с ръка, изразявайки с целия си вид желание да си побъбрим. Само че в момента съвсем не ми се дърдори с някого и затова се крия. Мигновено хуквам към съблекалнята, където по най-бързия начин отново нахлузвам костюма и вратовръзката, после изскачам бегом на улицата.

 

     През това време обичайната компания колеги вече обядва в новообновеното ресторантче зад пазарния площад. По пътя натам аз забелязвам минимум трима Джей Джей. Единият зад волана на спортен кадилак, вторият се изнизва от тъмночервена лимузина, а третият дава интервю на кръстопът пред тълпа чуждестранни кореспонденти. Ушите ми долават самодоволните му думи:

     – Да-да, аз чудесно си прекарвам времето тук...

     После изчаква, за да преведат фразите му на чужди езици, след което добавя:

     – Дори ми остана време да посетя дома на моето детство. Така че, да, това действително беше много приятно пътешествие...

     Нашите погледи за миг се срещат, но в очите на този Джоузеф няма и най-малък намек, че ме познава.

 

***

     Ресторантчето е набито до козирката от посетители. Нашата компания, бутаща се с лакти, се е сгушила около малка масичка в дъното до тоалетната.

     – Какво тук става? – питам аз, намествайки се отстрани, почти извън масата.

     Някой ме сръгва и ми сочи с лакът.

     Ресторантът е разделен с полупрозрачен параван. Втората половина на залата е пълна с Джоузефци.

     Различавам някои лица, слушам еднакво звучащи гласове и внезапно всички Джей Джей избухват в неудържимо утробно кикотене. Сервитьорките и главният разпоредител се носят насам-натам, стараейки се така, че именитите гости да останат доволни. Сервитьорката, която по-рано беше моята лична дългокрака Хелън, сега не ме забелязва и ситни към паравана с еднакви чаши с вода върху подноса. Тя ме заобикаля странично с гръб и се плъзга нататък, а един от колегите ми пита:

     – Ти приключи ли с нея?

     – Да, омръзна ми – отговарям, убеждавайки сам себе си.

     Те се закикотват просташки и тук някой подхвърля:

     – В бара вече има места, момчета...

     Но откривам, че никак не ми е до глупави шегички и съвсем не ми се яде тука. Затова излизам на улицата и се отправям назад към офиса.

 

     По пътя влизам в павилиона за палачинки, защото нямам ни най-малкото желание да се връщам по-рано на работа.  Сядам на пластмасовия стол, ям палачинка с диаметър на капака на канализационна шахта и игнорирам потока от пешеходци навън през витрината.

     Когато вратата се отваря, пиюка мъничко звънче.

     След третото или четвъртото пиюкане, познат глас произнася:

     – Майк!

     Преглъщам последното парче палачинка, ловко сгъвам салфетката, така че всичките трохи да останат вътре в нея. После разчитам номера на ризата. Петстотин Четирийсет и Пет. Косо хвърлям поглед на лицето пред мен и мачкам салфетката с трохите.

     – Видях твоята снимка – съобщава ми този Джей Джей. – Ти нали си Майкъл Коен?

     – Е, и?..

     Протяга се ръка, която съзнателно пропускам да стисна. Тогава той ми казва с най-голяма сериозност:

     – Ние бяхме на по десетина години и се бяхме покатерили на голямата плачеща върба зад училищния двор.

     Спомних си тази върба.

     – Е, и какво, де? – питам и усещам, че едвам сдържам нервите си, за да не му нанеса съкрушително кроше право в наглия остър нос.

     – Аз ужасно се страхувах от височината, а ти – не. Все се изкачваше по-нависоко и по-нависоко…

     Тук го поглеждам право в лицето. В печалните, ококорени очи и зяпнала уста.

     – Така-аа... и какво е станало?

     Но той може само на един дъх да изрече:

     – По дяволите, колко е чудесно да те видя отново, друже!.. Не, наистина, страшно се радвам...

 

***

     За последен път ги видях заедно на рождения ден на Ребека, когато тя навършваше трийсет и пет. Ние с нейната сестра спретнахме за “старицата” вечер-сюрприз и можете сами да се досетите кой от нас изпрати особена покана на Джей Джей. Аз конкретно узнах, че той е тука вече след мезето и тостовете. Ребека се отправи в тоалетната и все не се завръщаше, така че отидох да видя къде е и какво се е случило. Бившите влюбени стояха в коридора пред входната врата на Немско-Американския клуб, който бяхме наели за празника на жена ми.

     – Ей, младежо! – извиках аз. – Току-що ли се добра до заведението?

     Той ми хвърли бляскава усмивка и произнесе “Майк!” с преиграно дружелюбен тон.

     – Не, просто вече се сбогувам.

     – Не те видях вътре – констатирах с престорен съжалителен тон.

     – Аз бях в задните редове и само наблюдавах като зрител – обясни той.

     После блесна със същата 24-каратова усмивка на Ребека и добави:

     – Както вече казах, моите поздравления. Вечерта беше прекрасна.

     – И наистина – промърка моята жена, обвивайки със силна прегръдка талията ми.

     – Щастливка си ти – каза ѝ той.

     – И то много – съгласи се тя, усмихвайки се мило насреща му.

     Вълна от сладкодумие, но в мен се прокрадваше само една мисл: “Не е зле тоя да се разкара по-бързо!” А когато вратата след Джоузеф се затвори, аз съумях да кажа само едно – с яростно отчаяние:

     – Ех, тази твоя... услужлива сестрица!

     Ребека ме жегна с поглед, след което произнесе не гръмко и рязко:

     – Знаеш ли, Майк, изглежда обичаш всичко да транжираш на мънички парченца... Доволен ли си, когато с дребните си подозрения изпортиш иначе една такава удивителна вечер?..

 

***

     На връщане вкъщи по пътя ми изниква един неголям и непривлекателен бар. Той идеално ми пасва със своето местоположение, също и с факта, че милиардери едва ли в него ще се набият, тъй като посетителите вътре се интересуват единствено от евтина бира и кèно³.

     В този уютен задимен полумрак прекарвам повече от два часа. И докато се добера обратно у дома, у мен възниква такова усещане, че света сякаш като цяло напълно ме устройва, а самият аз, може би, мъничко съм развеселен.

     Ужасно се прозявам и твърде ме мързи да вкарам колата в гаража, затова я зарязвам направо на улицата. Опитвайки се да напипам ключалката на входната врата, ключовете се изплъзват от непохватната ми ръка и ги изтървавам на земята. Налага ми се да коленича, да не кажа даже да лазя, за да ги вдигна, и в този момент, когато с мъка се изправям отново на крака, входната врата сама се отваря.

     От другата страна на решетката стои Матю. Той е вбесен и съвсем почервенял.

     Аз допускам глупост като му казвам:

     – Нещо зле ми изглеждаш.

     Той е на границата да избухне. Виждам как гореща кръв бие в неговите напрегнати слепоочия и чувам първите думи, изтръгващи се през свитите му устни:

     – Къде си… ти… По дяволите, татко!

     – К'во, к'во? – фъфля с натежал и отпуснат език. – Нещо не е наред?

     Очевидно всичко не е наред. Но вместо да обясни каква катастрофа е станала, Матю пита:

     – Видял ли си мама?

     – Мама?!

     – Ти поне... поне спомняш ли си лицето ѝ? – изръмжава той.

     Този тон на собствения ми син не ми допада. Но се старая да запазя самообладание и равновесие, след което повдигам чело с надежда, че очите ми са трезви и ясни. Тогава с глас, който ми се струва, че звучи разсъдително, го питам:

     – Тя още ли не се е прибрала вкъщи?

     Момчето нервно размахва ръце.

     – Ами, не!.. Не се е!

     Не зная какво повече да кажа.

     С отчаян накъсан глас Матю си признава:

     – Така се надявах... по дяволите, татко... мислех си... мислех, че тя е била с тебе...

     Поглеждам часовника си. По-точно казано втренчвам опулени очи в циферблата, тъй като механизмът на времето внезапно ме обърква. После по някакъв начин ми се отдава да изразя предположение:

     – Може... да са я задържали на работата?

     – Да, ама не!.. Аз звънях.

     “Ха, – мисля си, – хъм!”

     Най-накрая Матю отключва решетъчната врата и ме пуска в дома.

     – Днес тя трябваше да си дойде по-рано. Ние се гласихме да отидем за покупки...

     “И това разправя момче, което избухва само при мисълта, че ще го засекат с майка му в магазина!” – мисля си озадачен.

     – ...е, звънях ѝ на мобилния... няколко пъти, но тя не го вдигаше. Позвъних и в работата ѝ, но ми казаха, че вече си е тръгнала. Още в пет...

     Поглеждам отново часовника. Премигвам с едното око и се опитвам да го фокусирам. С мъка едва успявам да констатирам какъв час ми сочат стрелките. М-да-аа... Няма лъжа, няма измама – сега е почти девет. Как ли е станало толкова късно?!

     Изведнъж Матю ми изкрещява:

     – Къде беше, да му се не види?!..

     – Съвещанието се провлачи – лъжа аз. Неубедително.

     Но тук ме ободрява отделянето на адреналин в кръвта и на мига съобразявам къде може да бъде Ребека.

     – На кого ще звъниш? – пита ме Матю.

     – На леля ти Рут.

     – И си мислиш, че тя е при нея?

     Не, не мисля. Обаче казвам:

     – Не е изключено – подхълцам и се тупам в гърдите. – Уверен съм, че е така... само да си намеря телефона... Къде ли се е дянал?..

     – Е, да се надяваме – въздиша Матю и ми подава моя мобилен. – Беше го изтървал на изтривалката пред входа... сигурно докато си лазел, за да отключиш.

 

     Рут вдига телефона след първото позвъняване и аз я питам директно:

     – Ти знаеш ли къде е тя?

     През обикновените вечери гласът ѝ е малко по-нисък от този на Ребека. Но сега ми звучи почти басов и леко напрегнат – не съвсем сърдит, както би ѝ се искало, а по-точно уплашен. Тя пита: “М-майк?..” – защото аз забравих да ѝ се представя, после изхлипва и казва:

     – Да, зная къде е Бек... Просто така се случи.

     Изчаквам секунда, след което изстрелвам:

     – При тебе?

     Балдъзата отговаря:

     – Беше.

     Тогава, преди да можем да забравим кой ръководи разговора, добавя:

     – Да, между другото, те намериха втвърдяване. Но изглежда, че не е късно да го премахнат.

     Не веднага съобразявам за какво всъщност разговаряме. След това ме обхваща искрено облекчение и си отдъхвам:

     – Какво пък, добре. Просто прекрасно.

     – Благодаря.

     Рут подсмърча с нос и казва:

     – Не ми е позволено да ти кажа къде е отишла… Майк, чуваш ли ме?

     – Не ти е позволено да ми кажеш. Аха... Това го разбрах.

     – Позвъниха ѝ. И тя замина преди около час.

     – И не можеш да ми кажеш къде е отишла?

     – Не. Обещах ѝ.

     – Много мило от твоя страна, Рут... Така-така... А ще кажеш ли къде?

     – Не мога, Майк.

     – Тогава въобще за какво иде реч?!

     – Ами за това – Рут шепти в слушалката, – че ти се питаш: “Къде може да отиде жена ми, така че да ме заинтересува това?”… И тогава ще разбереш къде. И ние ще можем да затворим слушалките. Така устройва ли те?..

 

***

     Надолу по булеварда именията са повече. И по-разкошни. И при някои съседи на Джоузеф тревните площи се простират буквално на мили, докато не се добереш до масивните порти, сякаш си в дворец. Но на нашия Джей Джей е присъща една такава подкопаваща простота. Неговата скромна “виличка” се състои от трийсет стаи – всичко-на всичко! Намира се съвсем близо до улицата и е направена от прости тухли. Единствено люстестият ѝ шѝферен⁴ покрив я издава, че тази къща не принадлежи на някой бедняк. В града всички до един знаят неговия адрес и всеки поне веднъж е преминавал покрай този дом. Ако не се смятат няколкото скрити камери – няма никакъв намек за настоящо обезпечение на безопасност. Направо да повярваш, че ако завиеш по дъгата на алеята пред дома и позвъниш на вратата… а нея ще я отвори самият хазяин в любимия си износен домашен халат и с петдневна набола четина на лицето…

     Ето такава една илюзия...

     Но днес вечерта тази фалшива достъпност не присъства дори и в спомена. На пет пресечки от дома на Джей Джей улицата е преградена и дежурни полицаи спират моя автомобил. Най-едрият от тях чука по вратичката и когато спуснах стъклото, напъхва главата си вътре:

     – Сър! – проговаря той с излишна вежливост. – На тази ли улица живеете, сър?

     Той прекрасно знае, че не живея тук. Аз не се вписвам в това кътче свят и всичко в мен крещи доколко той ми е чужд. Въпреки това ми се отдава да отвърна с подправена фамилиарност:

     – Джоузеф… Мислех да се видя с него.

     Горилата си поема дълбоко въздух, приготвяйки се да ме отпрати по-далече. Но тогава ми хрумва да кажа:

     – Всъщност... търся жена си. Тя се казва Ребека Коен. Те с мистър Джейкъбс са стари приятели и, разбира се, ако позвъните и попитате, ще узнаете, че тя е там, и… ъ… Ще позвъните ли?

     Великанът ме измерва с поглед и се отдалечава.

     Съжалявам, че не забрах със себе си Матю. Той вероятно вече би се разплакал от ужас, че ще загуби майка си, и сцената щеше да изглежда много по-убедителна. Но аз повтарям и повтарям на себе си, че напълно вече е достатъчно и един уплашен.

     В този момент приближава друга горила – един от охранителите на Джей Джей. Видът му е мрачен. Почти гневен. Но той ми прави знак да подкарам колата като уточнява:

     – След три пресечки вдясно ще видите свободно място, където може да паркирате. Оставете в колата всичко, освен себе си. Ясно ли се изразявам, сър?

     По-разбираемо няма накъде.

 

     Обещаното празно място вече ме чака. Що се отнася до останалата широка част на улицата и почти всички дълги алеи са пълни с лимузини, мерцедеси, спортни поршета, отряди от скучаещи шофьори в униформа, и аз се питам как се отнасят съседите към проточилата се вече месец вечеринка на Джей Джей. Или той на всички тях добре е платил? Впрочем изобщо не е толкова странно, особено след като адвокатите и лекарите рядко печелят толкова, колкото обикновено си придават вид.

     Последното имение блести с разноцветни светлинки – гирлянди от електрически лампички висят по дърветата, а наоколо е така светло, като че е ден. Един от малкото островчета на сянка хвърля поредния охранител. Той ме назовава по фамилия:

     – Мистър Коен?

     Кимам положително.

     – Ето, сър. И не я снемайте! – предупреждава ме, забождайки на ризата ми разпознавателна картичка. – Желая ви приятно прекарване.

     – Аз търся съпругата си – бързам да си призная. – Случайно да знаете къде мога да я открия?

     Охранителят, изглеждащ повече на треминатор – огромен и с безизразно лице, отрицателно поклаща глава.

     – Извините, такава информация не мога да дам... – и тук посочва с ръка. – Почти всички гости са в градината зад къщата. Наляво и по осветената пътека, сър...

 

     М-да, Джей Джей не се е обзавел с чак толкова внушително имение. Но малко хора си дават сметка, че той притежава няколко àкра⁵ прекрасна горичка и добре ухажвани тревни площи, които не могат да се видят откъм улицата. Поляната, непосредствено зад дома, по величине съвсем не отстъпва на цяло футболно игрище. Тя е ярко осветена и гъмжи от човешки фигури – основно от фигури на Джоузефци. Но дори и да знаеш предварително какво ще видиш, това не спестява учудването ти. Аз изпитвам и удивление, и ужас: в някое отношение – вълнуващо очакване, а в друго – почти паника. И става още по-зле, когато стотици еднакви гласове ми викат “Майк!” с искрено дружелюбие.

Навярно съществува такава алтернативна вселена, където се обръщам с гръб и бягам. И разбира се, ще се наберат цял букет реалности, в които изпадам в опияняващо безумие и алкохолен делириум. Но в този свят няма да се предам, гледайки как от всички страни приближава едно и също познато лице, и всичките питат: “Как си, Майк?.. Къде пропадна, Майк?..  Чудесно изглеждаш, старче, защо не се присъединиш към нас?.. Искаш ли нещо за мезване, Майк?.. Още едно питие, а, Майк?.. ”

     Приглушената светлина е достатъчно, за да се разчетат номерата. Погледът ми подскача от гърди на гърди, а после очите ми се заблескват и аз се провирам между тълпата, избягвайки досадните въпроси и чинии пълни с лакомства за угощение. Красиви жени, млади и не вече толкова млади, във вечерни рокли с изрязани гърбове и ниски деколтета или в развлачени спортни костюми, висят всяка от тях на рамото или ръката на своя конкретен Джей Джей. Вглеждам се поред в техните щастливи лица. И търся своята жена.

     “Значение има само тя – говоря сам на себе си. – Останалите тук са нереални. Във всеки случай в моята, вътрешна вселена...”

     – Хей, Майкъл!

     Отърсвам чуждата ръка от рамото си, но тя отново се полага на него. Тежко.

     – Майк! – вика ми поредният Джоузеф.

     Обръщам се и хвърлям предупредителен поглед на нахалника, след което почти машинално поглеждам този мулти-говорещ номер, пришит към ризата му.

     “Девет”, прочитам наум.

     И втори път – пак същото.

     Очите ми пламват, горят.

     Врагът ми се усмихва със самодоволно пренебрежение. И точно със същия тон ми казва:

     – Изглежда нещо те тревожи? Какво има, Майки?.. Лични неприятности, а?

     – Къде е тя?! – подпалвам аз.

     – Какво, какво?.. Ти не знаеш къде е тя?!

     Гледам следващите фигури, задържайки поглед на всяка висока блондинка.

     – Майк – мърка лукаво наглецът и се облизва, – ти не обръщаш много внимание на своята жена. Тоест, ако не знаеш, тя къде е…

     И ето тук кипвам и нахвърлям на копелето.

     Искам да го съборя, да го размажа, да му разквася носа и устата, но рядко работя с юмруци. Джей Джей № 9 успява да блокира с лявата си ръка и приема на нея моя ритник, устоявайки на нозе. После ме удря. Не зная защо, но в неговите ответни удари има нещо жалко. Въпреки че са рядко силни, почти злобно съкрушителни, но в тях са вложени разяреност и несъобразителност. Разбирам, че иска да ме положи на земята. Но той е доста по-нисък от мене, богат, дребен и хилав, и изглежда като глупак на глупаците. Най-накрая ме уцелва под брадичката и ме зашеметява леко. Следват два бързи удара в корема. Само че това съвсем ме озлобява, а и на практика порабих доста с коремните преси, така че удари в тази област добре издържам. Погледнато отстрани в тази тупаница аз изглеждам като пасивна жертва. Джоузеф Девети някак си съобразява, че няма смисъл да ме бие в стомаха и се прицелва в лицето ми, но аз ловко се отклонявам назад, за да пропусне. И тук просто бутам мерзавеца, който се просва по гръб. Тогава скачам, настъпвам го здраво по гърдите и му изкрещявам в изкривеното, объркано лице:

     – Къде е тя, кучи син?!.. Казвай къде е жена ми!!!

     Една ръка ме стиска за десния лакът и го дърпа.

     – Ей, Майк! – говори ми познат глас зад гърба. – Ребека не е с тях.

     Оглеждам се през рамо и очите ми изкачат на челото.

     На ревера на измачкания бледожълт ленен костюм е пришита обикновена черна единица. И нейният притежател ми се усмихва с широка усмивка. След това с тих категоричен глас още веднъж произнася: “Майк”.

     Нашият Джей Джей ми казва:

     – Махни крака си!

     Още веднъж повтаря:

     – Бъди добро момче и си дръпни крака! Дай на беднягата да си поеме дъх...

 

***

     Ние не прибързано преминаваме през гигантска библиотека, покрай старинни книги зад стъкло и компютърни монитори, пръснати навсякъде. Тишината е почти неразрушима. Възхитителна. Но аз питам с гръмлив раздразнен глас:

     – Къде е Ребека? – даже сам себе си чувствам доста ожесточен.

     Но в момента не ми е достъпен гласа на разума. Джоузеф ми се опулва насреща и мълчи. Тогава избухвам:

     – Тя е дошла тук да се види с тебе, така значи!.. Така ли е?

     Той поглежда своите книги.

     – Не, Майк. Тази вечер не съм виждал жена ти.

     – К-какво-о?!.. – задавям се от бяс и изненада.

     – Но тя е тука – продължава той, отново повдигайки към мен очи.

     На лицето му се появява изражение, което възможно е – а може и да не е – усмивка, и продължава да ми говори:

     – Аз зная съвършено точно къде е тя сега. И абсолютно ми е известно какво прави в момента.

     У мен започват да се тресат ръцете. И ето именно защо нервнича.

     – И така, интересно ли ти е, Майк, откъде зная това?

     Аз шептя с последно издихание:

     – Да… разбира се…

     Разцъфва топлата му самодоволна насмешлива гримаса.

     – Номерата – обяснява той, потърквайки простата черна единица с показалец. – Във всеки от тях е скрит чувствителен микрофон, а също предавател и радиомаяче, които не се изключват дори и за секунда... Всяка казана дума напълно се записва. Както и точното местоположение на моите гости.

     – А те... знаят ли това? – мигам с очи.

     Джей Джей още по-широко се ухилва.

     – Разбита се, че знаят. В това е и същината на целия план. Сделките. Собствено казано целият смисъл на това сложно, самостойно и достойно за похвала начинание.

     Принуден съм да си призная:

     – Не разбирам – казвам, – що за план?

     Джоузеф само се усмихва и подканя:

     – Ела тук, Майкъл!.. Искам нещо да ти покажа...

 

     Зад библиотеката се извива стълбище, което води към мазето, а след това още по-ниско. Във всичко усещам мириса на напрегната новина. Стоманената врата се охранява от двама пазачи и половин дузина камери. Охранителите казват “сър!” и прилагат до лявата подмишница на Джей Джей някакво странно уредче. После отново казват “сър!” със забележително голямо оживление и отварят вратата, пускайки ни в огромна ярко осветена стая.

     – Какво са направили с тебе? – едва изговарям смаян и разтревожен.

     – Освен номерата – пояснява той, – всеки от нас има под мишницата имплантиран миниатюрен чип, който ни помага да се въздържаме от измамни игри и афери, а ако ни намерят мъртви и съблечени голи…

     – Както убития Джей Джей № 88 – подсказвам аз.

     – …нас незабавно ще ни идентифицират, аха, абсолютно вярно. А след анализиране записите на гласовете ни, убиецът ще бъде разпознат и почти веднага арестуван.

      Джоузеф уморено присвива рамене и поклащайки с глава, си признава:

     – Това беше трагедия и пълна изненада. Честно казано, никога не бих считал стария Шапирò за отмъстителен съпруг.

     – А мен ме смяташ?

     Джоузеф Първи претегля моите думи, изследва лицето ми и без да отговаря, продължава:

     – Ето тук. Разреши ми да ти покажа своето огледало... Ела, виж!

     По гърба ми пробягват ледени тръпки.

 

     В далечната стена е вдлъбната ниша и това, което отдалеч изглежда на бяла мазилка, се оказва сребристо трепкаща гладкост, разсечена на по-тъмни вертикални ивици. Всяка лента бележи друга вселена, още една Земя. Бях чел за това устройство и се бях нагледал на фотографии. След преминаването всеки Джей Джей трябва да съхрани портал до своята Земя. Само така може да му се гарантира надеждно връщане обратно в неговата реалност. Но изображение в натурална величина би погълнало неимоверно количество енергия и ето защо почти петстотин вертикални сиви щрихи обграждат в рамка блестящата среда на тази фантастична вещ.

 

     Ако не се броим ние двамата, залата е абсолютно празна.

     – Никой не преминава – констатирам аз.

     Джей Джей кимва.

     – Всичко вече достатъчно се усложни. Освен това взетата от нас проба, е практически идеална.

     – И така, в какво се заключава твоя велик план? – настоявам на конкретен и ясен отговор.

     – Всички тези други господа Джейкъбс – казва той, – помисли за тях. Помисли на каъв риск се решават, за да дойдат тук... на нашата Земя.

     Червена извита линия пресича белите мраморни плочки на пода и той ме спира пред нея.

     – Представи си, например, терористична бомба или секундно падане на електрическото напрежение. Всичко, което кара огледалото да се изключи, за тях ще се превърне в катастрофа. И как в безкрайния океан на хиперевселената те ще могат да намерят обратен път към себе си вкъщи?

     Не разбирам съвсем към какво клони и затова мога да гадая само по лицето му.

     – Но това са само шепа Джей Джей, които видях – продължава той. – Те са забогатели, добили са определен успех. Но в същото време са загубили любими жени или са били измамени от приятели, на които безусловно са се доверявали. Твърде много от тях са изпълнени с усещане за крайна безнадежност, несигурност, каквото изпитват само много богатите хора. И ето, идват тук, за да пообщуват с тези, които разбират всичките тънкости на тяхното положение, а докато това се случва, аз натрупвам материал. Моите сътрудници и оборудване ми помагат да пресъздам техните житейски истории до най-малки подробности... Ами, както онзи път, когато ти се возеше в жълтата лимузина. А Джоузефците разправяха за стария кинотеатър. Спомняш ли си?.. Това са безценни сведения. По-скъпи от диаманти или пакети с акции за такива като нас... В кой момент живота им се е объркал? Покрай какви талантливи хора са минали на своята Земя? На кого се доверяват, кого обичат и за кого и защо, връщайки се у дома, трябва да наблюдават с особена бдителност? И тем подобни неща...

     – Аха-аа... значи – загрявам най-накрая, – ето каква била работата – Джейкъбс помага на Джейкъбс!..

     – Засега, да – събеседникът ми кимва и повдига рамене. – Но след десет-двайсет години огледалата страшно ще поевтинеят. Действително, ще станат много по-евтини и достъпни за всекиго. И ако не могат все още да си ги купят, почти всички ще могат да ги ползват под наем. Това, с което тук се занимавам, ще стане обичйна практика, повярвай ми, Майк... Е, ако не пътешествия от Земя на Земя, то във всеки случай – обмяна на знания. На опит... Дори на мъдрост.

     Не знам какво да кажа.

     – Помисли за сина си. За Матю – обяснява Джей Джей. – Само след някакви си петнайсет-двайсет години той ще има възможност да влезе в зала с огледала за обществено ползване и ще узнае от своите “алтер его” дали е избрал най-доброто занимание за себе си.

     Тръпки ме побиват по цялата кожа. Инстинктивното ми недоверие и паника обаче отслабват, отстъпвайки място на искрен и пламенен интерес.

     – Ти само помисли – повтаря той. – Помисли какво може да постигне нашата мъничка Земя, ако ѝ се отдаде да избегне половината от бъдещите грешки.

     – Като те слушам излиза, че това начинание с егоманията е крайно благородно и благодатно дело.

     Джей Джей само се смее.

     Аз за последно го питам:

     – Къде е Ребека?

     – Когато го направих последния път, така де, кокато се  връщах от едно далечно пътешествие в друга вселена, жена ти седеше в кухнята ми и разговаряше...

     След това, за да стане всичко пределно ясно, той ме дърпа за лакътя и казва с невисок вежлив тон:

     – Знаеш ли, Майк, аз срещнах най-малко поне двайсет Джей Джей, които се опитваха да ти отмъкнат Ребека. Там, в техните светове, искам да кажа. И знаеш ли колко успяха?.. Опитай се да отгатнеш.

     – Всички? – мрънкам аз.

     – Ъ-ъ... – Джей Джей клати отрицателно глава.

     Пауза.

      След нея с отчаяна надежда промълвявам:

     – Половината?

     – Нека да се ограничим с един – заявява той. – Само една Ребека те напусна, но и тя после отново се върна при теб.

     Чувствам себе си слаб, грохнал, щастлив и най-големия идиот от идиотите.

     – Един от последните Джей Джей премина през портала днес следобед – обяснява моят събеседник. – Та на неговата Земя твоите родители загинали в автокатастрофа. Ти си бил на деветнайсет. Унаследил си, значи, дом и акции на IBM, и той... така де, сиреч аз съм ти направил делово предложение в най-съблазнителна светлина. .. А защо по някаква си причина там сме станали пълноправни партньори, а тука не се получи?.. Хм, странно!.. И вече повече от двайсет години сме преуспявали във всичко. Да, във всичко. После теб те е сграбчил рак на правото черво и преди два месеца си починал... Ето защо този Джоузеф позвъни на балдъзата ти. Той те търсеше. И искаше само да те предупреди относно това, какво те очаква – или не очаква – в твоето бъдеще.

     – Ребека с него ли е разговаряла тук... в кухнята? – едвам с въздишка изговарям.

     – И още с шестима други Джей Джей на партито, твои близки приятели, които, честно казано, те превъзнасят до небесата.

     Той се усмихва и добавя:

     – Тази среща аз я уредих. Като неголяма услуга спрямо вас двамата.

     – Благодаря… – въздишам тежко.

     Джей Джей само продължава да ми се усмихва насреща. Дребен мишок с широко самодоволно хихикане. Но нещо все още не е изказано.

     – Какво? – нервнича аз.

     – В хипервселената нищо не единично – пояснява той. – Ако ти си милиардер на някоя Земя, значи си милиардер и на милиард други.

     Оглеждам се в сребристото огледало.

     Джей Джей ми прави знак да се приближа до апарата, обяснявайки:

     – Богатството е въпрос на късмет, Майк, а късметът е неизбежен.

     Аз се каня да прекрача през червената светеща черта, но премислям, отдръпвам се назад и му казвам:

     – Не. Така не мога.

     – А защо?!.. Нима не ти е любопитно да узнаеш кой ще те погледне оттам?

     И тук му казвам, каквото искам.

     Очите на Джоузеф стават огромни като корабни илюминатори и той извиква, плескайки се по челото:

     – Мамка му!.. Защо по-рано не се досетих?

 

***

     Ребека беше плакала. За това свидетелстват почервенелите ѝ очи и подпухналите бузи. Втурнала се в залата, тя ме прегръща, почти увисва на врата ми, и притискайки устни към ухото, тревожно ми шепне:

     – Трябва да отидеш на лекар. Още утре. Обещай ми!

     – Обещавам – промълвявам и я галя по косата. – Ш-шшшт... недей да плачиш! Обещавам ти.Твърдо...

     Тук тя изхлипва, поглежда през рамото ми и посочва с глава:

     – Това ли е то, същото?

     – Ела, да вървим... – казвам ѝ и я целувам по челото.

 

     И поемам ръката на жена си, превеждам я през червената линия и се доближаваме до огледалото толкова близо, че то може да ни възприеме в цялото ни сложно единство – два живи уникални организма, вървящи ръка за ръка, поверявайки себе си на фантастичните бездни на хипервселената.

     Леко гъделичкащо усещане, трясък от статично електричество, миризма на озон.

     Внезапно огледалото започва да отразява и ние виждаме как нашите отражения ни се усмихват.

     Те не са облечени като нас, а в черен смокинг и дълга вечерна рокля. И едното, и другото отражение – с не съвсем обичаен фасон. Но у тях са нашите лица, нашите души. Нашите собствени изумени усмивки...

     Аз вдигам ръка, за да помахам за поздрав.

     И другият Майкъл повдига ръката си със същото движение и в същия момент.

     И тук двете жени хващат махащите ръце със своите и обръщат съпрузите си с еднакво силни движения. И сега аз поглеждам само моята жена, само нея. Гледам красивото ѝ безупречно лице. И се удивлявам на простата неизбежност на късмета.

 

=========

© Tyto ALBA

 

     ¹ “Ето къде е заровено кучето” (фразеологизъм) – различни етимологични версии: 1) идиома от немски ез.: Da liegt der Hund begraben!, букв. пр.: Там лежи погребаното куче; 2) поговорката идва от стереотипния отговор на старейшините на любопитните въпроси: къде е погребано кучето на някой си австрийски рицар от 16 век – ерцхерцог Сигизмунд Алтенщайг – който според легендата е издигнал паметник на своя четириног другар, спасил някога своя стопанин от смърт с цената на живота си;  3) още по-стара версия – когато древните гърци решили да се сражават по море с персийския цар Ксеркс, те предварително качили на кораб старците, жените и децата, за да ги изпратят на о-в Саламин, и тогава кучето на Ксантоп (бащата на Перикъл) скочило в морето и заплувало след отдалечаващия се кораб. Добирайки се до Саламин, изнемощяло от умора, кучето издъхнало там, и според свидетелство на древния историк Плутрах, на брега на о-в Кимосем било погребано и му издигнали паметник; 4) според мнението на някои немски езиковеди този израз е създаден от иманяри, които от суеверен страх пред нечистата сила, която уж пази всяко съкровище, не смеят директно да споменат целта на своето търсене и започнали да говорят за “черното куче”, а под самата дума “куче” се подразбирало дяволът и сакровищетo – по този начин изразът “ето къде е заровено кучето” придобива смисъл на: “тук е заровено съкровището”, “намерих, каквото исках”, “докопах се до същината на въпроса”, “такава била значи работата” и т.н., т.е. във фигурален смисъл човек често търси причината за даден проблем и след като я открие, има чувството, че е попаднал на съкровище.

     ² “При прочие равни условия” (лат. Ceteris paribus) – често използван в  процесите анализ и синтез латински израз, означаващ “при допускане, че всички други условия, освен (по-рано) посочените, остават непроменени (идентични)”; кратката му формулировка е “при равни други условия”, “при прочие равни условия”; значение – 1) този израз се използва като указание, че дадена промяна има точно определено следствие, ако другите фактори, също влияещи върху следствието, останат непроменени (константни); 2) казано с други думи, изменят се само изследваните явления и взаимовръзки, а всички останали явления и взаимовръзки се приемат за неизменни.

     ³ кèно (англ. kèno) – хазартна игра с числа (една от най-старите известни игри, наречена още “китайска лотария”), тип бинго или лотария, която е много популярна в съвременните казина (вкл. и онлайн); в нея участват 80 номерирани топки и игрален фиш, на който играчът трябва да маркира от 1 до 20 числа – печелившата комбинация се състои от 20 числа – и колкото повече в залога на играча са съвпаднали числа, толкова по-голяма е и неговата печалба.

     ⁴ шѝфер (нем. Schiefer – шѝста, шѝстова скала – особен вид метаморфна скала) – обобщено (разговорно) наименование на облицовъчни стени и покривни строителни материали;  най-често под шѝфер се разбира азбестоциментов шѝфер (плоски и вълнообразни азбестоциментови листове) или шѝстови плочки (един от най-скъпите покривни материали); при правилно монтиране, експлоатационният му живот може да достигне 200 и повече години – именно този естествен покривен материал покрива покривите на някои древни замъци в Европа; плочките от шѝфер се изработват на ръка и имат квадратна, правоъгълна или закръглена форма, от една страна, и като цяло наподобяват форма на “опашката на бобрите”; шѝферните (шѝстови) плочки могат да бъдат плоски или леко вдлъбнати.

     ⁵ àкър (англ. acre; международно обозначение: ac) – английска мерна единица за площ, използвана в редица страни с английска мерна система (напр. във Великобритания, САЩ, Маями, Либерия, Австралия, частично в Канада и др.); възлиза на 43 560 квадратни фута или приблизително на 4047 m² (малко повече от 4 декара).