Тя е за другите... Пространството между панелните постройки се изпълни с
настъпващото утро. Очертанията им станаха по-ясни. Тук-таме светна някоя друга
кутийка. Появиха се дървета, които някога са били със самочувствието на значими
създания, а сега са малки на фона на човешките творения. Защо Господ позволява
това? Защо постоянно съдаваме неща, до които изглеждаме малки и уязвими, и
накрая смазани от пресата са собствените си творения се превръщаме в техни роби,
подчияваме им се и те задвижват съзнанието ни. Изгубихме се между етажите... А
утрото настъпва бавно. Сякаш уморено от пробиване на път между мъртвите зазидани
зад изолации душици. Кукуригане ....?!? на петел!!! Амаче неестевно звучи тук.
Толкова неестествено, че никой не му обръща внимание. И той като дърветата е
станал малък, но за разлика от хората се подчинява на природата си... А утрото
продължава... Блъска се в стените, разлива се по асфалтирания път, присяда на ...