Откакто поех първия си дъх, баща ми ме учи, както неговия баща и така от незапомнени времена. Той ми казваше: "Сине, човек винаги има избор. Истинският мъж сам прави избора, а не чака някой да избере вместо него. Истинският мъж избира да бъде този, който трябва да бъде и прави това, което е редно, независимо какво ще му коства. "Отне ми много време докато разбера какво се опитва да ми каже. През това време той ме научи на много други неща. Посвети ме в бойните изкуства. Направи от мен воин.
      Един ден разбрах какво се крие зад думите, но баща ми вече не беше до мен. Истината, пропита с ирония е, че именно смъртта му ми даде нужния тласък да разгадая не само посланието. Странно е, че понякога виждаме нещата ясни единствено през призмата на болката. Така стана и с мен.
      Любимото ми време през деня е неговото начало. Кратките мигове, когато слънцето бавно се подава над хоризонта и огрява всичко с червеникави лъчи. Все едно пречиства земната твърд и всички твари, бродещи по нея, така че независимо какво се е случило през нощта, животът да продължи изпълнен с надежда и нови сили. Едно ново начало. Затварям очи и вдишвам свежия въздух. Уединението ми бе прекъснато от един глас, който ми се стори така далечен.
     - Киузо, ела. Викат ни за последни указания. Пак има промяна в плана. - ми каза гласът.
       Взех шлема си, прибрах катаната и тръгнах след мъжа. Да, бях дошъл тук, както и всички останали, по една причина - да се бием. Строихме се, а отсреща ни гледаше врагът - решен колкото нас да спечели, прекалено горд и смел за да отстъпи. Тези така почитани добродетели са причината да сме изправени едни срещу други, а също те са и общото между нас. Дадоха ни заповед и с боен вик се хвърлихме настървено напред. Секунди преди сблъсъка в ума ми отново изникнаха думите на баща ми. Та нали те бяха причината да съм тук, сега. Колкото  се приближавахме, толкова повече усещах, че инстинктите контролират действията ми. Нямаше страх, нито време за мислене - всичко стана светкавично бързо.
         Бавно започнах да идвам в съзнание. Закашлях се. Тя ме наклони настрани, за да не се задавя и ми подаде кърпа. Когато я отдръпнах, видях кървави петна по бялата кърпичка. Тя я взе от ръката ми. Внимателно ме нагласи да легна отново и сложи мокра кърпа на челото ми. Пред очите ми всичко бе размазано. Стараех се да се съсредоточа. Оглеждах се с надеждата да разбера къде се намирам, какво се е случило, колко време съм бил в безсъзнание. Опитах се да стана, но тя ми направи знак да не го правя. Аз я послушах и се отпуснах на земята. Въпросите продължаваха да изникват в съзнанието ми все повече и всичките без отговори. Погледът ми се избистри. Огледах се около себе си, търсейки нещо познато, нещо, което ще ми помогне да си изясня какво става.
         Вдясно от себе си видях шлема си и двата си меча-ваказаши и катана, оцапани с кръв. Пред очите ми започнаха да се появяват и изчезват познати образи. Може да се каже, че това е първата ми битка, тъй като досега все ме разпределяха или при стрелците, или в запас, или на разузнавателни мисии. Сега за първи път бях в челните редици, така да се каже. Всичко бе  точно както си го представях и едновременно съвсем различно.
      Двете армии яростно се впиха една в друга. Отвсякъде долитаха стонове, писъци. Повалях враг след враг. Виждах агонията, изписана по лицата на ранените. Прескачах труповете. Изведнъж замръзнах на място - усетих остра и силна болка, но не можех дори да извикам. Непознатият воин изтръгна меча от гърдите ми и продължи напред. Силите ме напускаха. Затиснах раната си с една ръка, но бе прекалено дълбока. Погледнах надолу, все още недоумяващ какво ми се бе случило. Дрехите и ръцете ми бяха оплискани с кръв - чужда и моя. Паднах на колене. Тогава я видях за първи път. Доближи се до мен и когато тръгнах да падам, ме хвана нежно. После загубих съзнание.
         Сега си спомних. Сега разбрах всичко. Погледнах я и прочетох в очите и, че разбра какво искам да и кажа. По някакъв странен начин усещах, че не е нужно да казвам каквото и да било, че ме разбира. Тя изобщо не приличаше на създадените за нея представи. Бе младо момиче. Имаше гарваново черни  дълбоки очи и  дълги коси. Дългата и черна рокля леко се влачеше по земята зад нея, но се виждаше, че е боса. Сякаш не ходеше, а се носеше. Макар хората да се страхуват от нея, да я проклинат и отъждествяват като зло, в нея нямаше   и следа от ужас, ярост... Не бе жестока, нито мрачна. Не причиняваше болка, а  я притъпяваше по някакъв странен, дори вълшебен начин. Не носеше обещание за спасение, нито надежда, но присъствието и вдъхваше спокойствие. Тя се приближи до мен, простря ръцете си над мен и затвори очи. Когато ме погледна, разбрах, че е настъпил момента. Чух стъпки и гласове, които се приближаваха бързо. Сега, след като знам истината за нея, ми се искаше да я споделя, за да донесе утеха на всеки човек от всяка раса   на Земята. Отправих безмълвна молба към нея. Но тя ми отговори по същия начин, по който е и винаги ще отговаря на хората, стигнали до тук, откъдето няма връщане - отказа ми. Това бе нейната тайна. И привилегията да  знаят тази тайна имат само тези, при които тя е дошла. Гласовете се чуваха все по-силно. Молех я да ми позволи да говоря с идващите. Исках само миг. Един кратък миг, но достатъчен да кажа това, което искам. Вече са съвсем близо. Мога да видя лицата им. Поемам си дъх. Дърветата са разцъфтели. Из въздуха се носи сладък аромат. Пролет е. Навеждат се над мен. Разтварям устни и... единствените думи, които успях да изрека, бяха тези на баща ми. Тя хвана ръката ми. Те си тръгнаха. А толкова исках да им кажа. Исках да разкажа на някого за нея. Нищо. Един ден тя ще отиде и при тях. При всички тях. Тогава ще я познаят, както аз и много преди мен са направили. Ще разберат, че не е трябвало да се страхуват. Тя ще ги успокои. Смъртта ще донесе покой на всички."