Наближаваха. Мета усети как единият ù клепач почна да „играе” – това я притесни. Тя беше суеверна, а и не бе само от това – от малка знаеше, че примърдва ли неколкократно някой мускул, където и да е по тялото ù, нещо се случваше – винаги, и то нещо значимо. Основно следваха земетресения – по цял свят. Това знаеха и всички от семейството ù. Много пъти я бяха карали да запомни кога къде по тялото е имала крампи и да го съпоставя с мястото, на което неизменно съобщаваха в новините, че е имало земетресение. Досега винаги се случваше. Самата тя вярваше, че има тази дарба или каквото би могло да се нарече, но никога не прояви желание да навлезе по-дълбоко. Имаше го и толкоз. Но понякога, макар и рядко, това посочваше нещо важно и лично за нея и то неизбежно ставаше и се оказваше наистина значимо. Сега, пред това което предстоеше да извърши, я заяде смътна тревога.
– Ще настинеш, да знаеш! – обади се Антон.
Тя затвори на мига. Нищо не каза – само леко се смъкна в седалката.
– Какво ти е, защо ...