Тя се страхува само от градушките - 6
Антон я връхлетя изневиделица. Ключовете издрънчаха проглушително в краката ѝ. Бе я изпреварил, с два дни само я бе изпреварил…
***
Ту се събуждаше, ту се унасяше отново – тъй сладък беше този унес – сякаш нещо хем я люлееше, хем дърпаше надолу в някаква черна и лъскава дупка, като черното на сцепена на две буца кюмюр. И там ù беше хубаво. Но когато започнеше „пропадането”, имаше усещане, като че тя самата е този лъскав въглищен къс и една кирка съвсем ритмично я разцепва на дребни, лъскави парчета… Мета хем искаше да се събуди, хем нещо хипнотично я държеше в омаята да си нищо в нищото.
Беше будна, ясно долавяше всяка дума отвъд вратата – говореха в коридора.
– Понякога ми се струва, че се оправя, че нещата се случват и изведнъж тя отново, как да кажа, изчезва. Изчезва в мълчание, сякаш не ме познава, не само мен – всички и спи, и спи. Знаеш – силна е и…, добре че бях дошъл да говорим за Александър – така я и намерих… абе, какво да ти кажа – като ...