ТЪРСЕЩИЯ

"Постави, Господи, стража на устата ми"

Пс. 140 : 3

"Защото ако нашето сърце ни осъжда, колко повече Бог, понеже Той е по-голям..."

Йоана, I Посл. 3 : 20

"Шепот и трясък се редуват; Читателят трябва да овладее онтологията на предчувствието."

Гастон Башлар

"Поетика на пространството"

"Кой лък ще е отправил някога стрелата, която съм? Коя целта сред висината?"

Хорхе Л. Борхес

"Не вярвам, че изкуството може, без да изгуби, да бъде това единствено убежище..."

Ив Бонфоа

Обичаше да рисува. Търсеше баланса между колорита и линията с неизчерпаема и находчива фантазия, стигаща до отчаяние. Усещаше момента, когато картината вече изпълваше своето предназначение, когато постига себе си и всеки допир с молив или четка отнема, вместо да привнася, разрушава или връща към началото, когато всичко е било съвършения порив да се започне, да се отплава, още една педя и още една една между кораба и кея, дълбока и спокойна вода, която вече не е твоя, раздяла, от която не боли толкова, понеже обещава. Едно друго пристанище - готовата картина, от която отново започва да се отдалечава, бавно и с лице към нея, като към бряг, докато гърбът му опре в стената, откъдето съзерцава едновременно с удовлетворение или възхита, умора или униние - този предълъг миг, често траещ часове, докато от отсрещния ъгъл на стаята празните струпани платна започват да скимтят и тихият им вой става все по-непоносим, като на животни, които трябва да нахраниш.

Възхитата и огромната празнина след нея се редуваха толкова често, че всичко това започваше да го уморява. Тази мощна пулсация поглъщаше всичко останало, наподобяваше вълна, върху чиято повърхност се полюшваха всички останали неща от ежедневието - разговорите с приятели, все по-редките разходки без цел, целувките по устните на една обичана - все по-кратки и някак леки и разсеяни, припряното вървене и оня постоянно дебнещ като хищник поглед - да не би нещо да остане незабелязано, да се изплъзне детайла или лекото помръдване, които, разбира се, означават много, а за опитното око именно това е мигновената и деликатна покана да се взре в същината или в истината, които рядко, но милостиво предоставят тази с нищо несравнима възможност на посветения. Това го уморяваше и все по-често се питаше има ли смисъл да продължава така. Знаеше, че притежава великолепна техника и фантазия, с помощта на които изпълваше платното си - виденията обличаха своите обеми и почти винаги резултатът отиваше много по-далеч от намерението, и това ново и друго "аз" отсреща, дори би го произнесло, ако би имало тази възможност. Ако всичко това хранеше благодатно духа и сетивата му и му предоставяше просто, спокойно, хармонично и дори атавистично равновесие, ако умората и изтощението очакваха единствено заслужената и благодатна почивка на труженика, нещата биха стояли по друг начин. Но винаги след това зейваше смътното, далечно и задълбочено отсъствие на следващата картина, на следващото лице, което той вече очакваше, чийто поглед предусещаше и вече всеки отложен миг се превръщаше в отговорност и вина, в почти съдбовна небрежност и леност, а после в неистово нетърпение, които започваха да изсмукват силите му и да помрачават ентусиазма.

Всяка следваща картина беше всяка следваща врата - можеше да влиза и излиза, посещавайки непознати и никому принадлежащи стаи на собствения дом и това бе най-истинското и силно усещане.

Все по-рядко рисуваше - все по-самотен в един безпричинно голям и все по-празен дом, от какъвто в действителност не се нуждае. Чужди му бяха стаите, чужди му бяха и вратите. Стигаше му една единствена, през която да може да изскочи на открито, да потича или легне в тревата, под слънцето или дъжда, които толкова пъти вече е рисувал, в които се е взирал докато го заболят очите, наместо да се остави топлите или мокри струи да го докосват в шемета на една истинска игра, на едно лъчисто и безопасно преоткриване на допира, да се подчини на истинските им лица, които не изискват и не дебнат. Да се съгласи, че съществуват и извън неговото съзнание и амбиция да ги притежава почти онтологически, да ги освободи от бремето да бъдат негови, а той - техен, да прекъсне връзката между тези две насрещни огледала, отразяващи се едно в друго, дори с тази виртуозна и безкрайна, но безсмислена и обречена лекота на всяко пресътворяване. Да им признае достатъчното основание да съществуват, да се съгласи веднъж завинаги с все по-упоритото и уютно подозрение на своето сърце, че никога няма да порасне повече от тях, че е щастие, наистина, да може да ги вижда и посочва, да усеща върху плещите си меката и блага тежест на едно надмощие, на едно почти свещено превъзходство, което не тежи и не унижава.