"Всичко започна в деня преди да започна първи клас. Живеехме на село. Вече бях на седем и трябваше да почна училище. Помня как по-големите от мен деца, преди да почнат училище, трябваше да идат в града с родителите си, за да се подготвят. Чаках с нетърпение този ден. И ето, че дойде. Сутринта мама ме събуди и тръгнахме към селската гаричка. Хванахме влака. Пристигнахме в
града и мама ми купи всичко необходимо - дрехи, тетрадки химикали. Бях много радостен, вече се чувствах голям. Обаче не предполагах, че връщането ще е съдбовно за мен. Качихме се на обратния влак и потеглихме. В купето ни седна една млада жена. Помня тогава какво изпитах в момента, в който я видях. Никога няма да забравя черните ù коси, които се спускаха около врата, бялата кожа, очите ù, устните ù. Беше горещо и тя беше облякла тънка рокля. Когато седна и прехвърли единия си крак върху другия, за момент видях бедрата, изящните ù бедра. Тогава, аз, седемгодишният хлапак се влюбих. Не можех да спра да я гледам, просто не можех да се наситя на красотата на тази жена. Дойде време да слизаме. Не можех да повярвам, че и тя слизаше на нашата гара. По целия път до у нас вървяхме зад нея и аз се любувах, докато тя продължи нагоре по пътя. Бях разочарован, че повече може би няма да я видя, предполагах, че има роднини в селото и скоро ще си замине. Тъкмо се бях влюбил, а вече изживявах горчилката на любовта, имах чувството, че сърцето ми е разбито. Затова беше безкрайна радостта ми, като на другия ден в училището в класната стая ни чакаше тя. Тогава научих името ù - Емилия. Току-що завършила института, 24 годишна, предложили ù работа в нашето село и тя приела. Чудех се на акъла ù, как може да се забута на село, но пък бях радостен от решението ù. Всеки ден я виждах в училището и със всеки изминал ден все повече се влюбвах в нея. Затова бях толкова съкрушен, когато разбрах, че ще се омъжва за кмета. Но въпреки това, аз продължавах да я обичам. Завърших четвърти клас и трябваше да сменим учителката, но аз стоях постоянно на коридора, за да мога да я видя, когато минава. Нижеха се годините една след друга, но моята хлапашка история не отшумя. Имаше красиви момичета в моя клас, млади дами, коя от коя по-хубава, но сърцето не пита... а моето туптеше само за Емилия. О, да, само при мисълта за това име се разтапях. Дойде денят, в който трябваше да спрем да ходим на училище. Мразя го и до днес този ден. Това за мен означаваше, че вече много рядко щях да имам възможността да виждам моята любима. Затова вечер минавах покрай тяхната къща и я гледах.
Един ден, бяхме канени на сватба, комшията женил големия си син. По традиция, събра се цялото село. Там беше и Емилия и съпругът ù, така омразният ми кмет. През цялото време я гледах, гледах я как танцува, как се смее, как отмяташе с ръце косата си от своето лице. Няма да забравя никога, когато се прибрахме вкъщи и тате ми завъртя един шамар във врата. Помня и думите му "Не те ли е срам, бе! Млад мъж си станал, пък нея да заглеждаш. Няма да заглеждаш чужди жени! Не мисли, че не видях как я изпиваше с очи. Познавам го тоя поглед, аз така гледах майка ти преди да я искам. Тя е женена, пък и много стара за теб". Укорителните думи не ме засегнаха толкова, колкото това, че баща ми казваше истината. Тя бе на 35, какъв шанс имах аз, но въпреки това виждах в нея само красота. Все още бе толкова красива, колкото и първия път, когато я видях.
Получих повиквателна за казармата. Оставаха ми две седмици преди да замина, и както всяка вечер, минах да погледам моята любима. Но тази вечер бе различно. Тъкмо се наслаждавах на изящността на Емилия, когато влезна кметът. Почнаха да се карат за нещо и после той почна да я бие. Колко бесен бях, когато видях това. Той биеше това красиво създание, налагаше това красиво лице, без капка жал. Цялото ми същество искаше да влезне в къщата им и да отрежа ръцете на
това животно. Но само стиснах зъби и се прибрах, не можех да гледам как той биеше любовта на живота ми. Цяла нощ не мигнах. Трябваше да кажа на моята любима какво чувствам към нея, трябваше да ù призная, че още когато я видях преди 11 години в онзи влак, аз се влюбих в нея, исках да знае, че друга не съм искал, друга и насън не съм пожелавал, само нея...
Реших на другия ден да излея душата си пред нея. Това мое решение се оказа пагубно за много хора. Сутринта събрах смелост и почуках на вратата. Тя отвори. Беше доста изненадана, когато ме видя. Без много да се церемоня, започнах да ù казвам колко много я обичам, как стоях на коридора в училище, за да мога да я виждам, как не мога да спра да мисля за нея, как силно я желая. Тя ме погледна мило, хвана ме за ръката и ме поведе към спалнята. Нищо не ми каза, нищо
не ми проговори, само ме въведе в брачното си ложе. Там аз усетих за пръв път вкуса на любовта. Докато сваляше дрехите си, аз стоях на леглото, не знаейки какво да кажа, после тя седна до мен, погали лицето ми с нежните си ръце, погледна ме и впи устни в моите... О, миг блажен, нима това е истина, а не сън. Нима това се случва, тя, моята Емилия, отвърна на чувствата ми. Започнах да я любя. През цялото време не можех да се наситя на устните, на кожата ù, не
можех да се наситя на цялото ù тяло. Сякаш изживях сбъднатата си мечта, 11 години чаках това да стане, знаейки, че никога няма да се получи, но ето, че има Господ отгоре. Той бе отвърнал на молитвите ми. Но, както казват, пълно щастие няма, и се чу скърцането на входната врата.
Изплаших се, Господ ми е свидетел колко много се изплаших, но не за мен, а за нея. Ако той разбереше, тя щеше да страда. Избягах и побегнах към вкъщи. Татко ме погледна строго и каза "Дано не си направил някоя глупост". Но той сякаш прочете в очите ми, че не съм го послушал, сякаш знаеше, че съм направил това, което ме бе предупредил да не правя. След 2 часа дойде полиция, разбиха вратата и ме закопчаха. Не казах нищо, мислех, че просто са разбрали за прелюбодеянието ми с Емилия и ще изям един здрав бой, но това щеше да е прекалено хубаво, за да е истина. Извеждайки ме, видях плачещата ми майка и разочарования поглед на тате. Полицаите му казали къде съм бил и какво съм правил. "Защо не ме послуша! Ти опозори цялото семейство! Вече не си ми син!". След като ме закараха в полицията, разбрах всъщност за какво съм там. Така и не разбрах как оня мръсник е разбрал, че съм аз, сигурно тя му е казала. Тогава той побеснял. Бил толкова заслепен в яростта си, че я удушил. Отнел живота на моята любов, но обвинил мен"
- Остатъка от историята я виждаш, тук в затвора съм...
- Но, но ти не си я убил! Не трябва да си тук. Трябва да кажеш това пред съда! Ти не си убиец! - каза развълнувано хлапето, което беше пристигнало днес в килията му.
- За какво?
- За да си свободен!
- За какво, хлапе, за какво да излизам... - отговори тихо старият затворник. - За какво да съм на свобода, баща ми се отказа от мен, съкруших майка си, опозорих семейството си, заради мен и моята глупост, единствената жена, която съм обичал някога, е мъртва. Само ако бях послушал баща си, сега тя щеше да е жива, а аз нямаше да нося този срам.
След това двамата съкилийници, си легнаха. "Не съм предполагал, че любовта може да бъде убийствена и то в буквалния смисъл на думата" - мислеше си младият престъпник. След това се обърна и заспа.
© Сираков Мирослав Todos los derechos reservados