Имаше едно малко градче из зеленините на Родопите. Там живееше малко, сладко и много умно момиченце на име Мария. Тя обичаше природата, животните и всяко същество да се каже. Мария бе момиче на седем години, чието семейство беше много бедно, едвам намираха пари за храна. Тя имаше майка, баща и двама по големи братя. Майка и беше на легло след нейното раждане. Баща и едвам намираше работа и пари за храна. Заради това, че нямаха възможност за нищо двамата братя на Мария никога не бяха посещавали училището. Малкото момиченце имаше голямо желание да учи. Сама бе научила буквите и цифрите. За себе си знаеше много неща.

Един ден седна пред баща си и му каза:

- Татко, аз тази година нали ще съм първи клас?

А баща и с насълзени очи и отговори:

- Не Мария, съжалявам нямаме възможност за дрехи и чанта и за куп неща, нали виждаш едвам намирам пари за хляб.

Мария толкова се обиди и се разочарова и почна да крещи:

- Как така, на детска градина не съм ходила, а сега и на голямото училище няма да ходя. Какъв баща си? Батковците ми нямат желание да учат и за това не ги интересува училищният живот, аз поне имам желание, искам да уча. Говорѝ с кмета да ми помага. Не виждаш ли татко тръпката в мен, аз умирам за книги, за училищния звънец, моля ти се искам да уча искам.

След тези думи на момиченцето баща ѝ още повече се развълнува и заплака.

В днешно време все още се намираше такива деца жадни за образование. Мария виждаше училището като свой дом, всеки ден отиваше пред училището и си представяше как влиза в класната си стая и как слуша урока през устата на учителя.

Един ден Мария пак наблюдаваше училището и се чу един мъжки глас:

- Здравей, какво правиш тук да не си избягала от час и сега да те е страх да се върнеш в клас?

Мария уплашена отговори:

- Аз, не ходя на училище, но тази година съм първокласничка.

Мъжът ѝ отговори:

- О, колко хубаво значи ще си в един клас с моята дъщеря, сигурен съм, че ще се разбирате прекрасно.

Мария сведе глава и почна да плаче.

Непознатият мъж се учуди и каза:

- Недей де, защо плачеш какво стана?

Мария отговори:

- Баща ми няма пари, за да ме прати на училище, много сме бедни, а аз имам огромно желание да уча. Училището за мен е като семейство, като моето бъдеще. Искам да уча, да стана грамотна, да помагам на хората. Знам, че само ученето ще спаси хората. Колкото сме по грамотни и знаещи толкова повече ще си помагаме и ще можем да оцелеем.

Непознатият мъж беше учуден и не можеше да вярва в такова време да има такива деца жадни за училище. Чудейки се каза:

- Знаеш ли, аз кой съм?

Мария отговори:

- Не!

- Аз съм директорът на това училище. Ще говоря с баща ти и ти ще учиш тука.

- Но ние нямаме..., тъкмо каза Мария, директорът я прекъсна и продължи:

- Давай да ходим у вас!

Те пристигнаха в дома на момичето. Директорът и бащата на Мария водиха дълъг разговор и накрая се разбра, че Мария ще учи. Директорът обеща, че всички разходи принадлежат на училището и, че той иска само тя да учи и да си сбъдне мечтите. Мария тъй беше щастлива и доволна само казваше: "Ще уча, ще съм първи клас". Ето, че дойде време за училищния звънец. Мария беше с новите си дрехи готова за училище. Тя смело премина под венеца направен за първокласниците и влезе в класната си стая с думите, ще успея, ще уча, ще съм гордостта на България.

Директорът и бащата на Мария гледаха с възхищение на нея как тя влиза с усмивка и с голямо желание към класната си стая. Баща и знаеше, че нейната дъщеря ще успее в живота, защото и той дълбоко в себе си вярваше на това, че училището е светлина и в края на тая светлина има сбъднати мечти и красиво бъдеще.