Учителят Сън-нь седеше в удобна поза и съзерцаваше глъбината си; а очите му се спускаха към горещия хоризонт на пладнето. Тънката бреза иззад лявото му рамо се беше привела над него, но така и не го докосваше. Глъч и тропот прогласиха околността и група ученици изкачиха хребета, като наобиколиха в тесен кръг учителя Сън-нь.
- Наставниче – рекоха те, – питахме се и размисляхме, кое е туй, дето в жената най-струва и най се цени?
Учителят Сън-нь нито рече нещо, нито показа, че нещо е чул. Тънката бреза, и тя остана безмълвна и непотрепна: на човека ли напомняше, той ли на нея се бе оприличил.
- Наставниче – отново подеха учениците, – отговори събрахме, един от друг по различни, ала признаваме еднакво неточни. Някои рекоха – усмивката, тя е жената, други се вглеждаха в очите, тях предпочетоха, трети на женската грижа се спряха и нея възвеличиха, а четвърти единствено в любовта жената пожелаха да разпознаят. Така съгласие помежду си за нищо не постигнахме, освен да качим хребета, тебе да пи ...