Идвам със сенките, бягам нощем, движа се сам, сред зеленикави нощни дървета, сред вой на подивели, неспящи кучета. Бягам бързо, движа се тихо, убивам безкомпромисно. Знам, че имам правото да отнемам. Не се отличавам сред тълпата. Идвам неканен и си тръгвам сякаш след неспокоен сън. Дарявам вечност и хубави спомени от един безмислен, безцелен , изживян бързо и напразно живот. Знам как да отнемам и да го направя бързо, и безболезнено.

Назначиха ме преди няколко години. Помня първото си убийство. Беше гущер. Съвсем невинно отнех живота му, сякаш на шега. Хвърлих ножа и той остана на вратата като нелепа декорация. Последваха гълъби, котки, бездомни кучета, а не след дълго и хора.

Имам принцип. Никога не наранявам невинни. За мен трудещ се, добър човек не заслужава ранна смърт, независимо какви са делата му. Ако душата му е чиста, ако мислите му са невинни, ако постъпките са аргументирани – не му отнемам дара, който е получил съвсем не по негово искане и негово желание.

Убивам само гадни копелета. Проучвам ги дълго, наблюдавам ги, сприятелявам се с тях, живея живота им, пия с приятелите им, сродявам се с тях, а после ги убивам, защото не заслужават нищо, от това което притежават.

Има хора, които живеят сякаш живота им е заслужен коледен подарък, винаги обвит в лъскав целофан и панделка. Не правят нищо, не полагат усилия, съсипват околните, минават сякаш окосената трева по пътя им и розите са задължителна част от интериора.

Прахта по обувките им винаги е от някой сритан преди това. Някой паднал, въргалял се в калта, която после е носел прекалено дълго, а тя е засъхнала по ръцете и панталоните. Прахта по обувките им е винаги от такива човеци.

Кръвта по ръцете им е винаги от удари по някой, който никога не е вдигал гарда, за да се защити. Кръв топла и алена, бързо потичаща, защото е незащитена.

Храната на трапезата им е взета набързо, винаги прясна, топла и недостъпна за простосмъртни.

Отношенията им са планирани. Жените са съвършени: кухи отвътре, изваяни отвън. Мъжете са кухи отвътре, подплатени отвън. Децата им са все още невинни, докато не станат на 7, тогава престават да бъдат деца.

Независимо колко поръчки съм поемал, нямало е разлика. Те винаги са еднакви, поради тази причина и на мен ми е все по-лесно да стана част от тях. Познавам маниерите им, начина им на говорене, мислене и действие. Никога не се чувствам гузен, когато ги убивам, защото те нямат нищо човешко в себе си.

Допреди месец!

Допреди месец можех да застрелям всеки кучи син и подла кучка, без колебание.

Новата ми задача бе да открия поредното новобогаташче, което бе продрусало половината си колеги, преди това състуденти, а много преди това и съученици.

Беше виновник за две изнасилвания, от едното, от които имаше син. Наложило му се да се ожени за въпросната девойка, защото нейните родители се оказали мастити адвокати и най-добрите приятели на баща му. Случаят бил потулен, а прекрасният продължил безнаказано живота си.

Парите нямали значение. Парите, когато ги имаш никога нямат значение. Те винаги придобиват такова, когато липсват.

Охолен, безразсъден, изпълнен с тежки престъпления живот, който трябваше да отнема без скрупули.

За целта трябваше да поухажвам жена му, да се сприятеля със сина му и да открия къде е, защото от седмици никой не беше чувал за него.

Децата интуитивно усещат добрите и лошите хора, преди да са проговорили още, когато единственото им изразно средство е плача.

Изненадах се, когато влязох безпроблемно в новото семейство, чийто живот скоро щях да объркам и малкото дете, което нямаше още 6 годинки ме прие сякаш аз съм негов баща. Не се разплака, не се дръпна, дори не се скри зад майка си, както правят повечето деца, с които съм имал работа.

Аз съм зъл човек, а това малко създание дори не потрепна пред зеления ми поглед и сключени вежди, пред множеството белези и бръсната глава. Сякаш индикатора му за лошотия беше счупен. Какво ли бе преживяло, за да не може да отрони и една сълза, за да не се разпищи пред злото, което стоеше насреща му.

С майката не беше трудно. Тя толкова много се нуждаеше от любов и ласка, че най-малките жестове я караха да изпада в овче умиление. Не беше глупава, но беше бита, унижавана и психически и физически. Отдавна загубила достойнство и самоуважение. Единственото за което живееше и искаше да получи бе усещането за любов.

Малка, нереална, крехка и неразбрана любов.

Дадох й я. Нямах проблем с това да се държа добре. Аз съм възпитаник на джентълмен и мъжкар и знам как да се държа с една жена. Доброто възпитание винаги се бърка с ухажване. Доброто отношение с любов, а качественото чукане с правенето на такава.

Изкарах месец с това поредно странно семейство, но от бащата нямаше и следа, а задачата ми ставаше все по неизпълнима.

Един ден, докато преосмислях по нататъшните си действия видях малкия да си играе със стар, механичен и много скъп часовник. Гледаше го втренчено и мигаше ужасен на всяка секунда. Чувах отчетливото тракане на секундарника, а детето реагираше сякаш стрелката го бодеше право в детското сърце.

- Какво е това малкия? – попитах.

- Татко- каза малкия.

- Моля?

- Татко, татко, татко, таткоооооо- изкрещя то.

Взех часовника и се загледах в него. Вътре баща му бягаше, опитвайки се да избегне стрелката на секундите, която всеки един момент щеше да отреже главата му.

Изведнъж часовника спря.

Подадох го на детето спокоен, че си свърших работата.

Малкият ме погледна право в очите. Дълго време не отмести поглед. Устничките му трепереха, а в малката ръчичка часовникът висеше на каишката си. Гледаше ме дълго, а аз не смеех да помръдна.

В този момент от очите му се отрони сълза. Една, единствена, голяма, солена сълза, която зае цялото пространство в стаята. Сълза, която започна да ме дави бавно и мъчително. В нея се плуваха всички жестоки побои над него, цялата мъка на сърцето му и обида, която бе събрала малката му душичка.

Въпросите защо баща му се държи така с него, нарича го копеле, завързва го за леглото, пипа го по „пипето” и му крещи, че ще стане боклук като майка си. Не можех да си поема дъх и се давех заедно със задуха му, астмата и алергиите, които имаше, заедно със страха да не го върнат там, откъдето са го взели. Бяха му казали, че е лош, защото заради него и майка му, и баща му са нещастни. То беше копелето, което правеше родителите си нещастни.

Солта изгаряше очите ми, защото не исках да го изтърва от поглед, защото се притеснявах, защо не диша. Давех се сред малкото му спомени, всички свързани с тъмния килер, в който трябва да стои, докато не се научи на уважение. Мислите ми прескачаха заедно със заекването му.

Погледнах го право в очите, питайки какво за бога се случва. Тогава то изтри сълзата, усмихна се и каза тихо:

-Часовникът се счупи.

-Да- отговорих утвърдително, поемайки го деликатно от малката му ръка. Вътре главата на баща му се търкаляше досущ като онези малки, метални топченца, които често слагат за украса в часовниците.

- Как попадна баща ти вътре? – не се сдържах да не попитам, макар ситуацията да изглеждаше абсурдна.

- Дядо го сложи. Каза му, че ако не престане да бъде лош, ще го затвори във времето и то ще му отнесе главата.

- И кога стана това?

- Дядо стана на звездичка и не успя да го сложи вътре, но след погребението аз взех часовника и много силно поисках времето да се върне назад, за да е пак жив, защото само той беше добър с мен.

На другия ден се събудих и видях, че татко е вътре. Часовникът не работеше, но аз помолих мама да го оправи. Той пак не работеше, когато ми го върна, но аз навих копчето отстрани и тръгна.

ДА! Когато часовникарят е сложил големите стрелки гадината само се е разхождала, минутите са го притискали, но секундите му видяха сметката.

Детето бе подарило на баща си последни, силни изживявания.

Бях тръгнал да убивам, но се удавих в сълза.