Замислих се - не ми се стоеше в къщи. Тези 4 стени -как беше възможно да са едновременно големи като крепост и малки като клетка, мислех си. Не, определено не ми се стоеше в къщи. Може би ми трябваше малко време, може би разходка - да, разходката беше добра идея. Набързо облякох спортни дрехи и излязох. Входната врата се хлопна зад мен, заключих и слязох по стълбите. Беше вече 9 вечерта и се беше смрачило, но тава не ми попречи на гледката... ”Гледка?” - ще си кажете вие. Да, точно така - гледка. Заедно със стълбищната врата за мен се отвори един друг свят - по-шумен, но и по-тих... Един свят, поглъщащ мислите ми, свят, в който лунната светлина валеше като нежен пролетен дъжд, чиито капки леко докосваха лицето ми, а вятърът ме галеше сякаш с пеперудени крила. ”Господи, красиво е!” - бяха последните думи, които минаха през ума ми, преди изцяло да се потопя в океана на вечерта.
Ходех като че ли по вода или не, не вода
, а мека трева - точно така в онази вечер твърдият асфалт се преобрази ...