Стоях и се наслаждавах на ароматния вкус на сутрешната чаша кафе, загледана в листата на измръзналите лози, тихо потопена в божествената тишина и спокойствие, които се бяха възцарили около мен. Селският въздух се просмукваше във всяка моя тъкан, оставяйки онова носталгично чувство, което ни жегва винаги, когато си спомним за сантименталните и ценни сами по себе си неща, които са оставили траен и незаличим отпечатък върху живота ни. Вятърът полюляваше леко дърветата на двора и виждах как шишарките целуват дребните снежинки, капещи от свода на овдовялото небе. Зелената ръждясала врата и малката ограда, боядисана в същия този животворен и успокояващ цвят, ми се струваха толкова скъпи и незаменими в този момент. Аз знаех че никога повече няма да отворя тази врата,а милата ми баба да излезе от простата си, замазана с прясна вар къщурка и да ме дари с онази топла и мека усмивка, която само човек, изпълнен с дълбока обич и признателност може да почувства… Никога отново нямаше да поема голяма глътка въздух, изпълнен с аромата на българското, на неговата история и изначални традиции, просмукани во веки веков от тази така скъпа за мен земя…
Кафето ми се стори горчиво в този миг, макар несъзнателно да беше отпило няколко едри солени капки от изморените ми от въздържание очи. Птича песен се обади от близката поляна и спечели вниманието ми върху себе си. Оставих студеното вече кафе, навлякох една дебела връхна дреха, останала от дядо ми и се упътих да намеря песнопоецът, който ме бе събудил от душевна агония. Бързо стигнах до мястото, където птицата бе разляла сърдечните си трепети в този ранен час. Тази трева, тези храсти, в които се бях крила толкова пъти, наслаждаваща се на безгрижното си детство и не предполагаща какво ме очаква в бъдещето! Дали не стъпвах за последен път тук?...
Неусетно бях поела по една пътечка, водеща към селската черква. Чувствах че Бог ме бе извикал сам, близо до себе си, за да ме приласкае, като загрижен баща, вперил неспокоен поглед в страдащото си от болка дете… И църквата беше някак празна в тази неделна януарска утрин. Само шума на дърветата, издигнали се, като титани над мен, прорязали небесната шир със своята величественост, донасяше бледи нотки на живот в тази скрита в шубрака част от малката горичка.Духовният храм ме притегляше със своята върховна смиреност и аромат на антични масла, свещи и тамян. Вратите му бяха леко открехнати и три лъча срамежливо подаваха своите главички, отправени към своя Създател.
Изкачих деветте каменни стълби и се озовах във вътрешността на зданието. Няколко свещички до иконата на Дева Мария все още премижаваха в необезпокоявания полумрак. Навярно някой бе идвал преди мен, за да се помоли, понеже пред иконостаса грижливо беше поставен букет кокичета, все още непокосени от студа, настанил се по тези земи. Прекръстих се несъзнателно и помолих Баща си да дари всеопрощение и подкрепа на страдащите си деца. Встрани от иконите, имаше три табуретки, поставени за онези, които искаха да постоят по-дълго в Божия дом. Макар и извънредно стари, те бяха постлани с умело изработени покривки, вероятно подарък от сестра Мина- работна женица, на около шестдесет, известна в селото с изкусните си изработки и с благородния си нрав. Почувствах нужда да постоя малко насаме със себе си и да се опитам да намеря отговор на всички онези въпроси, които ожесточено се надпреварваха за първото място в главата ми.Сега, когато стоях в скута на Бог, душата ми за първи път от доста време насам ликуваше. Чувствах се освободена от оковите, които ми поставяха хората около мен. Знаех че имам прекалено много работа, за да си позволя това, но изпитвах благотворното въздействие на молитвите върху себе си и не намирах нужните сили, за да се върна отново у дома и да продължа непосилното си пребиваване на място, където бях ежедневно заливана от язвителни нападки и, където никой не разбираше какво чувства в действителност изморената ми от човешката злоба душа.
Докато съзерцавах една полуунищожена икона на разпнатия Иисус, потопена в захласа на този тих извор на вяра и свобода, женски плач прокънтя в църквата и накара свещите да угаснат от почуда и ужас. Обърнах се, неосъзнавайки какво точно се случва, и съзрях фигурата на дребна прегърбена жена, облечена в черна дреха, с голям сребърен кръст, лежащ смирено на гърдите й. Понеже бях скрита зад една накъсана червена завеса, старицата вероятно не разбра, че не е сама в храма и продължи да плаче на глас, като малко дете, изливаща рояк молитви към светците около себе си. Може би теготите и несгодите в живота я бяха довели тук, също като мен… Може би и тя търсеше място за старата си побеляла глава, върху рамото на своя Баща, за да изплаче на воля болката, разкъсваща сърцето й години наред… Тя придвижваше с трудност сгърченото си от мъка дребно телце до всяка икона в малката стая и целуваше горестно светиите, прекръствайки се след всяка милувка, отправена към небесните ангели. От старите й, напукани устни се изтръгваха искрени молби, рисуващи останките от душевността на една жена, потопила се в самия Ад, но успяла да опази вярата в Бог цяла и неосквернена от земното зло. Молеше се за семейството си, но все по-често чувах как устните й шепнат слова за болната й дъщеря.Едри сълзи капеха от сбръчканото й лице, а главата й от време на време потъваше за секунди в черната престилка, сякаш срамуваща се да признае болката, която бе завладяла слабата й снага.
Мигом жената спря да плаче и отправи ръце към разпнатия Иисус, намиращ се на крачка разстояние от мен. Странно защо, тя отново не забеляза присъствието ми, макар и червената завеса да потрепери от вълнението ми. Слава Богу! Не трябваше… Аз нямах моралното право да подслушвам нейните сърдечни вопли без да имам нейното позволение за това. Състраданието ме караше да отида и да я прегърна, да я успокоя и да помогна, но една по-мощна сила ми заповядваше да стоя скрита и да наблюдавам драмата, разиграла се пред очите ми,безмълвно и сковано.
Сега старата жена стоеше на колене пред Всевишния, с очи сини, като небесата, безмълвно отпиваща гледката, открила се пред лицето й. Какво ли каза тази жена? С какво ли бяха осеяни пътищата на съдбата й?Защо ли бях убедена, че зад смиреното й безмълвие, се крие един съдбовен душевен монолог?... Това и до днес не знам…
Тя стоя така около десетина минути, а след това стана и излезе тичешком от храма, сякаш незнаен дух я бе изпъдил от него. Бях поразена… Стоях на табуретката от доста време, без ясна мисъл в главата ми. Внезапно изпаднах в неудържим плач…
Когато се поуспокоих, едно странно, непознато досега чувство се бе загнездило вътре в мен. Аз бях плакала за тази човешка душа, дошла в храма, за да изповяда на Бог всичко онова, което имаше нужда да сподели, без обяснителна причина, без нищо в защита на сълзите ми… Дали имаше пред кого другиго да открехне женското си неизменно право да излива болката си чрез солен и непресъхващ ручей? А може би само Той я чуваше…
Една монахиня от храма ме стресна с уплашеното си изражение. Явно се опитваше да проведе разговор с мен от известно време, а аз дори не бях забелязала присъствието й тук, до мен. Питаше ме от кога съм тук. Погледнах през един прозорец и вдълбах поглед в настъпилата нощ. Отдавна вече трябваше да съм се прибрала. Станах и излязох тичешком от храма. Приятната топлина, излъчваща се от стайната зидана печка, която се стелеше сред бедната стаичка вкъщи, бързо ме унесе и неусетно заспах.
Църковната камбана ме събуди на следващия ден. Но тя не беше напомняне за обредната служба на Божите служители, а съобщаваше на селото за смъртта на някого. Неспокойно усещана стегна гърлото ми. Махнах бързо завивката, с която баба ми ме бе завила снощи и отидох да я потърся. Тя стоеше на беседката с две свои приятелки, а едната ръкомахаше разпалено с едрите си, напукани от селския труд ръце. Правейки се на прилежна домакиня, започнах да бърша масата с една закърпена бяла кърпа и дочух едната от жените да говори за смъртта на някаква преждевременно полудяла вдовица, която отдавна била сама на този свят. От чутото, установих, че старицата е нямала деца, понеже съпругът й умрял по време на войната, а тя така и не се омъжила отново. Събрах чашите и отидох да ги измия в напуканата от студа циментова мивка. Болезнен проблясък ме накара да изпусна една от чашите на земята и да се затичам към храма.Когато се озовах там, тялото на мъртвата беше положено точно пред Разпятието, а отеца и помощничките му разчистваха положените в знак на уважение няколко букета кокичета. Монахинята от вчерашния ден явно ме бе познала, защото когато ме съзря погледа й оживено светна. Тя ми направи знак да се приближа към нея. Когато стигнах, монахинята ми се усмихна и ми подаде измачкан лист хартия с нещо написано върху нея. Почерка бе грозен, но очите ми лесно свикнаха с него, незнайно защо, и започнах да разбирам написаното:
„Коя съм аз да решавам дали съм постъпила добре или зле? Само Господ може това! Дори да имах шанса да върна времето назад, аз щях да постъпя по същия начин. А и какво всъщност съм аз? Една проста и нищо незнаеща пешка, която изпълни докрай заповедта на краля. Той бе призван да управлява без царица, но това не го сломи. Понеже Той е всевишен странник, бродещ по земята, която Сам сътвори, даде на слабите жената, за да им помага с нежността, която притежава само тя… Но не се тормози… Всичко ти е простено преди да бъде поискана прошка, преди да има нужда да бъде дадена такава… Видях ангела, скрит зад завеса от червена кръв и това ми стига! Аз съм гълъб, пратен от Него и смисъла на живота ми се сведе до едно прозиране отвъд човешките очи, отвъд кристалната обвивка на съчувствието, породено от божественото райско притегляне. Долетях до храм в черни одежди и бели,сбръчкани коси, защото го видях да свети с Господна милост и да утешава сълзи от свилена капка. Запях песента на ангела в него, защото той имаше лампа, прекалено искряща, за да прочете печата на Бога, отлят в сушата му… И той плака много, без да знае, че полива с благотворна вода изсъхналите корени на собствения си житейски път. А пътя възкръсна от гроба си, като бяло цвете и целуна небесата с възхищението на повярвалото в Нещото Нищо… Защото беше и ще бъде- Нещо и Всичко! „
Чух кикота на една жена, която бе доближила главата си до моята и бе прочела написаното. Тя мислеше, че мъртвата е наистина луда… Защото не бе видяла в написаното самата себе си… Аз си тръгнах без да промълвя и стон. Погледнах към ясното синьо небе и почувствах топлината на неговите ласки.Вятърът и тревата си играеха все така палаво, както вчера. Вратата на баба ми ме чакаше отворена, може би за последен път. Но аз бях усмихната, както никога досега. Вътре в мен живееше усещане за ангел … А това бе моето Всичко!
© Симона Гълъбова Todos los derechos reservados