Звездно семейство

            Ярката, топла светлина от недалечното Слънце огряваше Зелената луна и нейните многобройни големи и малки съседи.

            Те всички безкрайно обикаляха около огромната планета, привлякла ги в своето гравитационно поле от незапомнени времена. И бяха може би най-интересната и любопитна гледка в цялата им Слънчева система. Понеже някои от тези луни на практика бяха с формата на планети, а самата планета, около която обикаляха имаше повече характера и размерите на звезда. Поради факта, че бе газов гигант, тя изобщо не се въртеше като твърдо тяло. Така че едно пълно завъртане около полярните зони всъщност бе малко по-дълго от завъртането на екваториалните.

Слънцето, което огряваше тези обекти, с времето също бе променило своята яркост. Периодът на така наречената главна последователност при него бе към своя край. Тоест, тази звезда рано или късно щеше да се превърне в Червен гигант.

Но благодарение именно на тази повишена яркост на Слънцето се бе случил и най–невероятният, уникален феномен сред всички други любопитни феномени около Газовия гигант, останалите планети обикалящи около него и всички други обекти в района, в който бяха разположени.

            Поредицата от благоприятни фактори възникнали в Системата, времето и мястото, на което се намираха, както и също толкова изключителната, уникална и чиста вселенска случайност, бяха спомогнали за да се превърне възможността в реалност.

            Нещо невероятно и прекрасно се бе случило на една от луните около Газовия гигант.

Нещо, заради което вероятно цялата Вселена бе създадена и благодарение на което съществуваше.

Там из дълбоките океани, затоплящи се от повишената слънчева яркост на една от луните, се бе зародил ... живот!

Първоначално само като малки микроорганизми, живеещи долу във водата под дебелия многокилометров лед. Този нов, прекрасен живот малко по малко бе прераснал в неголеми, но издръжливи растителни и животински видове. Самите условия на планетата бяха започнали да се променят до неузнаваемост. Макар и пагубни за доста от обитаващите същества, тези промени спомогнаха за оцеляването и развитието на други. Като цяло природата постоянно ги пускаше през своето „сито” и ги оформяше все по–добре и по–добре.

            Постепенно разтапянето на водата доведе до появата на части от сухи континенти. С времето се появиха първите многоклетъчни, а  след тях и повече по- сложно устроени видове.

Докато не дойде и най–любопитният момент. Определеният от природата най–способен вид бе започнал да се развива по–добре, по–бързо и по–успешно от другите. През милионите години на развитие задните им крайници бяха закърнели, като остатъка от тях се бе превърнал в две тазови кости, а предните им крайници представляваха перки, служещи им за управление.

Важното бе, че този вид не само живееше, доминирайки над всички останали, но и бе започнал да изследва, учи и опознава за всеки и всичко около себе си. Бе започнал да мисли.

         Точно това правеше и сега един екземпляр от този вид. Той движеше плавно и елегантно своето вретеновидно тяло, плувайки надолу към дома. Връщаше се от научно изследователските центрове и лаборатории създадени на повърхността.

Внезапно с отлично развитите си сетива, Той усети лека промяна в околното състояние. Чу познат, лек честотно модулиран, пулсиращ звук. Някой приятел от неговия вид го викаше по име. Така, че Той реши да го разпознае с ехосонара си за всеки случай. Да, това бе неговият колега, работещ с него в болницата, който махаше ентусиазирано с перки, обяснявайки му ситуацията.

            Една от техните пациентки бе в последния си осемнадесети месец на бременност. Местната им група щеше да се увеличи с едно малко. За жалост, Той въобще не бе толкова ентусиазиран от новината. Понеже знаеше, че неговите задължения бяха далеч по ... различни, трудни и донякъде тъжни  за вършене, но същевременно бяха важни и значими за тяхната местна група, за техния  вид и Общество като цяло. Така, че те двамата имаха работа.   

След дългите часове на израждане, усилията на пациентката им най–накрая буквално или преносно дадоха плод. Като нейното отроче представляваше малко, не по-голямо от размерите на малък морски камък. Раждането протече почти без никакви проблеми. Така, че То се роди по нормалния за вида си начин – с опашката напред. 

Веднага след появата на своята рожба на бял свят, майката винаги инстинктивно докосваше своето малко с муцуна, побутвайки го леко нагоре - надолу във водата. Този инстинкт бе залегнал в съзнанието на всяка една женска. Някога, много отдавна, още в зората на техния вид, (когато Те все още имали бели дробове, а не хриле) майките избутвали своите малки до повърхността за да могат те да поемат своята първа глътка чист въздух.

            В реда на нещата бе, скоро след това и То самото да може да се движи и плува свободно заедно с майка си. В някой хубав, слънчев ден и То също можеше да има свои собствени малки щом достигнеше в периода на полова зрялост.

Но всички тези варианти за бъдещия живот и възможности пред малкото сега не  зависеха от него. Затова Той го пое от перките на родителката, която изпрати своето новородено с тревожен и притеснен поглед. От този момент нататък, бъдещето и  съдбата на малкото бяха изцяло в Негови ръце.    

            Още от началните стъпки на прадедите им, от първите смели и мощни махове с перки, техният вид бе започнал да изследва и опознава не само своя собствен свят на Зелената Луна, но и нещо много повече от това.

Освен шанса за живот, Природата им бе предоставила и друг прекрасен, невероятен подарък. Уникалното химично съединение, благодарение на което Те както и всички други живи мислещи създания съществуваха – водата.  

Прекарвайки целия си живот във нея, още от зората на вида им и от както съществуваха, Те знаеха, че Водата е в Тях и Те са във Водата.  Осъзнаваха, че тя бе не само обикновено химично съединение, даряващо им живот. От момента на своето раждане Те разбираха, че Водата също като тях имаше свой собствен разум, мисли и памет. Че Водата също като тях бе Жива.     

Благодарение на Нея и на отличните си сетива, всяко едно същество от тяхната раса, раждало се някога, някъде на планетата, осъзнаваше, мислеше и чувстваше по начин, който бе далеч отвъд възможностите на разбираемото.

Те представляваха вечно неограничени, свободни и любопитни деца, които от дъното на душите си възприемаха  Зелената Луна  -  за тяхна родна Майка. 

 Материята и  Космоса,  Времето и  Пространството – за техен роден дом.  Определено можеше да се каже, че всички Те наистина имаха... Усещане за Вселена!

Заради този великолепен дар, още от зората на своя вид, Те малко или много разбираха и знаеха за всички останали други планети, звезди и галактики.

В себе си Те чувстваха и безбройните други форми на живот из Вселената, различаващи се от техния вид. Повечето от тези светове и форми на живот, видът им само едва предчувстваше или бе успял да  докосне леко със своето съзнание.

Ала за един от тези светове, вътрешните им усещания бяха много, много по-  силни, осезаеми и привлекателни.  За една от планетите, намираща се във вътрешния кръг на Слънчевата им система Те нямаха само обикновено предчувствие. За нея Те бяха сигурни.

Там някъде също се бе зародил живот! 

И този живот се намираше на една ръка разстояние от Тях в сравнение с останалите им по–слаби и далечни предчувствия. Към този свят всички Те бяха привлечени.

Тази планета намираща се на трето място в Слънчевата им система бе по някакъв начин различна от другите. Тя бе залегнала в мита и културата им през милионите години на развитие, заемайки свое почетно място след Великия Газов гигант, около който Те и тяхната Луна обикаляха.

      Това кътче Те мечтаеха не само да усетят, но и да видят, почувстват и осъзнаят със собствените си очи. 

Ако наистина можеше да се каже, че Зелената Луна бе тяхната обичана Майка, то този привлекателен и забулен в мистерия загадъчен свят бе техен най – близък роднина, техен роден Баща.

Така още от зората на вида си Те живееха с вечната, обединяваща и изпълнена с надежда мечта -  един прекрасен ден да съберат отново своето звездно семейство.    

            Живеейки с подобна цел, възможност и желание в продължение на толкова хилядолетия, Те най–накрая бяха поели към посоката да превърнат тази своя мечта в реалност. Но осъществяването й, както осъзнаваха, имаше своята нужна цена.

Водени от вечното любопитство, Те постепенно бяха преминали през отделни етапи на развитие. Бавно, но сигурно превърнаха вида си от свободно скитащи се обширни групи и стада, живеещи из скалните процепи и подводни пещери, в логични, способни и инициативни изследователи, откриващи нови земи и континенти.

Погледнато в по-общ план, Те бяха изминали дългия труден път на възходи и падения, благодарение, на който можеха да се нарекат – цивилизация. 

            Добре организирани в Местни групи, устремени към своята цел, Те плахо бяха започнали да живеят и регулират живота си между вечната Природа от една страна, и новосъздадените от техния ум, интелект и цивилизация Технологии, от друга.

            Дойде и разочароващият момент, който Вселенският им усет предсказваше, а развитите от тях научни знания със сигурност доказаха.

На третата планета нямаше никой!  

            Ала въпреки всички събрани данни, тези техни чувства и любопитство, така и не изчезваха.

За това още след първите им кратки успешни полети около тяхната Луна и няколкото експедиции до съседните по-големи луни, Те почти не обърнаха голямо внимание на също толкова интересния и любопитен свят (едва два пъти по-голям от Зелената им луна), намиращ се на четвърто място в Системата. Вместо това, решително и съсредоточено насочиха своите усилия към многовековния си съкровен блян.

По време на продължителния натоварващ полет, още преди да достигнат своята цел мисловните съобщения от развълнувания екипаж съобщаваха за внезапна промяна в усещанията им. Ужасно притеснителни, загадъчни и натрапващи се предчувствия, които Те никога не бяха изпитвали толкова силно. 

Всички осъзнаваха, че причините за техните странни силни чувства, очевидно бяха далеч, далеч по–тайнствени и  страшни. Но все пак Космосът и Пространството бяха тяхна обител, Вселената -  техен роден дом. За това Те без колебание заходиха към планетата, изпълнявайки най–важния етап от своята мисия.

Приказно бяла ивица озаряваше тъмния Космос, докато яркият обект навлизаше в атмосферата, наситена с въглероден диоксид и се приземяваше бавно и величествено върху пустата, скалиста повърхност. Скоро двигателите замлъкнаха. Корабът бе кацнал. 

Още преди Те да стъпят на празната, пуста земя усетиха новите, непознати мисли и чувства. Новите, безкрайни потоци от информация. Водени от своя инстинкт, Те  започваха малко по малко да виждат, чувстват и разбират за живота, съществувал тук някога, някъде.    

Техният Баща започваше да разказва своята дълга и нелека история  ...     

Както на Зелена им Луна така и тук, на този свят, на тази някогашна Синя Планета, преди милиарди години наистина също се бе зародил живот. И тук постепенно сред многото разнообразни живи твари, един вид бе успял да се развие сред всички останали. Видът, както Те вече най–накрая узнаха, наричал себе си човеци, а този свят Земя.

            Точно като Тях и Те се бяха превърнали от полудиви, ходещи примати, живеещи из пещери, в мислещи индивиди, които непрестанно изследвали своите нови земи и континенти. И Те в продължение на много време бяха изминавали своя път към създаването на цивилизация.

Изглежда също са имали някакви свои собствени усещания и предчувствия за Вселената. Защото от древни времена и Те се взирали именно в същият им познат величествен Газов гигант (според тях - върховен Бог ) наречен Юпитер.

            Той бе залегнал във основата и на техните митове и култура. Чрез първите си примитивни астрономически знания и уреди, Те не само извършили революция в своето разбиране за планетите и Слънчевата система. С помощта на своя новооткрит астрономически уред, двама от някогашните им учени забелязали четирите най–големи спътници, обикалящи около Гиганта. А най–красивия, привлекателен свят (Тяхната родна Луна в началото на своя живот), Те кръстили Юпитер 2, по–късно наречена на една от любовниците на Зевс (Юпитер) – Европа.      

Наистина изключително загадъчна и любопитна раса са били тези създания! До този извод стигнаха всички от екипажа, които вече от близо три Лунни часа (или един земен) се разхождаха на повърхността под силните, жарки слънчеви лъчи. Всички Те бяха добре защитени и в безопасност вътре в скафандрите си. Пълни с Вода едноместни, прозрачни, самоходни сфери от свръхзащитен материал,  благодарение, на които Те можеха да оцелеят с часове на иначе смъртоносната враждебна повърхност. Тези сфери бяха създадени и изпитани във възможно най–реалистични условия, на повърхността на Зелената Луна, където бяха построени научно изследователски станции. В подобна екстремална за видът им среда всички Те преминаваха своето тежко обучение, а най–способните, разумни и издръжливи от тях бяха приемани в програмата за междупланетни полети.  

Силните и натрапчиви мисли към странната, загадъчна раса преминаваха и през Него. Той бе избран сред мнозина други за командир на мисията и като такъв притежаваше най–изтъчен и чувствителен Вселенски усет сред своите колеги.

Заради това, само за този един земен час до сега, Той бе успял истински да почувства  цялото Им съзнателно минало. Целият Им „стремглав”, „решителен” и „велик” според Тях път.  

Разделени първоначално на отделни групи, родове и племена, които с времето прераснали в народи, градове и държави, Те водили своя живот знаейки, че заедно са по–силни отколкото по отделно. Ясно осъзнавали, че притежават и своя уникален подарък от Вселената и Природата. Не само добре развит ум, знания и инстинкти, но и любопитно, невероятно вътрешно съзнание. Своя вътрешна Душа, също толкова важна и уникална за Тях, както външната им обвивка. Именно тази Душа ги отличавала от всички други живи твари на планетата.

Ала симбиозата между тяхната Душа и Тяло, наистина, както Те самите разбирали, представлявала „нож с две остриета”. 

Още от първите си стъпки, още от зората на човечеството, Те също като вечно любопитни, свободомислещи същества, изглежда подсъзнателно бяха направили своя избор. И вместо навътре, към себе си, още от самото си начало, бяха насочили своите мисли и желания, идеи и мечти - навън, към всички и всичко останало.

Външно с идеята, че опознаят ли Природата и Вселената като цяло, ще опознаят  самите себе си. Но вътрешно... в самите Тях... изглежда мнозинството от расата им, всъщност смятало, че щом Те са се родили на Земята, щом са се развили (или еволюирали както предложил един от  ексцентричните им учени), „най–добре” сред всички останали видове на нея, то значи Те следователно са Над всичко и всички останали,  Над живия и неживия свят на родната си планета, Над самата планета Земя и Природата изобщо.

Изглежда за човеците Материята и Космосът, Времето и Пространството, в което Те се намирали, изобщо не представлявали някакъв си обикновен дом. Всичко това за Тях им принадлежало по право!   

И в този „нормален” „ясен” и „логичен” ред на мисли Те се впуснали в действие...        

Създавайки първите си градове и държави, разбирайки, че Те са над останалите  познати им видове на Земята, не им оставало нищо друго освен ... да се съревновават един с друг. Постоянно да доказват, че една отделна група или народност е по-добра и по–достойна да живее над другите. Така гордо и уверено вървели човеците. Винаги разчитали на  своето превъзходство, искрено вярвали, че Те все пак били създадени от Бог, с Неговата Божия благословия,  по Божие подобие. В Негово име Те издигали огромни величествени храмове. Божии домове, съградени с кръвта и потта на безброй Негови чеда. Създадени с една единствена цел - да доказват, да налагат над обикновенния човек неговата нищожна и жалка роля.

Погледни! Тази велика сграда създава Бог с един замах! Как смееш ти да се сравняваш с Него?!

 Memento mori! ¹   

Но скоро и това мислене им омръзнало. Дошло времето да го заменят. От друго се нуждаела Земята. Тя  имала нужда от  пробуждане. Те се нуждаели от Възраждане!

Върнали се към старите, антични и почти забравени от хилядолетие идеи. Към странния умопобъркан от радост мъдрец викащ гол из града: Eureka! Eureka!

Още будни умове се родили на Земята. Достатъчно находчиви и упорити, за да озарят с лъч светлина отминаващите си Тъмни векове. Хора на изкуството (изразяващи себе си чрез реч, тонове и съзвучия,  писано слово, изобразяване и т.н).

            От сблъсъка с един плод, паднал върху главата на друг важен за Тях учен се родили още значими идеи. Чрез няколко прости закона, Той обяснил основните процеси случващи се във Вселената им (малката незначителна част от общата Вселена, която Те уж познавали). Поставяйки Времето и Всемира в точно определени рамки, този ум извършил истинска Научна революция, а Те започнали да изпълват своята заветна мечта. Да се докажат като съвършен, уникален плод на Природата и Вселената.  А това било най - лесно изпълнимо по единственият им ясен и разбираем начин... като докажат, че Те са над тях.

Човешките, хуманистични идеи, преминали бавно от свобода в „свободия”, и в крайна сметка били задушавани от своите последователи. Шепите от „достойни” благородници, повярвали в своята възвишеност и Божествено родословие:

l'etat c'est moi! ²             

Подобно мислене изправяло постоянно отделните народи (управлявани от техните Божии наместници), едни срещу други. Но и този абсолютизъм не удовлетворявал почти никого. Мнозинството от човеци, вечно изнемогвали от постоянен глад, мизерия и болести, решили да си създадат (тоест да си извоюват) собствените си „справедливи” права. Народът поискал ново време. Народът поискал Свобода!

Vive la révolution!! Liberté, Egalité, Fraternité! ³

Ревял човешкият вид в продължение на дълги мъчителни години. Ала както скоро ентусиазираните гневни метежници научили: 

Révolution mange ses enfants. ⁴  

В това несигурно и бурно време един военен, изпълнен с идеализъм, енергичност и жажда за власт се отличил сред останалите. Той не предлагал, а налагал над всички, справедливите според него закони. Заменил абсолютното управление на монарха, като... коронясал себе си за единствен върховен владетел в своята модерна държава и дори извън нея. На практика, имал повече власт в ръцете си от всички други владетели взети заедно. Нужно било десетилетие на нови войни, за да се избавят Те от него и отново да извоюват своята мечтана „независимост”.     

Но с цената на тирания, жестокост и  реки от кръв, всички Те постигнали някакви резултати. Народите вече не били роби, а станали работници.  От този момент Те имали свои признати законни права, но и още по – важни узаконени задължения. Без значение в какво ще вярват, в „Парите – цел!” или „На всекиму според труда”, важното било, че Те трябва да работят. Да работят постоянно, неуморно, за да можел светът да продължи да се върти, за да можели да  поддържат своето съществуване.

Така отчаяни, излъгани и поробени, всички Те губели своята вяра, цели и желания. Вечно неуспели и агонизиращи, Те се почувствали създадени и изоставени на произвола на съдбата.

Gott ist tot! Ich bin Gott! ⁵    

Изказвал ексцентричните си слова един от новите им мисловни водачи.

Понеже съзнавали, че били далеч от достигането на висше Природно и Вселенско съвършенство,   до което очевидно човечеството имало да измине още много път, Те решили някак да наваксат разликата. Окончателно тръгнали да вървят против Природата и Земята.

Цялата тази впрегната „жива” човешка работна сила обаче, имала нужда от място.

Старите храмове били заменени с нови, спретнати фабрики и заводи. Работни комплекси, в които човешката раса изковавала своя прекрасен, бъдещ, безгрижен Индустриален свят.

            Веднъж изградени, тези системи, които поддържали живота на тяхното проспериращо общество, трябвало да бъдат постоянно захранвани с нова и нова работна ръка. За да можели да продължат своето „цивилизовано” съществуване, ново „месо” трябвало непрестанно да минава през „месомелачката”. Ала с времето в усилена работа природните ресурси намалявали, а множеството от „месо” нараствало. Населението и неговите нужди се повишавали. Всевъзможните произведени материали и суровини се натрупвали в излишък. И този излишък от хора и материали трябвало някак да се изразходва. Все пак човечеството искало да върши велики, геройски дела.

На човечеството му се довоювало.

С невиждан плам, устрем и нетърпение се втурнали Те към фронтовете на своята Велика война. Но от многомилионните армии грейнали войници, които с идеализъм, гордост и слава бързали да изпълнят дълга си, се завърнали жалки шепи от оцелели, мрачни старци, които с трагизъм и отчаяние нямали търпение да запълнят гроба си. Човечеството доказало, че успешно може да прегази с машини и танкове своите идеали,  точно да  засипе градовете си със снаряди, смело да взриви, разстреля и разкъса тялото си и без колебания да обгази, затъмни и погуби душата си.

            Въпреки всичко, Те решили да имат и частица великодушие, запазвайки си правото на следващ опит. Позволили да оцелее и капчица надежда.

Само за няколко десетилетия, подхранвани от новия си шанс, Те превърнали надеждата си в химера. А тази химера се разделила между победителите и победените. Едните искали все по-големи обезщетения от загубилите, а другите тайно планирали своя повторен опит, справедливото си отмъщение. И в същото време, докато един лидер с радост и гордост размахвал в ръцете си общопостигнати „мирни” споразумения: 

„The Peace of our time!” ⁶          

то друг вече изнасял своите пламенни речи, неистово крещейки за:

...Reich, die für tausend Jahre existieren! ⁷ ... Wir machen unsere Hirsche auf unser deutsches Volk, seine Zukunft, wir wollen ihnen zu dienen, für sie wollen wir kämpfen, wenn notwendig, fallen, aber nie kapitulieren! ⁸ ... Deutschland über alles... ⁹

Скоро мнозинството от народи отново използвали своята до болка позната дума – война, Великой Отечественной войне, Krieg, War, guerre, Guerra Civil, 戦争,  戰爭, wojny, מלחמת ... 

В последвалата нова Световна война, Те продължавали да достигат до нови върхове на своята жестокост, убийства и изтребление. През тези сковаващи от страх, зловещи  и ужасни години, Те навярно вече скъсвали окончателно със старите си райски, възвишени илюзии и сякаш доброволно искали да надзърнат в дълбокия тъмен пъкъл на Ада. На всичко това бил сложен невиждано мечтан и забележителен край. Изправени пред сянката на отслабена но фанатично непоколебима  „Ос на Злото”, Те разпадали и разделяли градовете си, обществата си и дори успешно разделили атома. А с мощната енергия от това разделяне, съзнателно унищожили напълно два гъстонаселени града и близо триста  хилядното им население.

Равносметката от най - голямата им световна грешка възлизала на стотици милиони погубени, провалени или променени завинаги души.  

Но пък останалите близо няколко милиарда, все пак щели да просъществуват. За това, дошло време за всечовешки международен празник. Те най–накрая спечелили своята „Победа”! Най–после извоювали своя „вечен Мир”.  

            След като на света окончателно му писнало да воюва, хората се завърнали към предишното си занимание - да работят.

            Опитът бил мъчително започнат и завършен. Грешката им (на теория) осмислена.  Хората пак изграждали поредния си нов „свободен” свят.

Нали всъщност това представлявала тяхната история – низ от опити и грешки? Все пак човечеството и Земята представлявали същински неоформен диамант, който Те не само можели, задължени били, постоянно да променят, дооформят и ошлифоват.    За броени години Те не само успели да се възродят от руините, но и бързо, усилено и светкавично да се подготвят за следващ пореден трети опит.  

Топлите международни връзки между „Свръх-силните победители”, скоро се превърнали в студено подозрение.  Кръвните приятели скоро станали кръвни врагове. Хора и от двата заформящи се лагера (ненасладили се напълно на отминалите войни), всячески се постарали да отчуждят и разделят света на преуспяващи и западащи, на умни и глупави, бедни и богати, бели и червени, на тоталитаризъм и  капитализъм на Изток и Запад.  Разделени по този начин от мисловни и дори реални стени, криещи се постоянно иззад двете противоположни страни на своята „Желязна завеса”, Те просто продължавали старата си традиция. Заменили писмата, мечовете и стрелите с компютри, самолети и ракети, Те отново били в разгара на любимата си игра - Кой е най-великият?

Условието било скромно – всичко или нищо! А залогът още по скромен - съдбата на  човешкия вид.

Но на пук на непрестанните си конфронтации, за добро или зло, нито една от страните не посмявала да „натисне копчето”. Те отчаяно имали нужда от нова заветна цел и нови герои. За това вместо към себе си, решили да изстрелят ракетите си нагоре - в Космоса. А на мястото на атомните си бомби поставяли избран елит от силни, смели и достойни изследователи (преминали през десетилетия военна длъжност и обучение).

С опита и заветите научени от унищожителното си минало, Те гордо градяли новото си мирно звездно бъдеще.

...”Это великое счастье быть первыми в Космосе, чтобы начать беспрецедентную дуэль с природой”... ¹⁰

„ ...Разлучение с ракетой перевозчика - закрыто! ...Состояние отличное!...” ¹¹

Искренно щастлив и доволен съобщавал от кораба си сред рева на ракетните двигатели един от великите им късметлии и мечтатели. Първият човек в Космоса. Едва след няколко години Те извършили друг невероятен скок:

... „The Eagle has landed. … One small step for man, one giant leap for man kind!” ... ¹²

Но и тези заветни успехи не само не прекратявали дивите им свирепи желания.

Конфликтите по цялото земно кълбо постоянно ескалирали. Най–често разгаряни от Изтока и Запада. Двата лагера убеждавали майсторски други страни и континенти да водят войните им от тяхно име. По тези „горещи точки” Те създавали новите си опити,  изпробвали новото си снаряжение, като в същото време показно спасявали и местното население, в повечето случаи от собствените си Източни или Западни оръжия.   

            Хората и от двете страни отново само бленували за своя мирен, равен и обединен свят. Гордо се тупали в гърдите, че постоянно удължавали с десетилетия  своето съществуване, или поне на хората в „развития Първи свят” (както Те сами се разпределяли). Докато останалите все още недорасли, неразвили се достатъчно Втори и Трети свят, често плащали за техните мечти, желания и действия.  

            На всичко отгоре, „Вечният всенароден мир” просто не можел да понася „Идеалната светла мечта” и обратното. Повярвали до самозабрава във вечните си утопии, Те се принуждавали да скриват истината от самите себе си за самите себе си. Принуждавали се да лъжат.

Да лъжат за непрестанните им посегателства срещу Природата, над която Те вече доволно стъпвали, усмирявайки и увреждайки я повече от всякога. За честите си ядрени опити на бомбите, от които Те всемирно уж се разоръжавали. За авариите на атомните им електроцентрали, прерастващи в ужасни и пагубни природни катастрофи, но пък осигуряващи така нужната им енергия за така развитите им ненаситни общества.

            Постепенно едните лъжи станали по–силни, по-достоверни и убедителни от другите. Уморени от безмислено съперничество, човеците запяли друга песен.   

            Под надигащото се народно недоволство (силно подкрепяно от западното  задоволство), тоталитарният режим все повече се пропуквал и бил принуден да се саморазпадне.

            Изглежда някак импулсивно, хората превърнали своите Вселенски усещания във всеобхватна, всенародна солидарност. Чрез свежият, полъхващ вятър на промяната, Те донякъде наистина  свалили предишните окови, съборили старите стени.

            Не се справили обаче със по-съществените си мисловни стени и проблеми. Истинските им ограничения били оставяни и отлагани в името на вече близката и напълно постижима за човека мечта – да преуспее (като забогатее)  в новия модерен свят. А разбира се, всеки щял да изпълни тази единствена, най–голяма идеална мечта само като върши колкото се може повече работа за обединеното си глобално общество. Винаги, без почивка да изкарва колкото се може повече пари. Със всякакви средства, на всяка цена. Само така човекът щял да си осигури едно предоволно настояще и сигурно стабилно бъдеще.  Дошло поредното ново време на неограничени възможности, в което всеки (стига да имал нужните позиции и капитали), можел да бъде всякакъв и да върши всичко.

            Дошла поредната илюзорна утопия. Хипнотизирани и влюбени в своя хай - тек свят,  свързани  в „глобалното си село”, Те вече поставяли себе си, видът си и Земята в рамките на своите екрани, през които наблюдавали всичко, и всеки наблюдавал Тях. Постоянно Те били под напрежение, стрес и умора, под непрестанен бълващ поток от информация, с чиято помощ хората се учили и адаптирали, събуждали и заспивали, живеели и умирали. Човеците, незнайно защо, все бързали за някъде. Към несвършващата им работа, към новия мечтан век. За където и да бързали, Те мислели само за едно: 

... „Time is money!”...  ¹³

 А щом се върнели вечер - почивали, загледани в новото информационно пъстроцветно  огледало. През него Те виждали светът такъв какъвто им се искал да бъде. Или по–точно, такъв какъвто им го представяли.    

Но още първата година на очакваният им  мечтан нов век, щяла да бъде запомнeна с друго кърваво, ужасяващо и покъртително събитие:

… „- The Freedom it’s self was attacked this morning, by faceless cowards. And the Freedom will be defended! ...” ¹⁴ - Не всички искали да бъдат асимилирани в развитото световно общество. Някой човеци и народи из „горещите им точки”, изповядващи различна религия, вярващи в свои собствени принципи, били малко или много игнорирани за сметка на останалия развит свят. Често тези хора губели и страдали заради чуждите победи и щастия. За това тези различни и ядосани човеци не били разбирани и имали нужда да бъдат чути. Но от гняв и отчаяние, подобни крайно настроени групи от хора, съзнателно избрали ужасяващ, отвратителен начин да изразят (от тяхна гледна точка) справедливото си възмездие. Да поразят икономическият бизнес център на една от столиците на световното общество:

- ...” The Towers have fallen!” ¹⁵  ... – Да отвърнат на агресията с безмилостна жестокост, атакувайки внезапно и избивайки хиляди невинни души. Покосени били не само символите и гордостта на капиталистическия свят. Убити или ранени били гражданите на над деветдесет нации. Така десетки отделни многомилионни нации на свой ред пожелали отмъщение. И ...всичко започнало отначало... власт и пари, страх и объркване, смут и лъжи, нахалство, омраза, отново нови напрежения, нови сблъсъци и конфликти, нови оръжия, войни, ужас, отчаяние, болка, смърт, хаос...  анархия ...  това било невъобразимо Вселенско безумие! Това било Лудост!!

Неописуема, безкрайна, върховна Вселенска Лудост, от която Човечеството така и не пожелало да се излекува. Дори напротив -  решило да направи всичко възможно да разболее колкото се може повече от Природата и Вселената около себе си. Вечно непоколебими и арогантни, Те вървели напред по своя път, винаги мечтаещи за нещо повече, винаги искащи още и още от всеки и всичко, посмяло да се изпречи на пътя им.       

 Вечно устремени към своите пари, власт и богатства Те си търсили и измисляли разни достоверни оправдания за своята истинска същност. Без изобщо най–после да осъзнаят, след изминалите стотици хиляди, милиони години на „великото си развитие”, че най -  реалният, най–силен и  най-опасен враг за човечеството било... самото човечество. 

А щом чак на края разбрали окончателно поредната си и последна върховна грешка, вече било твърде късно. Чрез безхаберните си  престъпления и издевателства над околната среда, чрез постоянното й замърсяване, Те не убивали и задушавали истински Природата, Те убивали и задушавали себе си. От векове, поколенията на техните деди, живеели и създавали обществата си изцяло върху гърба на Земната Природа и за нейна сметка. Най–накрая станало така, че невинните им деца трябвало да платят цената за техните действия. Климатичните процеси на Земята, благодарение, на които видът им се развил, започнали да работят срещу тях. Същата Вселена и Природа - причинили раждането на  животът им, станали и  причината за техния край.

С продължилите им твърде дълго безумия, войни и игрички, Те изтощили значително и силите си за своето успешно междупланетно преселение.

Вече оттук нататък, Децата на Зелената луна не бяха сигурни в своите преценки за по–нататъшната човешка съдба. Някои от членовете на експедицията усещаха, че в последните си няколко столетия, по–умните, силни и заможни измежду Тях, наистина изоставили отвратително похабената си, вече непотребна планета и последните жалки остатъци от нейното агонизиращо население.

Може би Те наистина бяха напуснали Земята завинаги в отчаяно последно търсене на нов далечен дом... но... всъщност... всъщност това Тях изобщо не ги интересуваше. Колкото по-надалече са отишли, толкова по–добре.

Казано накратко - Земляните са имали своето време. Сега времето бе Тяхно.

За разлика от човеците, които кръщавали всеки и всичко до което се докосвали, Те просто свободно и независимо възприемаха Вселената такава каквато е. 

Ако човеците можеха да видят своите странни, ужасни и плашещи за тях посетители от далечното бъдеще, сигурно щяха да ги нарекат със звучното име: Cogitus Delphinus Aquaphilis (мислещи делфини обичащи водата) или нещо такова. На името на  вида,  някога съществувал на Земята и бил най сходен с Тяхното устройство.

Няколкочасовия мисловен урок за Земното минало и човешката същност им бе напълно достатъчен. За това, Те тихо, спокойно и плавно потеглиха обратно назад с Водните си сфери. Мълчаливи, замислени и с наведени глави. Като признак на дълбоко съболезнование, съчувствие и съжаление. Като че ли образуващи същинска траурна процесия, Те напуснаха този някогашен син, жив и пълен със живот, но сега изоставен, пуст и похабен свят.

Този така прекрасен, но пропилян животворен Вселенски шанс.

Този празен, изоставен и мъртъв камък.

Същинска, естествена надгробна плоча. Вовеки застинал във времето възпоменателен монумент.

Един вечен паметник на човешкото безумие.

„Може би нашият свят е адът на някоя друга планета.”

                                                                      Олдъс Хъксли

„Само две неща са безкрайни – Вселената и човешката глупост, като за първото не съм сигурен.”

                                                                       Алберт Айнщайн

  ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------

¹  „Помни, че си смъртен” (лат.)

²          „ Държавата - това съм Аз!”

³  „Да живее Революцията!! Свобода, Равенство, Братство!”

⁴  „Революцията изяжда своите деца.”

⁵  Бог е мъртъв! Аз съм Бог!

⁶ „Мирът на нашето време”, 

⁷ „Райх, който да просъществува хиляда години!”  

⁸ Реч на Адолф Хитлер 

⁹„Германия над всичко!”

¹⁰  Обръщение към света на Юрий Гагарин преди полета му на 12 април 1961г.

¹¹ „Отделяне от ракетата-носител – приключено” … „Състоянието е отлично!”

¹² „Орелът кацна!... Една малка стъпка за човека, един голям скок за човечеството!” – Нийл Армстронг, стъпил първи на Луната - 21 юли 1969г.

¹³   „Времето е пари!”

¹⁴ „... -Самата Свобода бе нападната тази сутрин, от безлики страхливци. И Свободата ще бъде защитена!...” - Реч на Джордж Буш от 11 септември 2001г. 

¹⁵  „Кулите паднаха!!”