1.

Красива нощ през юли, със звезди и всичко останало, прибирам се от водолазния център, където сме пили бира, слушали сме акустични кавъри на Металика и сме си говорили простотии, когато, точно по нанагорнището до парка с църквата, ме застига Опела и спира. От задната седалка изскачат два нацепени индивида и ме хващат от двете страни. Не реагирам достатъчно бързо, за да избягам. Не викам – имам извратено чувство за чест. Опитвам да се отскубна – нямам особен шанс. Блъскат ме и викат неща от сорта на „айде, копеленце, ся не си толкова отворен, нали, идвай”, блъскат ме и мислят, че са ме стреснали. Горките глупаци, само да знаеха. Натикват ме в колата и още преди да са затворили вратите, въртим гуми и политаме нанякъде. Мога да се обзаложа, че е към стария път към ММЦ-то, към горичката между последната станция и Ла Пиовра. Там стават тия работи.

                Чънки се обръща и ми се хили от седалката до шофьора. Горната му устна е сцепена и подута:

                - Не си толкова голям ся, нали?

                Усмихвам му се в отговор. Физиономията му се променя веднага в ще-ти-счупя-главата-копеле-тъпо. Само че няма. Ако можеше, нямаше да вика цялата тая гвардия да му помага.

                Опелът отбива по черния път навътре в гората. Спира на тридесетина метра от шосето. Оставят фаровете включени.  Извличат ме навън, пак опитвам да се изскубна, колкото да не им развалям кефа. Момчетата сигурно са били доста път. Назобени с анаболи бургаски батки. А може да са и ямболски. По-вероятно. Значи са били още повече път, за да бият мен. Би било нечестно да разваля всичко.

                Юмрукът в диафрагмата ме свлича на колене. Шибаните фарове светят право в очите ми. Бабаитът, който ме е ударил, ме хваща през раменете и ме изправя. За момент поглеждам шофьора в очите – не е излязъл от колата. Няма и нужда. После Чънки застава пред  лицето ми. Предпочитам да гледам бръснатата квадратна глава на шофьора пред грозната мутра на Чънки.

                - Не си толкова голям ся, нали?

                Не усеща, че се повтаря. Простено му е. Чънки е тъпак.

                Усмихвам се. Нов удар в диафрагмата. Онзи, дето ми държи ръцете извити зад гърба, стяга захвата, за да не падна пак.

                - Удряш като жена, Чънки – изсъсквам, когато успявам да си поема дъх.

                Юмрук в лявата буза. Кокът ми се развързва и няколко кичура падат пред лицето ми.

                - Ей, ей, - вика втората мутра, която също трябва да се включи по някакъв начин. Май наистина ги разочаровам. Не е очаквал да трябва да седи облегнат на капака и да гледа как Чънки си избива комплексите със смотаното си отмъщение. Когато обещаеш побой на хора като него, трябва да им го дадеш. С малко повече късмет, като свършат с мен, ще спукат и другата устна на Чънки – дето само ги е разкарвал. – Не по главата бе, тъпан.

                Захватът на ръцете става още по-силен. Вече започва да боли. Чънки ми бие още един в корема и после отстъпва. Вторият се изправя от капака и тръгва към мен. Чупи кокалчета на ръцете си. Лош знак, лош.

                Ударите му са силни, но отмерени. Внимава да не ми счупи някое ребро. Оставя ми време да си поема дъх, после пак удря. Методична обработка, с единствена цел да причинява болка, много болка. За протокола – старая се да не викам. Обаче е дяволски трудно.

                Накрая просто ме пускат и се свличам. Не на колене. Направо лягам на земята.

                - Стига му толкова – съобщава някой от двамата, обаче не мога да разбера кой. Съзнанието ми е замъглено, сякаш съм изпил бутилка водка. И ми се драйфа по абсолютно същия начин. Боли ме дори като дишам. И шибаните фарове ми изгарят очите. Затварям ги.

                Чънки се надвесва над мен.

                - Да знаеш друг път да не се занимаваш с грешния човек, педалче смотано.

                Знам точно какво трябва да направя. Обаче никога не съм обичал да правя точно каквото трябва.

                Съмнявам се, че постигам ефекта, който искам, но се усмихвам, и през две болезнени вдишвания прошепвам:

                - Мъртъв си, Чънки.

                Чънки скача и ми забива един шут в ребрата.

                Крещя от болка. После май губя съзнание.

                2.

                Цялата работа си има предистория.

                Дияна ми беше на гости за няколко дни. Ходихме на плаж, гмуркахме се, качих я на тъпото виенско колело – мразя виенски колела, когато сме на върха имам чувството, че Земята започва да се върти поне хиляда двадесет и четири пъти по-бързо, нощем говорехме така, както само ние можем да говорим – за литература, физика, философия, изкуство, пътуване, хора, господи, цяла нощ и на следващия ден и следващата нощ мога просто да седя и да я слушам как чурулика, това момиче има най-изпълнения с живот и позитивизъм глас, който някога съм чувал. Да не говорим, че прилича на гръцка богиня, прости клишираното сравнение – клишетата понякога са затова, защото са верни.

                Една привечер, докато се разхождахме, минахме покрай офиса на туристическата агенция, дето работи Тяната. Спряхме да кажем здрасти.

                Чънки беше там. Чънки работи на катмите срещу офиса. Нощем продава амфети по дискотеките.

                После изпращам Дияна на гарата и тя ми дава онази целувка, за която мечтая от седемнадесети април две и седма а.к.а денят, в който се запознахме, и отивам да видя какво прави Тяната, а Чънки пак е при него. Седи с гръб към улицата и не вижда, когато влизам през отворената врата.

                - А на Пешо кучката искам така да ù го набия в стегнатото дупенце, че да пищи като откачена – обяснява тъкмо Чънки.

                Веднъж едно момиче ми каза, че имам хубава усмивка. Най-вече, защото рядко я показвам. Не беше права – обичам да се усмихвам и го правя често и винаги гледам да изтъкна факта.

                Един приятел пък веднъж каза, че понякога се плаши, като се усмихна. Приличал съм бил на психопат. Май има предвид друг вид усмивка.

                Усмихвам се и казвам:

                - Аз пък искам така да те насиня, че и горката ти майка да не може да те познае.

                Да бе. Клишетата ме кефят адски много.

                Навеждам се над стреснатия  Чънки и добавям:

                - Разликата е, че моето желание може много лесно да стане реалност.

                Предполагам, наистина съм някакъв вид психопат. Когато се ядосам, не беснея, не чупя и не заплашвам. Даже не треперя. В корема ми се надига горещо кълбо, което в един момент се пръска и се парчетата му се разнасят из цялото ми тяло. Когато се ядосам, искам да унижавам. Искам да създавам усещане у околните, че са пълни нищожества. Гадното е, че съм добър в това.

                Чънки се изправя рязко. Столът изскърцва. Чънки ме гледа с широко отворени очи. По разплутото му в първи стадий на затлъстяване лице избива пот.

                - Човече…

                - Не е ли хубаво да знаеш, че винаги можеш да постигнеш това, което искаш? – говоря бързо, но тихо, без истерия в гласа. Не спирам да се усмихвам. – А, Чънки, какво ще кажеш?

                Моят морфин се нарича чувство за превъзходство.

                Лесно е да си бог в собствената си вселена, веднъж научиш ли се да различаваш хората.

                Чънки е още едно момче от народа, с умерена форма на комплекс за малоценност, който, поради ограничените му интелектуални способности, може да избива единствено с говорене за чукане, по-малко действително чукане, постоянни заплахи, че ще пребие всеки, който му каже нещо на въпреки или го погледне на криво. Чънки може да счупи от бой всеки и е винаги прав.

                Чънки е още едно момче от народа, прекалено лесно за манипулиране.

                - Човече, какво ти става бе, просто си говорим за…

                - Кучки – довършвам и пристъпвам напред.

                - Стига бе, недей така – Тяната застава между нас.

                Поглеждам Чънки през рамото му:

                - Какво, ти искаш да я накараш да пищи, аз искам да накарам теб.

                Мисля, че трябва да обясня. По принцип не се паля лесно. Като малък ми викаха Дъмбо, понеже ушите ми бяха големи и щръкнали. Това ме докарваше до истерии. Бягах и плачех. Мразех да излизам, мразех да ходя на училище, мразех да си играя с другите деца. От втори до пети клас ходех единствено от къщи до даскалото, вкъщи, до библиотеката и после пак вкъщи. Тогава оставиха прякора Дъмбо и започнаха да ми викат зубър. Приблизително по това време и престана да ми пука.  Ранното съзряване ражда чудовища.

                Сега не можеш да ме докачиш с нищо, свързано с мен. Всъщност, до състояние на толкова заслепяващ гняв могат да ме докарат само две неща. Дияна е едното.

                Избутвам Тяната и му кимам: „всичко е ОК.”

                - Знаеш ли, мисля, че с малко повече късмет мога да счупя около деветдесет процента от костите в тялото ти, без да те убия.

                - Ей, ей, я по-спокойно с приказките, бе!

                Ето че лапна стръвта. Мъжествеността му е накърнена и сега трябва да си защитава честта. Ей сега ще започне да заплашва, че ще ме спука от бой.

                - Внимавай какво говориш, да не те спукам от бой.

                Продължавам да се приближавам. Още и още. Толкова съм близо, че мога да се протегна и да го ударя.

                Чънки ме блъска в гърдите.

                - Спрете бе! – изкрещява Тяната.

                Чънки скача напред и замахва към лицето ми. Бързо движение с лявата ръка. Хващам китката му, извивам му ръката, подсичам го и лицето на Чънки се размазва в пода.

                Понякога е полезно баща ти да е европейски шампион по таекуондо за юноши.

                Тяната ме сграбчва изотзад и ме бута към улицата.

                - Какво ти става бе!? Какво ти става!? Мамка му, КАКВО ТИ СТАВА!?

                Вече не се усмихвам. Дишам тежко.

                Чънки лежи на пода и стене. Устата му се пълни с кръв. Доста силен удар беше.

                - Ще ти еба мамата, ще те потроша, педераст – стене Чънки.

                Обръщам се и си тръгвам.

                3.

                Hence историята с Опела, мутрите и горичката до Ла Пиовра.

                4.

                След около седмица се възстановявам напълно. Една от най-гадните седмици в живота ми. Майка ми плаче, опява ми, не ми вярва. Мисли, че съм започнал да продавам трева и затова някой от конкуренцията ме е бил. Понякога не мога да разбера как може собствената ти майка да не те познава? Да съм бил обещаел никога повече да не я плаша така. Обещавам. Пак не ми вярва. Пак плаче. Разбирам  страха и болката ù, само че искам и тя да разбере, че по този начин причинява още по-голямо страдание на мен. Как може да ме обича и да иска да съм наред и да ме подлага на това?

                И между другото, новината на деня е, че някакви мутри са пребили Петър на Гошо Кръчмаря. Пешо, да, същия Пешо, толкова свястно момче беше, какво му стана, да се забърква с такива хора, толкова умен, да, да, същия, дето миналата година му издадоха книга с всички ония разкази за наркомани и самоубийци. Да, да, толкова свястно момче беше. Кой го знае с какво се е забъркал.

                Дияна също се изплаши много, като ù казах. Господи, какво е станало? Казвам ù, а тя започва да ми крещи къде ми бил акъла. Понякога и аз се чудя.

                Не се разсърди. Поне дотам ме познава.

                Една седмица лежа и се потя на адската жега и препрочитам „Пропадане” и „Soft Машина” и отделни моменти от „18% сиво”. Дияна ми взе автограф от Карабашлиев и ми я подари за рождения ден.

                „На Петър, с пожелание за незабравим празник.”

                И на седмия ден ставам и се чувствам почти добре, а това по принцип не ми е обичайното състояние. Даже настроението ми е някак си приповдигнато.

                Излизам от къщи.

                Леля Зорница, комшийката, седи на беседката в предния ù двор.

                - Здрасти, лельо Зори.

                - Здравей, Пешка, как си?

                - Добре. Отивам да се поразтъпча малко, че цяла седмица мухлясах вътре.

                Мога да усетя погледа ù, впит в тила ми. Струва ми се, че отвсякъде чувам шушукания.

                По това време хората вече са се прибрали от плаж, изкъпали са се и са излезли да се мотаят без особена цел, път и посока, само както средностатистическите буржоа със средностатистически заплати и средностатистическо мислене могат, и улиците малко по малко се изпълват.

                Чънки тоя път си е в павилиона и тъкмо сваля поредната серия катми от трите газови котлона на плота, когато ме вижда да се задавам.

                Ръцете ми са в джобовете. Вървя бавно и спокойно. Усмихвам му се отдалече.

                Чънки хвърля катмата и тръгва да бяга.

                Животът е хубав.

               23. 01. 2010      

                Перник