Когато небето обвие земята със сивите си пипала от мечтание и страх, а синьо-черната бездна придобие отенъците на калните локви. Когато иззад дърветата наднична сивкав мрак, който задушава планината във вечерната си прегръдка и процепът между световете не искри в златисто, огнено и лилаво... тогава животът придобива усещането за пренаситеност и тежест.
Тогава хора като мен се свиват в някой светъл ъгъл, палят всички лампи, свещи и светлинки, за да си създадат усещането за истинската топлина, която идва само със животворното дихание на слънцето. Ако можех, щях да си направя буркан, пълен със светулки и кутия, в която да събера всеки детски смях, който някога съм чула. И ей в такова време, в което сякаш душата ти е стисната в невидимата шепа на мрака, ей в такова време, в което устните са запечатани от лепкавата целувка на страха и мълвят на ум думите, който са изгорили сърцето им. В такова време... смисълът се губи някъде между мечтата и реалността, между дъха на спомена, който те прегр ...