Виктор беше приседнал в края на леглото на сестра си и милваше дългите светлокестеняви коси, които утринното слънце, надничащо през прозореца, превръщаше в река от разтопено злато и кехлибар. Лицето ù беше толкова бледо, че сякаш отразяваше лъчите, превръщайки ги в милион искрящи частици в напоения с миризма на лекарства въздух. Затворените ù клепачи потреперваха леко, издавайки колко неспокоен бе сънят ù. Сред белите болнични чаршафи тялото ù изглеждаше притеснително слабо и крехко, особено с тънките тръбички, излизащи от различни места на ръцете ù.
Виктор въздъхна дълбоко и придърпа завивката по-близо до гърдите ù – боеше се да завие изтръпналите ù ръце, за да не закачи някоя от системите.
-Защо ти трябваше, сестричке… – прошепна тихо той в нищото и вятърът отвън сякаш му отговори тихо, прошепвайки нещо на непознат език, без да спира лудешкия си танц и да подмята високо във въздуха нападалите от дърветата листа.
Виктор знаеше какво се бе случило. Беше видял всичко. И не бе успял да н ...