В легло за двама

Странни същества са това, мъжете. Като че цялото им достойнство и гордост е съсредоточено между краката, та все гледат да покажат можене. Не дай си боже да се провалят, то не са оправдания, не са клетви, че видиш ли, мила, за пръв път ми е. Тюхка се, вайка се, като че светът потъва в черна дупка. То, понякога и да скопоса нещо, по-добре да не е било, ама пуста гордост – отчел се.

Такива ми ти работи с тях, мъжете. И с нас – жените. Дето все за любов говорим, копнеем и търсим сродна душа. (Всъщност, това са мисли на застаряла жена, младите днес гледат по-рационално на живота – осигуряват дозата плътско удоволствие и бегом по задачи.) Та, търсим ние и когато нещо ни перне в главата, забравяме и себе си.

Мина онова селско приключение, при което трябваше да ядем цър-пър, а ядохме при комшийката Светла, трябваше да видим красотите на природата, а косихме трева, трябваше да правим бурна любов, а слушах прословутото оправдание за “първия път”.

Отмина, но има и други дни, в които Ив Монтан можеше да ме покани. Не го пропусна. Слава богу, живее сам, няма да събираме трева, да ходим в съседите или да берем мащерка. Цял следобед! Тишина, спокойствие и хладна сумрачна стая с легло за двама.

И… няма оправдание “за първи път ми се случва”, този номер вече мина. Интересно какво ще роди главата му. Може би депресията му се е отключила баш сега. Или го боли глава (ма това е женски номер). Сигурно направо ще си признае, че не съм негов тип. Ще го разбера, що да се насилва! Не, ще каже, че още не ме познава добре. Не става и това, все пак – няма да се женим.

Да взема да ти пусна малко видео, предложението на Ив Монтан беше направо разкош! Да бъхташ толкова километри, да се чудиш как да си осигуриш тези часове и да гледаш видео. Дано поне филмът да си струва… Не, този човек е истински оригинал! Филм! Да бе, филм, ама за собствените му изяви като водещ на някакви мероприятия. За десерт – филмирани посещения в разни градове, където напудрени делегации се срещат, изпращат и целуват, тържествени концерти от хорови изпълнения и прочие все приятни неща, напълно подходящи за излегналите се на леглото мъж и жена. И да бях си мечтала за по-пълноценно прекаран следобед, нямаше да го измисля. Че къде другаде бих могла да видя толкова шарен народ от преди 10-15 години! Да чуя другарски речи и такива прекрасни чуруликащи детски гласчета. Пълен захлас и унес! Добре, че не изглупяхме и да се възползваме от интимната обстановка! Очарованието ми беше толкова пълно, че Ив Монтан обеща на следващата среща да ми пусне нещо по-стойностно от рода на биографичен филм за другаря Тодор Живков или част от посещението на Михаил Горбачов, на който лично той поднесъл рози.

Е, имаше и втори опит. Криво-ляво дейността беше отчетена като задоволителна. Но какво значение имаше това, аз го обичах. Казах му го, защото бях абсолютно убедена в чувствата си и не исках да ги крия. За кога? За кого? И най-вече защо? Ив Монтан се смути. Аз също. Сещам се, че други на негово място биха проплакали от щастие. Ама той е будала. Обичам тоя будала. Сещам се за  красиви ухажори. Ив Монтан е направо хилав, прегърбен, уморен и тъжен. Обичам го точно такъв. Той не казва нищо… леле, колко ще загуби! Страх го е… Виж, това вече не разбирам и въпреки това го обичам.

Е, все пак, да не си кривя душата. Това за „криво-лявото” беше за опъване на нервите. Беше хубаво и колкото повече времето ме отделя от тези мигове, по-хубави ми се струват. Усещам как чувствените му пръсти проникват в мен, как ръцете му ме галят, как иска да изтръгне любовните стонове. И всичко щеше да бъде прекрасно, ако ме целуваше по устните. Да не ги харесва? Не вярвам… Усещам как мъжете забиват поглед в тях и ги наблюдават. Като хипнотизирани. Ясно е за какво си мислят. А Ив Монтан?…

Тръгнах си. Изпрати ме по онзи зелен халат. В асансьора съседско момиче го поздрави и не се учуди от вида му. Сигурно така изпраща гостенките си. По халат… намек за мъжественост или за небрежност. Все едно. Обръщам се, още стои на входа. На завоя отново се обръщам. Маха ми с ръка. Още е там… Изпращам му безмълвно „обичам те” и потъвам във вечерния сумрак.

Латинка Минкова

Откъс от книгата "Две"