Тя продължаваше да плаче, а есенният дъжд се опитваше да заличи следите от мъката й. Сълза подир сълза се стичаха по красивото й младо лице. Така хубава беше тя и в същото време, толкова тъжна. Какво й се бе случило и защо страдаше така неутешимо, никой от забързаните минувачи не знаеше. Те бързаха да се приберат по домовете си и дори не забелязваха сълзите на момичето. А те не спираха. Стичаха се една подир друга, коя от коя по горещи.
В миг тя се поспря. Потърси го с поглед, но него вече го нямаше. Беше заминал, оставил я сама. Беше си обещала да не пророни и сълза, ако някога той си отиде. Това беше неговият избор и тя нямаше как да го разубеди, а и не искаше.
Обичаше го. През времето, което бяха заедно даде всичко за него, а сега той просто си тръгна. Събра багажа си от малката квартира, в която живееха заедно и си отиде. Без обяснение.
Не беше оставил дори и бележка. Но той си беше такъв – своенравен, импулсивен, бързо вземаше решения, за които по-късно съжаляваше.
Тя знаеше за за ...