Евгени се събуди от алармата на телефона си. Беше четири часа. Направи си кафе и отвори вратата на детската стая. 
-Добро утро, тате!-каза бодро шестгодишният му син Пламен.- Ще тръгваме ли?
-Ей сега – отговори Евгени. – Върви си измий очичките, ще закусим и тръгваме.
Днес щеше да се сбъдне една от многото мечти на детето. То искаше да отиде за риба със своя баща. Не беше спало през нощта. Страхуваше се да не закъснее. Искаше да бъде готов. За него риболова беше нещо много специално. Всяко завръщане на татко му от реката му носеше интересни случки и Пламен се увличаше по историите за речното царство. Той беше слушал за това, как понякога рибите изненадвали рибарите и се показвали от там, откъдето най-малко са очаквали. Всеки път, детето слушаше с отворена уста и в сърцето му се зараждаше любов към реката и нейните обитатели. Мълчеше, но си представяше как рибките живееха спокойно и се разбираха. Как се усмихваха и даряваха топлината си на студената вода на реката. Виждаше камъните , които като стени ограждаха този уютен дом. Пламен се изми и седна на стол пред масата в кухнята. Докато закусваше, той гледаше с внимание как баща му си преглеждаше раницата с такъмите. Детето стана от стола, отвори едно от чекмеджетата на кухненския шкаф и извади найлонова торбичка. Сложи сандвичите в нея. От вълнение за предстоящия ден, момчето не чувстваше глад. След като нагласи раницата на детето, Евгени погледна часовника на стената и каза:
-Имаме още един час до влака, трябва да тръгваме.
Момчето стана от стола, погледна баща си и попита:
-Тате, а защо ще ходим с влака, нали си имаме кола?
-Защото, пътуването е част от приключението. И искам да му се наслаждавам, а не да карам и да внимавам. Хайде по-тихо, да не събудим мама.
Баща и син взеха раниците и излязоха от апартамента. Вървяха по тротоара и всеки си мислеше за своите неща. Пламен нямаше търпение да види как така рибата беше толкова интересна за баща му. Какво имаше в живота в реката, което палеше страстта на големите хора, които детето смяташе за разумни? Защо човек, който се грижеше за прехраната на семейството, беше толкова зависим от една въдица и от улова, който понякога беше нищожен? Въпроси, които не спираше да си задава детското сърчице. Стигнаха до гарата. На гишетата нямаше хора. Пламен купи билети и се запътиха към перона. Влакът беше на коловоза и чакаше своите пътници. Кондукторите пиеха кафе и пушеха до локомотива. Беше хладно сутринта и потропваха с крака. Железничар вървеше до влака и удряше с чук по железните колелета. Пламен и Евгени се настаниха в празно купе и след няколко минути, композицията от три вагона потегли от гарата. Реката не бе далеко, но пътят минаваше през няколко села. Живописната природа оставяше двамата пътници без думи и те гледаха през прозореца.
-Тате! – каза Пламен. – Виж, дърветата уж са на едно място, а се движат и все едно, че вървят назад.
Евгени се усмихна и отговори на детето си:
-Те наистина са неподвижни. Но когато минаваме край тях, остават зад нас. Гледай сега онзи баир. Зад него има язовир. Много стар, помня го още от времето, когато бях на твоите години. След няколко минути и той ще остане зад нас.
В купето на влака бяха само двамата, баща и син. Пътуването мина неусетно бързо и не след дълго те слязоха на малка гара. Сградата бе със счупени прозорци. Няколко тухли, извадени от стените даваха възможност да се види падналата мазилка в някогашната уютна чакалня. Евгени се опита да хване за ръка шестгодишният си син, но момчето се отдръпна и пъхна ръце в джобовете. Тръгнаха по черен път. Вървяха бързо, потрепервайки от сутрешния хлад. Стигнаха до мост и спряха по средата му. 
-Ето там трябва да идем – каза Евгени. – Има много хубаво място.
Слязоха по тясна пътечка. Високата трева жулеше краката на Пламен. Детето свиваше устни, но търпеше. Когато видя отсечения бряг, където щяха да ловят риба, Пламен каза:
-Стигнахме, нали?
Свалиха раниците на земята. Детето отвори своята и извади шишето си с вода. Отпи няколко глътки и остави на сянка под едно от дърветата. Беше чувал от татко си, че вода се пие не на един път, колкото и да е жаден човек, а по малко, за да утоли жаждата си и да има за през деня. Евгени извади въдицата си, взе и пръчката на детето си. Приготви ги, като опъна кордите им и закачи кукички. Счупи две пръчки, които имаха разклонения и приличаха на чатали и ги заби в земята. Взе от своята раница бурканче с червеи, варено жито и хляб, който бе намокрен и намачкан като тесто.
-Готов ли си? – попита Евгени. –Можем да започнем риболова. Ще пробваме на различна стръв. Дай да ти закача едно червейче. Да видиш как става, после ти сам. Няма страшно.
Пламен с интерес наблюдаваше движенията на баща си. За първи път виждаше как се закача стръв. Отначало му беше жал за червейчето, но след няколко опита, той бързо свикна с това, че за да уловиш нещо, трябва да си смел и да не мислиш за нищо друго, освен за това, заради което си дошъл. Евгени замахна своята въдица и плувката падна във водата. Пламен повтори действието на своя татко. Видя как няколко кръгчета се разтвориха около перата и извика:
-Тате! Гледай, колко много кръгчета!
-Тихо, тихо! – каза Евгени. – На реката трябва да се мълчи, защото плашим рибата. 
Водата беше спокойна. Слънцето се издигаше над един от хълмовете и лъчите галеха лицето на момчето. Едната плувка потъна. Пламен дръпна въдицата си и започна да навива макарата. На кукичката се бе закачила малка рибка. Мъжът я извади на брега. Пламен я гледаше с тъжен поглед. Баща му се усмихна и каза:
-Е, стига де. И ти ще хванеш. Трябва малко търпение. Нали сме играли у дома „Не се сърди човече“? Няма място за сърдене, тук всичко е на късмет и не значи, че аз съм добър рибар, а ти не.
Баща и син бяха на брега, един до друг. Хвърляха своите въдици във водата и чакаха късмета си. Евгени се местеше с няколко метра по течението на реката. Следваше го и синът му. Увлечен от страстта си, бащата неусетно се бе отдалечил от мястото, на което си бяха оставили раниците. Риболовът до такава степен бе увлякъл мъжа, че той дори не обръщаше внимание на слънцето, което жулеше по голите му рамене. Беше обед, когато Евгени се обърна назад и се уплаши. Огледа се на всички страни. Синът му го нямаше. Нави макарата и сгъна въдицата. Тръгна по пътеката обратно към моста. Оглеждаше се, но от момчето нямаше и следа. Викаше името на детето си. Вървеше бързо и в страха си, дори не усещаше как храстите драскаха краката му. Отчаян, в мислите си, че е загубил сина си, Евгени претърсваше всеки метър от брега. Чу шум и се обърна. Шестгодишният малчуган се усмихваше.
-Защо не се обади, като ти виках? – попита Евгени.
-Нали каза, че на реката трябва да сме тихи – отговори Пламен.
-Много се изплаших, момче! Повече да не се повтаря! Какво гледаш тук, в реката?
Детето не спираше да се усмихва. То беше събрало въдицата си и се надвеси над водата.
-Виж, тате – каза Пламен. – Виж как гледат рибите. Уж очите им еднакви. На всички си приличат. А плуват по различен път. Какво ли търсят? Ако е само храна, нали ще са заедно? А те се разминават. Ти къде беше?
-Ходих малко нагоре – под носа си смутолеви Евгени. 
-Виж, тате! – продължи момчето. – Виж им очичките, не се крият. Сигурно са честни. Нали мама каза, че по очите се познавал човек, когато лъже. Навеждал глава и хората разбирали, че той е лъжец. А виж рибките, гледат нагоре. Защо тогава ги ловим, като са добрички. Това ли е наградата за добротата им?
Евгени стоеше пред детето си и наведе глава. Извади живарника от водата и пусна рибата. Една по една, те скачаха в реката пред възхитения поглед на Пламен. Момчето се усмихваше и когато и последната рибка падна във водата, то се обърна към баща си и каза:
-Аз не съм слаб, тате! Но се влюбих в очите на една рибка.
-Не съм казал, че си слаб, момчето ми – отговори усмихнат Евгени. – То е като при хората, влюбваш се в очите им, а те ти вземат сърцето. Ти си много добро дете.
Бащата погали сина си по немирната му коса, отвори раницата и каза:
-Хайде сега да ядем, а рибките ще ни гледат от водата и ще ни благодарят за това, че ценим живота им.
Пламен и Евгени се хранеха на брега. Бащата бе довел сина си да го научи как се лови риба, а получи най-ценния урок от невръстното момче. Урок, който щеше да помни цял живот. Че в очите се отразяваше сърцето на човек. Че за да има живот, хората трябва да ценят добротата и да пазят околните.