... Събуждайки се една сутрин след неспокоен сън, Чък Рейн забеляза, че пътувайки във вагона на влака по своята линия в метрополитена, незнайно как се беше превърнал в прашно огледало.
...
Никакви курсове за повишаване квалификацията на мениджъри от средно ниво, никаква новородена преди два месеца дъщеричка (8,5 фунта), никаква даже стара, предизвикваща у приятелите завист поради родословното дърво (Чък беше потомък на един от двама братя-магнати) – нищо не се беше преобърнало в перпендикулярно русло от потока на съдбата на този трийсет и пет годишен, склонен към меланхолия, оплешивяващ мъж.
...
Пътувайки обикновено за работа към офиса, той за кой ли път просто заскуча и задряма и за кой ли път просто се оказа ценен служител – да, за кой ли път, но и за пореден – не намери вътрешна сила, за да се изкачи нагоре по стръмната и хлъзгава стълба на успеха, задръстена до краен предел с потни кариеристи, да... че и дори по перилата, тази външна опора, която отдавна вече представлявше крайно дефицитна вещ.
...
Е, какво да се прави – превърнал се, та се превърнал в огледало – Чък не предаваше на този факт голямо значение: малко ли неща могат да се случат с разума... Съществуват сънища, много реалистични, много различни... е, като този, например, което означава, че е възможно да продължиш да не мислиш за нищо и да продължаваш да печелиш пари там, където умееш да вършиш това най-добре от всички – да командваш нисшестоящите и да се подчиняваш на висшестоящите.
...
Добре е да се разположиш по средата: нито на върха, откъдето лесно, дълго и болезнено се пада; и нито в подножието – оттук и да паднеш – едва ли, но виж, да се изкатериш нагоре – вече те мързи и те затруднява... А направо тук, в центъра – о, “златна среда”! Колко много си спасявала, на колко много хора ти си подарила почти безгрижно и практически безвъзмездно щастие! А в замяна – най-проста дреболия: постоянно посредничество.
...
Но едни мисли с други мисли често изпадат в разногласие, огледалата това добре го знаят: в тях изображението е най-точно, ясно. Наистина, понякога по огледалната повърхност често се наслоява прах... и някой постоянно се опитва в тях да мерне своето отражение.
...
Седящата насреща затлъстяла жена на неопределена възраст, с отровно-червени устни и навити с ролки рижави букли, за миг се загледа в него, поправи с пръсти прическата си, намръщи вежди, вероятно за нещо се замисли, и... и се извърна.
...
На Чък това не му хареса: да, да, определено не би му харесало, тъй като дамата не беше от нисшето звено, и несъмнено не би му дошло съвсем по нрава подобно поведение на жена, която като дартс-стрелички изстрелва ехидни забележки в огледалната гладкост; той със сигурност не би одобрил нито едно действие на някаква си “примадона”, случайно или не, но насочено против него, макар че дебеланата не направи нищо подобно – тя само се извърна пренебрежително и ето какво наистина го засегна.
...
И така, наранен до дъното на душата си, той не изчака влака да стигне до нужната станция, а рязко се изправи и слезе на перона. Пътниците се втурнаха към новодошлия влак – мистър Рейн не помръдна, застинал на място.
...
Тълпата на станцията професионално игнорираше Чък с неговата нова трансформация: хората не го забелязваха и го заобикаляха, крачещи напред-назад, за да решават своите ортодоксални грижи. Такова снизходително отношение е способно да побърка всеки, а Чък не беше които и да е – до неотдавна той и самият себе си не беше. Разтърсвайки прашните си метални рамки, “Специалистът на годината” (по версия на висящия му портрет в централата на автосалона, в който работеше) се издигна прозявайки се по тромавия, великодушно-безразличен ескалатор, премина през неприветливо разтварящите се стъклени врати и криволичейки по отекчително дългите коридори, най-накрая излезе на улицата. До работата – две спирки на метрото, в жега, по претъпкана улица, против собственото му желание – удоволствие под средното и едва ли по-високо от ниското. Но какво тогава? Да се върне назад, под земята? Нима? Стига, бе! Ами гордостта?!.. И той започна да мери с крачки тротоара, да брои дупките в обувките, да предизвиква в себе си отражения на любими песни, а утринното безжалостно слънце играеше по тялото му с небрежни и досадни зайчета... Най-после Чък се добра до офисната сграда точно след 6000 и още 276 стъпки.
...
Издигна се на отдавна променения от първоначалния замисъл, но както и преди не станал роден седми етаж, поздрави се с когото трябва, а когото не трябва подмина, седна на работното място, включи компютъра с неприлично тънък монитор и когато онази джаджа се зареди, заби втренчен поглед в картинките на четириъгълното стъкло...
...
...Слушаш ли как прахта шумоли по стъклото, Чъки? Каква е пухкава и мека! Как ласкаво гали огледалото и екрана! Прахулякът навярно обича града и хората, щом като е така нежен с тях! Покрива ги със сив саван, за да им бъде безопасно и сигурно, и им нашепва: “Спете, милички, спете...”… докато не настъпи чистота...
...
...Картинките бягаха по големия 32 инчов извит дисплей, пробляскваха изкуствени слънца, луни, звездички; допир до “мишката”, докосване на клавиатурата – пикселите се редуваха, работата кипеше.
...
Приближи се началникът, обичайно-недоволен, в средата на деня не толкова ядосан, колкото интересуващ се от нещо, не друго. Секретарката с независим поглед кръстосваше офиса насам-натам. Сътрудниците ту мълчаха, ту произнасяха звуци – със заучени маниери проявяваха себе си. Чък работеше...
...
На почивка не отиде – ако се обсъди, за какво ли му е притрябвало на едно огледало да обядва? Да отговаря на въпросите на висшестоящите – може, да консултира клиентите – нека предположим, да мисли – от това никой не е застрахован: като цяло – изпълнява функциите си, но да обядва – не му е присъщо.
...
Слънцето се търкулна по наклона, падаше-падаше-падаше и накрая, аха-аха... за малко съвсем да се скрие зад хоризонта. Часовникът на стената отчете полагаемото време. Настъпи момента да се приготви за излизане, с което мистър Рейн и се зае: изключи компютъра... Какво пък, достатъчно за днес. Колко много плюсове има у едно огледало! Помисли само! Не те докосват, не те бутат, не ти се пречкат в краката, не ти досаждат с тъпи въпроси. Кликни само на “Shut down” – и се радвай! Радостта – това е архетипно субективно понятие. Какво е приложимо към нея?.. Радост... радост... Гадост! А?.. Няма значение, няма значение, не е важно...
...
Чък Рейн излезна на улицата, седна в маршрутката – прощавай, ненавистно метро! Дотъркаля се до автобусната спирка, купи си билет, изкачи стъпалата и се намърда в “търбуха” на общественото транспортно средство, напъха билета в устата на префоратора, зае една надраскана със синьо-черни маркери свободна седалка до непочистен прозорец и започна да поглъща със светлоотразяваща си плоскост редуващите се по пътя здания, дъревета, пътища, хора – така до своята спирка. Изскокна изкрящ от автобуса, улавяйки последния слънчев лъч и се затича към дома си.
...
Съпругата – в апартамента, двустаен, но просторен, приготовяше вечеря – бърза, но вкусна. Чък хапна, колкото да не обиди жена си, и се оригна по стара привичка. Придърпа към себе си двайсет и девет годишната, с къдрици до рамената, със сиви очи, вече леко пълничка червенокоска, целуна я – в началото коротко, после с наслада, не желаеше да отпуска хватката, но се наложи – трябваше, защото беше зажадял за нея, искаше нейното отражение в себе си, и я отнесе на леглото. Мъничката дъщеричка спеше мирно в съседната стая – в спалнята родителите не възнамеряваха да заспиват скоро. Върху стилно италанско нощно шкафче, откъм страната на майката, безмълвно стоеше скъп бейби-фон в розови разцветки и с трогателни фабрични маргаритки.
...
Сексът се оказа същевременно и бурен, и празен: не по задължение, приятен, емоционален – това точно така, но защо тогава тя затвори очи и преобръщайки се на другата страна с гръб към него, тихо захърка? Не може да се осмисли. Не се и опита...
...
На треасата Чък взе цигара, щракна със запалката, запали цигатата – дръпна дълбоко... и още веднъж... и още по-дълбоко... и още веднъж – закашля се, изгуга, хвърли фаса направо през балкона. По дяволите! Защо? Защо това?!..
...
Върна се в спалнята, безшунмо обходи от ъгъл до ъгъл, поразмисли, разбра, че в мислите няма смисъл; не беше останало място... да погледне съпругата, лежаща само на някакви си два фута разстояние, на живо да я погледне – и да не разбуди отново емоциите; надникна в стаята, където сладко спеше дъщеря му – вторачи се в мъничкото спящо същество и ужасен осъзна, че вътре в себе си вече не изпитва жарта на бащината обич; напусна детската, за да преброди безцелно по коридора и хола. Нощта свършваше, настъпаше сутринта, новото утро – новият ден – ден, който не означаваше поне относителна фундаменталност.
...
Поглеждайки нагоре през сънливата светлина, стъпил на собствено затопления от слънцето под, нефиксиращ промените, неприветстващ изгрева, Чък непреднамерено се натъкна на... Какво е това? Негова фотография-портрет в цял ръст? Ще го хване... не, не се получава... Приближи се, наклони се, погледна сам себе си, в своето лице, в очите си – и вдигна от мътното дъно забравеното, и видя, а после и осъзна... (какво? нещо страшно? ужасно? удивително? микс от чувства?) ...че ти – не се ти, а – огледало, от онези години и в настоящия момент; ето твоята снимка, досущ като портрет на Нарцис, стои си на стената, закачен над шкафа, в тъмното, още непрашен (или почти не?), все още млад, но това е твое огледало, това си ти; не Нарцис, не Персей, не Медуза – ти, ти, ти; твоите черти, твоите очи, твоите мисли – или не твоите? Та нали такива няма, та нали на портрета е огледало (средно прашлясало, а може би... знае ли се?) – правоъгъник със средно качество метална рамка и ръст от шест фута без два инча, отразявайки всичко – и сега едновременно отразен в себе си, където той се отразява в себе се, където той се отразява в себе се, където той се отразява в себе се, където той се отразява в себе се, където той...
...
...Разбира се, Чък страшно се изплаши... Това беше необясним уплах – също както в детството, когато се боиш от всякакви страшилки... Изведнъж му се стори, че сега от черното огледало на стрната ще изпълзят гърчещи се ръце и ще го повлекат там... в черния свят – където отвеждаха бежанците... А нанизът от огледала не прекъсваше и не искаше да прекъсва, и не можеше, и се разтягаше и извиваше, и се носеше все по-надалеч, в неизмеримостта, в пустотата, и не съществуваше такава вероятност, в която някой на някого да позволи да си почине, в която ще замре последователността на подобията и чиято поредица ще се срине, в която ще завърши усещането за безкрайност, в която най-накрая ще свърши започнатия път...
...
...
...
...А когато той все пак свърши, се отвори врата към друг свят.
=========
© Tyto ALBA
© Албена Тотина Todos los derechos reservados