Тя стоеше на прозореца, облечена в очакване и нетърпение. Минаваше дванадесет след полунощ и улиците навън бяха почти пусти. Само някои таксита и закъснели развеселени хора минаваха епизодично и се смееха и закачаха. А вечерта бе толкова топла и приятна. Лекият морски бриз нежно милваше косите ù, но не можеше да я отърси от мислите за него.
- Къде е той, защо не идва? - питаше се тя тревожно.
Ако чуе лая, значи е наблизо и скоро ще го види. Познаваше този лай и можеше да го различи от километри. А после, после ще се появи и той. Висок, с чуплива светлокестенява коса и очи, от които блика вълшебно сияние. Усети тръпка между бедрата си и спусна бавно ръка. Ефирната ù нощница от коприна също сякаш долови вълненията ù и я погали.
- Моля те... - простена тя.
Беше ù казал, че ще ù се обади тази вечер. Но кога, как, по телефона или ще дойде при нея?
Беше го наранила. Тежко и жестоко. И тя не знаеше кое я караше, кое я подтикваше да се рови по разни сайтове и да си качва снимката. Започнаха да ...