Потъвам. Потъвам.
Мислех, че ще изплувам, но все още краката ми не докосват дъното.
Но, дори да успеят, значи ли това, че ще изплувам? А искам ли?
Потъвам в красивата, неизбежна бездна. Бездната на вечно течащите води. Бездната на живота.
Тук, където нищо не се задържа, където първоначалната аксиома и крайното твърдение съм Аз. Тук, където всичко тече. Какво е останало? Няколко бавно умиращи камъка, издържали вечности, но все пак – умиращи. Тук, където Аз съм просто точка във времевата линия. Но точката е начало и край, нали?
Синьо-зелена мъглявина. Константата, посрещаща и изпращаща всичко останало със себе си. И ето ме и мен – един фосил, замръзнал в този свят за може би част от секундата, но може би и за вечност. Мъглявината съществува - знам, че е там. Но Аз не съм част от нея – нали я виждам като отделна Вселена. Тя е навсякъде около мен, Боже, дори вътре в мен, но тя не е част от Моето съществуване, аз не завися от нея.
Опитвам се да разбера системата и, опитвам се да разбера соб ...