13 mar 2008, 19:33

В търсене на изчезналата девственост – част 4 

  Prosa » De humor
1188 0 0
8 мин за четене
 Картал баир: Кварталът на богатите

  Докато част от фамилията, незапозната с езика на Джино де Пистоя трескаво се ровеше в лаптопите си, за да открие превода на мистериозната ямболска фраза „Fungi poisonari”, съкрушеното око на доня Милка отчаяно търсеше отговор на въпроса как бе изчезнала наследницата. Внезапно тя забеляза ключа на загадката, който кротко бе клюмнал в центъра на стята – сияещите от белота басмени кюлоти deluxe на бегълката. Изобретателната девойка бе измъкнала ластика им, който според изискванията на ISO 9001 бе направен от истински амазонски каучук и издържаше 10 kN, след което бе предприела смъртоносен бънджи скок с него от прозореца на будоара си.
  Тъгата на мама Милка нямаше край. Тя горестно зарови лице в килотите на отрочето си. Но дори сломената й от скръб душа, не можа да превъзмогне нееднородния антропичен нюанс, емитиращ от басменото произведение на изкуството под формата на ароматни бензенени молекули. Пикантният микс с лек привкус на пот, бяло течение и хламиди я накра да отдръпне бельото от лицето си и трескаво да потърси спасение в лицето на чистия карталски въздух през прозореца.
  Всички очакваха изблик на армагедоннен гняв от главата на строителната династия. Дон Чаво обаче за пореден път запази ледено (32,8 градуса С) спокойствие.
  - Донеси ми телефона от сейфа. - Обърна се той към благоверната си.
  Студена пот изби по челата на присъстващите при тези думи, защото всички знаеха какво означават те. Старият дон възнамеряваше да прибегне към Последното Средство, което влизаше в употреба, само когато всички останали планове се проваляха.
  Доня Милка изприпка от стаята и след 14 минути се върна с очукан, покрит с циментен прах мобифон „Бенефон Делта”. Фамилията изгледа уреда със страхопочитание. Всички знаеха, че от този телефон стария дон навремето бе поръчал убийството на Кенеди, саботажа на Аполо 13 и изнасилването на полк. Моамър Кадафи.
  Пръстите на стария дон набраха номера, запечатан завинаги в паметта му, който не можеше да бъде изстръгнат оттам, дори със съвместните усилия на КГБ, ФБР и II Търновско районно управление на МВР. Разговорът бе кратък, но изчерпателен. Той остана тайна както за членовете от фамилията, така и за спец службите от цял свят благодарение на ултрамодерното антиподслушвателно устройство, поръчано по личен проект на инженер Боян и сглобено в суперсекретните производствени мощности на „Чех” – Соколово.
 
  Междувременно в другия край на мегаполиса

  Затворих телефона, със заучено движение смачках една от многото мухи лайнарки, летящи из офиса и замислено се почесах по левия тестис, който винаги започваше да сърби, щом се задаваха неприятности. Бръкнах в чекмеджето, извадих смачкания пакет “Lucky Strike” и запалих последната цигара. Мързеливо въртящия се вентилатор разгони дима. Мрачните мисли обаче останаха. Не за пръв път вършех мокра поръчка за стария дон, но тази щеше да е от по-трудните. Когато огънчето опари пръстите ми, метнах фаса в покритото с паяжина кошче, наметнах шлифера и затръшнах вратата на опротивелия офис.
  Когато излязох, студеният есенен вятър ме блъсна в лицето като евтина проститутка с овлажнени от похот ръце. Докато придържах шапката си и се оглеждах за такси, първите капки ноемврийски дъжд мрачно започнаха да отмерват ритъма на деня. Както казваше колегата Филип Марлоу бе прекрасно време за убиване. Метнах се в спрялото такси фирма „Миндя Супертранс” и процедих през зъби на шофьора: „Карай към Фердинандови”. Нещастният полу-ром очевидно се стресна при споменаването на фамилията, която вече седем поколения държеше в железния си юмрук потъналия в поквара и корупция град. Страхът на шофьора, който беше доста по-бърз от двигателя на раздрънканата „Лада 5” светкавично ни докара пред Каса ди Фердинанови. Подадох пет евро на водача, той обаче промърмори „за сметка на заведението” и се отдалечи от хасиендата със скоростта на негър-хомосексуалист, събудил се по гол задник в заведение на расисти.
  Погледът ми бавно обходи греховния квартал. Векове наред тук се бе решавала съдбата на града. Дявол знае колко трупа бяха зазидани в масивните стени на дюлгерския палат, а подкупите, които старият дон раздаваше с щедра ръка на езикови гимназии, курсове по немски и кръжоци по латино танци за благото на „Blondy” сигурно бяха повече от бюджета на Тунис.
  Прислугата очевидно ме очакваше. Някакав тип с външност на импотентен макак и мускули обемни като слонски задник ме ескортита до всекидневната, където се бе насабрало стадото. Когато влязохме, масивната му лапа се стовари върху рамото ми.
  - Трябва да ви претърся, сеньор. – Изломоти създанието.
  - Кротко, зайо! Никога не използвам ютията върху работодателя си. Е, поне не често.
  Главата на фамилията се изправи.
  -Спокойно Мюмюн! Той е тук по работа.
  Погледите ни се срещнаха. В неговите очи блестеше желание за кървава вендета и справеливост. В моите имаше само отегчение и известна доза глад, тей като бях закусвал само чашка бърбън.
  - Прости невежеството на слугата ми, Мечо. Той е тук отскоро.
  Зениците на макака се разшириха.
  - Нима това е Сибирския мечок? – Изгрухтя Мюмюн.
  - А, ти кой си мислеше, че е Мечо Пух, ли? – Отрязах го аз.
  - Извинете, сеньор! За мен е чест да бъда в една стая с човека, обезчестил полковник Кадафи.
  - Piece of cake! – Процедих през зъби аз.
  - Сега обаче те очаква по-сложна задача. – Вметна донът. – Както вече ти казах, дъщеря ми изчезна. Трябва да я откриеш и върнеш обратно за дефлорационния ритуал, който според Кодекса на Фердинандови трябва да бъде доведен до край.
  - Доложете подробности. – Поисках да се осведомя аз.
  Когато брифингът приключи, нечия услужлива ръка ми подаде corpus delicti. Поех бельото в ръка и с наслада вдъхнах аромата му. Искрено се надявам, че в погледа ми тогава не блесна издайническа искра. Колко самотни нощи само бях бленувал този аромат...
  Да, правилно се досетихте. От години копнеех аз да съм човекът, предопределен да откъсне нежното цвете на Фердинандови. Бяхме се засекли за пръв път в „Улицата” – квартален saloon и сборен пункт на наемни убийци, изнасилвачи и пиянки. Тя обикновено никаде не излизаше без охраната си, но явно дон Чаво бе разпоредил на горилите да стоят на поносимо разстояние от щерка му, докато тя извършва уринално-дефекални процеси. Разминахме се на вратата на нужника. Разбира се, тя не ме удостои с поглед, тей като прецени, че благородническата кръв в мен е в нищожни количества. Аз обаче стоях в предверието на клозета и вдъхвах продукта на потните й жлези, докато остра болка в пикучния мехур не ми припомни истинската цел на послещението ми в нужника. Когато с блаженство изтръсквах и последните капки от малкия Мечо, забелязах, може би неволно, оставен дар за мен, подхвърлен като везана кърпичка пред краката на благороден рицар – дамска превръзка “Always Duo” с разцъфнала червена роза върху нея. Наведох се и вдишах дълбоко. Този аромат щеше да ме преследва до края на дните ми.
  - Прощавай, нещо се отвлякох. – Сепнах се аз, тей като очевидно думите на дона изискваха отговор.
  - Попитах те, приемаш ли задачата? – Присвиха се очите на дюлгерския бос. –Или може би трябва да намеря по-достоен?
  - Виж какво, архитектче! – Наежих се аз.
  Горилите на клана с трениран жест бръкнаха под съката си, но ръката на стария дон ги спря.
  - Досега не е имало мисия, достатъчно трудна за Сибирския мечок. Така че въпросът ти е неуместен. – Подметнах свойски аз и си налях чаша бърбън реколта 1754. Да, тези богаташи знаят как да живеят. Тренираното ми небце разпозна свръх рядката партия от контрабандно прекаран бърбън, открит при разкопки в древния град на маите Чичен Итца. Археолозите бяха намерили само една каса от това удоволствие за гърлото и всички бутилки бяха изкупени от неизвестен познавач. Сега вече ми стана ясно кой бе той, както и откъде въпросните археолози бяха намерили финансирането на проекта си. Това ме подсети за нещо.
  - Мисля, че забравяме един крайно съществен въпрос. – Обърнах се към главата на фамилията.
  - Назови цената си. – Промълви той.
  - Какво ще кажеш за контролния пакет акции на циментения завод в Златна Панега.
  Семейството ахна, неспособно да повярва на ушите си. Всички знаеха, че донът едва ли ще се раздели с перлата на северна България. Това бе известно и на мен. Бях подхвърлил предложението си, само за да опипам почвата. Докато преследвах полковник Кадафи из либийската пустиня, маскиран като ханъма от балет „Магаданс”, бях научил добре урока си – пазарлък трябва да става.
  - Мисля, че за услугата, която искам от теб, справедлива награда ще бъде кариерата за пясък и чакъл в Анадола.
  - За такава цена не бих спасил дори коте, избягало от пенсионерка. Само толкова ли струва дъщеря ти?
  Ударът по ценностната система разтърси стария дон. Дори и слепец би забелязал вътрешната борба, която се води в него.
  - 20 милиона рубли, преведени в необлагаема офшорна сметка в строителна банка на Каймановите острови и нито цент повече.
  - Отново мислиш, камарад, и отново имаш късмет, че не съм сребролюбец. Подари ми една екскурзия с дъщеря си на хотел „Гранд Уеймия” и издирването ще започне още сега.
  - Надявам се, че екскурзията няма да е от полов характер. - Изсъска доня Милка.
  Тези думи накараха треперещата ръка на верния слуга Мюмюн да поглади нежно спусъка на своята „Берета”.
  - Замълчи, жено! – Ревна гороломно строителния бос. – Когато мъжете говорят за бизнес, мястото на жените е над бродериите им.
  - Сделка или не? –Направих се на Румен Луканов.
  След кратък размисъл, Бащата на бащите кимна.
  Докато излизах покрай превърналите се сякаш в каменни статуи членове на клана, се постарах да прикрия доволната си усмивка. Както бе казал класикът: „По-добре от секс с Фердинандова е само два секса с гореспоменатата.” Вратата на Каса си Фердинандови се затръшна зад мен. Поех дълбоко въздух. О, да! Мечокът отново бе излязъл на лов.
 

© Сибин Майналовски Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??