Границата с Албания беше на някакви си 50 километра от Улцин. Пътят, който се виеше в планината, изведнъж спря пред дървена барака, представляваща Гранична полиция. Не ни провериха паспортите, а само поискаха списък на пътниците от Николай.
- Адаш, твоят списък се оказа по-могъщ от паспортите, бе! - провикна се един зевзек от групата. Последва бурен смях.
Идеята да посетим Албания, макар че ми дойде малко неочаквано в началото на пътуването, се оказа страхотен шанс! Напрягах ума си да си припомня какво знам за тази държава. Ами - нищо. Някакви откъслечни спомени, че е бивша соц, а основният поминък бил производство на асфалт (или азбест?) - тъй учехме на времето. Ха! И изразът "албански реотан" ме усмихва! И никакъв спомен от историята, че на три пъти територията на тази държава е била българска. Впрочем, и сега тук имало около 150 000 българи.
Представях си я като голи бели скали. Май нещо такова означава "Албания" на италиански. Пък и "шиптъри" означавало "скални орли". По време на турското робство населението се изтеглило в непристъпните планини, които не представлявали интерес за окупаторите, и така били оставени на мира. Нищо подобно! Преминавахме през равнинна местност, където основната растителност приличаше на дива царевица - над два метра, с лентовидни дълги листа, които се прегъваха като зелени водопади. Искаше ми се да разбера как ги наричат тези треви, но нямаше кого да попитам.
Минавахме през обработени селскостопански парцели - нещо, което не видях в Черна гора, през села, прилични на нашите, че дори и видяхме албанска сватба - цялото село се бе събрало и празнуваше. Тук родовите връзки са много силни - разказа ни Николай. Същото, каквото сме чували за Сицилианците. Албанците и до днес живеят на кланове и, ако някой засегне или убие човек от другия клан - леле майко! Преследването е на живот и смърт! Впрочем, и на плажа в Улцин албанците ни правеха впечатление - многодетни семейства, които се познават помежду си и вежливо се покланят едни на други!
Мислех си, че албанците са мюсюлмани, но според Николай едва една трета били такива. Що се отнася до езика им - древен илирийски език, много сложен, с 28 времена и нямало нито един учител в цяла Албания, който без грешка да ги знае всичките. Това били думите на "албански професор", които ни цитира Николай. Писмеността им обаче датира едва от началото на 20 век.
Постепенно планинският път се превръщаше в магистрала, която в момента се изграждаше.
По отношение на икономиката разбрахме, че албанците си строели свой си социализъм, главно в тандем с китайците. Китайското правителство отпуснало значителна сума на албанците и те, след кратко умуване, ги вложили... в изграждането на бункери! Можеш ли да си представиш! Когато Световният Империализъм тръгне да напада тази страна, всяко албанско семейство ще има къде да се скрие. И още за "икономиката" им: в Италия имало нарочни хотели, пред които се оставяли коли, заедно с всички документи, за да бъдат откраднати. След това собственикът съобщавал за кражбата в полицията и си получавал тлъстата застраховка.
- Така че можете да си купите "Мерцедес" за 2000 евро - каза Николай. - Единственото неудобство е, че ще можете да го карате само в Албания!
Първият град, който посетихме, беше Леже. С гробницата на Скендербег (Георгиос Кастриотис) - национален герой, освободил Албания от османците. Живял е около хиляда четиристотин и някои си години. Името "Скендербег" получил от турците. И означавало "Албанският Александър". В тази част на света Александър (Македонски) е еталон за мъжествен воин. Впрочем, албанските пари "леки" също имат семантична връзка с "Александър".
Гробницата на Скендербег се намира сред парк с широка алея с нацъфтели закуми. Мемориалът, с таван от стъкло, е украсен с образите на други велики албанци. Снимахме се със сабята на Скендербег в ръка (щом разрешават!) - изключително тежка.
После продължихме към столицата. Тирана има вид на модерeн и красив град. В началото на 20-ти век съборетините в центъра й са били сринати и всичко е изградено наново - паркове, високи административни сгради, банки, широки улици... Няколко жълто-червени административни сгради в центъра са дело да италиански архитекти, благодарение на това, че албанският глава учел в едно училище и на един чин с Мусолини.
Пирамидата-партиен дом е странна сграда в центъра на Тирана.
Разходихме се по улиците и влязохме в едно кафене. Тъкмо бе обед. Изтеглихме малко леки от уличен автомат. Момчето-сервитьор прекрасно ни разбра на английски. Поръчахме си брускети - препечени франзели, отгоре със салата от вкусни домати, зелени маслини, сирене и зехтин. Нещо наистина прекрасно! (Сетих се с усмивка за "брускети Марети"). И фрешове.
И последният албански град, който посетихме, беше Дурас - родното място на Йоан Кукузел. Впрочем, не знаех, че "кукузел" означавало "боб и зеле". Когато го питали с какво се храни, та му е толкова хубав гласът, той така отговорил - "кукузел". Интересно, че Николай спомена и за братя Миладинови, но, проверявайки в интернета, не можах да видя връзка с града Дурас. А иначе, основната забележителност, която посетихме тук, беше амфитеатърът. И огромно красиво пристанище с крайбрежни алеи с палми. Умрели от жажда, нахълтахме в един магазин, но еврата ни вече не вървяха.
© Павлина Гатева Todos los derechos reservados
Приятен ден и до скоро!