И последната капка легна тежко върху плочиците на пътеката. Паркът, тъй красиво озвучен от марша на дъжда, замлъкна, за да даде свобода на някой друг. Клоните на върбите се докосваха плахо и свенливо под допира на напева на славеите, а те изпълняваха нейния валс. Вятърът протягаше хладката си длан към нея и безгрижно я канеше на танц. Сивият тюл се оглеждаше в нежните лъчи, а слънцето ликуваше редом с пламтящата ѝ душа. Далечни, ала познати ноти, звучаха едва. Нещастните плочици бяха потънали в морето на дъжда, а той отразяваше прекрасния ѝ танц. Боса, за да усеща ритъма на цял един свят, копнееше да раздава частица от себе си с всяка стъпка.
Паркът се оживи от хиляди груби стъпки на безцветни, прозрачни лица. Извръщаха погледите си за секунди към нея без да я виждат, а нейният поглед бе все тъй извърнат към светлия и мек безкрай на небето. Цялото ѝ съществуване се оглеждаше в локвата, отразяваща забравената и посърнала красота на света.
Нотите се приближаваха все по-близо, жадуващи та ...